Фридрих Незнански
Москва сити (15)

Топуридзе

Боже, колко боли! А можеха и да ме убият, мръсниците…

Той опипа с ръка по масичката за болкоуспокояващо, не го намери, но не извика дежурната сестра — пожали поредната Варваретка. Тя сега, милата, сигурно сънува най-сладкия си сън. Младостта си е младост, но животът изобщо не е сладък — денем учене, нощем работа. А и на среща трябва да се отиде, и на дискотека, и на кино. Добре, ще търпим, докато може. Няма да се мре, я…

Днес той се реши на много сериозна крачка: позвъни на Софико, без да й обяснява нищо, и я помоли да вземе момичетата и да замине на гости при близки в Тбилиси — все едно са във ваканция…

Тя се разплака:

— Какви ги говориш, Георгий! Как ще те оставя?

— Недей, Соня, злато мое… повярвай ми, така трябва…

— Какво, толкова ли е опасно? — плахо попита тя и сърцето му се сви от тази трогателна плахост — тя беше силна жена, пък и той цял живот се беше старал да не се бои от нищо и от никого, да живее с него като зад каменна стена.

— Знам, че всичко е, защото, че имаш друга жена — изведнъж съвсем глупаво, по женски захлипа тя.

— Соня, мила! Какво общо имат тук жените… Питаш ме дали е опасно? Бих се радвал да ти кажа: не, Соня, не е опасно. Но не мога. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото този, който ме надупчи, няма да спре дотук, колкото и да ми е тежко да ти го кажа…

— Затова те раниха. — Софико плачеше все по-силно. — Какво, да не съм глупачка, да не би да не разбирам защо не си нощувал вкъщи?

Само това му липсваше! А той понякога даже се фукаше пред приятели: ето какво значи грузинска жена — умна, покорна, всичко разбира… А тя била като всяка друга… Жена… Не, всичко това все пак е, защото се страхува. За него, за себе си, за семейството…

— Соня, мила, не се самонавивай — каза решително той, — това са глупости, разбираш ли? Най-важното е, че засега сме живи, затова ме послушай, направи, както ти казвам.

— Ох, как се страхувам за тебе, Георгий, любими…

— Какво има да се страхуваш за мен — все със същия неестествено бодър глас отговори той. — Мен ме пазят, разбра ли? И изобщо мисля, че това е някаква случайност… Но е по-добре ти да заминеш — усети се веднага той.

Не, разбира се, че не беше никаква случайност, иначе от къде на къде щеше да отпраща семейството си от Москва… Може би и сега не би го направил, но не му излизаше от главата интервюто на Джамал, онзи страшен намек, че той, Георгий, няма да направи глупост, тъй като много обича жена си и дъщерите си.

Колко странно е все пак това: още съвсем до неотдавна те се срещаха в коридорите на ЦК, говореха си за високите комунистически идеали, а сега, неизвестно защо, станаха едва ли не врагове — и Джамал, който озвучава скритите заплахи на неговите недоброжелатели, и онзи същият Рождественски… А някога Борис дори беше негов началник, комсомолски гуру, така да се каже. Заедно се занимаваха с толкова перспективна работа, като научно-техническото творчество на младежта. А сега двамата влизат в схватки на заседанията на московската управа като истински противници. Георгий Андреевич пак почувства, че кипва, като си спомни как Борис излезе с предложение да се подкрепи проектът за строителството на пистата именно в Нагатино. Беше съвсем очевидно, че работата е нечестна, не е читава: в гъсто населен район на града, при недостиг на земя, какъв е смисълът? Ама не, Борис се удря в гърдите, гледа те с честни сини очи и доказва, че по-добро място не може да се намери…

Той въздъхна с досада. За какъв дявол точно сега, в болницата, когато и без това му е толкова лошо, трябва да мисли за всякакви боклуци?

Защо да не си спомни за най-хубавото, което му се е случило в последно време — Настя? Софико хем е права, хем не е права за своята ревност, защото Настя съвсем не е това, което наричат с пошлата дума „изневяра“, тя е нещо съвсем друго… Той винаги беше смятал, че не е много редно мъж да мечтае за жена. Голяма чест! Истинският мъж мисли за жената, когато тя е до него, пред очите му. Как да я има? Какво да направи за нея, как да я заинтригува. А просто така… Истинския мъж винаги има нещо истинско, което да занимава главата му… Но той мислеше така, докато не срещна Настя. Странна работа, вече не е момченце, има си любима и любеща жена, две дъщери, за които дава мило и драго… А това тук — като куршум, като удар в сърцето, — тази необикновена жена… Какво, няма ли право? Да не би да започне по-малко да обича жена си и дъщерите? Напротив! И изобщо — семейството е едно, а Настя — съвсем друго. Тя го накара да се почувства отново млад, способен да обърне планини, макар, честно казано, той си да мислеше, че всичко е свършено — че е на възраст, в която повече няма да има подобна любовна лудост, че животът не може да го учуди с нищо такова. Ух, как се е лъгал!

Запознаха се на официален банкет, каквито Георгий Андреевич като истински грузинец не можеше да понася. Той обичаше хубавите компании — с вино, обилна домашна храна, а най-важното — с особени братски взаимоотношения, когато всички са доброжелателни един към друг, когато няма и не може да има врагове. Обичаше и да си пийне, и тост го биваше да каже, и лезгинка да танцува, ако трябва. Макар че сега повече предпочиташе европейския маниер, обичаше просто да танцува — харесваше му възбуждащата близост на чужди пременени жени… А на официалните приеми всичко е съвсем различно: всички са закопчани догоре, страхуват се да не би, опазил ги господ, да издадат истинските си чувства. А пък тостовете са такива, че сбирката заприличва повече на производствено събрание, не може и дума да става за никакво братство и дружба. Напротив, процъфтяват преклонението пред постовете и подлизурството и никой не вижда в това нищо лошо, срамно. Даже самият кмет, когото Георгий Андреевич смяташе за мъжко момче в много по-голяма степен, отколкото който и да било от предишните му началници.

Не, с шефа, разбира се, му провървя. Кметът беше истински мъж, макар че по външния му вид не можеше да се каже такова нещо. По външност кметът повече приличаше на добродушното Шаранче от филма „Вратарят“ — нисък, закръглен, също такъв фен на футбола. На мравката път прави. Но при всички тези външни черти беше твърд мъж, с трезва мисъл, умеещ да се хвърля без страх във всяка битка и да довежда нещата докрай. В последно време наистина беше свалил леко гарда, защото един подкупен журналист от телевизията започна да копае под него. По-точно, кметът просто загуби самообладание заради човешката подлост: милиони хора бяха гласували за него, предпочитайки го категорично пред всички останали — а ето че някакво говедо го взема за мезе и никой не може да го спре. Говедото изпълнява поръчка, и то от най-високо място… За да предугадиш такъв удар и да му отговориш, трябва и ти самият поне за малко да станеш подлец, а кметът не го умееше. И затова беше още по-симпатичен на Георгий Андреевич…

В онази вечер кметът беше в добро настроение, даже изскочи на сцената, когато от залата с викове го помолиха за това. Пя с някаква нова за Топуридзе певица със странното име Анаис и дори танцува с нея пред всички. А по-късно, след известно време, когато тържественият банкет се превърна в някаква друга, чисто руска субстанция, бодро мина със същата певица между масите във веселяшки фокстрот. Георгий Андреевич не можеше да откъсне очи от нея — толкова силно му напомняше за едно момиче, което беше обичал като млад, пък и самата тази младост. Съвсем неочаквано той даже затананика песента, която харесваше онова момиче: „Твоят мак на сърцето ми лежи, червен мак, черни коси…“. Чак след това се сети: работата не беше в това, че тя му напомняше за някого, по-точно, не само в това. Самата тя му хвърляше някакви многозначителни погледи. Георгий Андреевич отначало не си повярва, огледа се наоколо, търсейки онзи човек, когото тя гледа, и не го видя. Той не беше дошъл сам на банкета — въпреки грузинските традиции, изпълнявайки желанието на шефа си, беше с жена си, и повярва окончателно, че нещо се случва, когато и Софико се разтревожи, макар външно да не го показа. Но той я познаваше от толкова години! Най-много се обезпокои тя, щом той затананика под носа си „Мака“.

— Какво ти е, Георгий?

— Че какво ми е? — учуден от нейната досетливост, каза Георгий Андреевич. — Нищо. Просто така, изведнъж си спомних за младостта…

Певицата го погледна още веднъж с онзи многозначителен поглед. Кавказката душа на Георгий Андреевич пламна с адския огън на греховното желание. Тази Анаис беше висока, ярка и както се полагаше на артистка, облечена в тясна рокля, плътно прилепнала като втора кожа, така че фантазията му лесно и приятно дорисува всичко. И той си помисли: „Ама че име — Анаис! Тъкмо за хубавица… Непременно ще се запозная с нея! Още днес!“. Скоро след това Софико, която от самото начало се чувстваше некомфортно, си замина вкъщи с някаква приятелка. Тя сигурно се надяваше, че и той ще си тръгне, но Георгий Андреевич остана, хипнотизиран от очакването на нещо необикновено.

И когато певицата, минавайки покрай него с чаша шампанско в ръка, отново го погледна втренчено, Георгий Андреевич разбра: сега или никога. Той стремително направи крачка към нея, като се канеше да я попита защо го гледа така втренчено цяла вечер. Тя изведнъж му се усмихна така обещаващо, че на Георгий Андреевич му се подгънаха краката (честна дума!) и каза:

— Зная, какво искате да ме попитате? А вие самият как мислите?

Той с весело възхищение сви рамене — наистина нищо подобно не му се беше случвало…

— Ами защото ми харесвате, странни човече!

Ако някой друг му беше разказал тази история, той щеше веднага да си помисли много лоши неща за тази жена: поемайки инициативата в ръцете си, тя сякаш сама се натискаше за връзка. И изведнъж в този момент, колко навреме, засвири музиката и кметът отново пое инициативата — покани някаква харесала му се гостенка на валс. „Е, какво пък, няма да изоставаме от шефовете я!“ — каза си весело Георгий Андреевич, протегна ръка на певицата и обхвана кръшната й талия под копринената рокля.

— Виж ти — засмя се тя, показвайки прекрасни влажни зъби, — мислех си, че вече никой не танцува валс!

— Сигурно намеквате, че валсът е само за някакви изкопаеми, динозаври — засмя се той след нея…

— Ама какви ги говорите! Ако сте изкопаемо, то в никакъв случай не сте динозавър, а истински саблезъб тигър!

Харесваше му глупавата игра на думи, нещо повече, някак си странно го възбуждаше, макар че реално погледнато, вече нямаше накъде повече…

— Нима имам такива страшни зъби?

— Исках да кажа — тя отново лекичко се засмя, — че бедната жертва е абсолютно беззащитна пред вас.

Тя направи няколко резки завъртания и когато при едно от тях го докосна с високите си твърди гърди, в очите му притъмня.

— Между другото, как да ви наричам? — попита той с предателски пресипнал глас. — Какво е това име — Анаис?

— Просто артистичен псевдоним. По принцип се казвам Анастасия. Настя. — И каза изведнъж, без всякакъв преход или сянка на притеснение: — Днес си бях намислила: ако се запозная с мъж, който много ми хареса, значи всичко при мен ще бъде наред. А ако той освен това ме покани и на танц — ще направя всичко възможно да бъде щастлив. Разбирате ли?

Той разбираше само едно: тя му предлагаше себе си и това го правеше щастлив. Досега не беше си имал работа с такива жени. Сама си беше господарка. Силна, ярка, необикновена. Беше прочута. И може би тъкмо заради това — по-безстрашна от всеки мъж. Тя и не мислеше да крие, че страстно иска физическа близост с него. И всичко това изглеждаше като някаква невероятно голяма награда за качества, които и той самият не подозираше в себе си засега. Но това не беше толкова важно, защото тя знаеше за тях, защото тази награда беше аванс, който му предоставяше щастието да се докаже после.

Беше се унесъл и се обърна лошо, при което болката го проряза, сякаш го изгори. Ама че дявол! Нима срещу него стреляха заради това, за което дойде да го предупреди Джамал? Пълни глупости… Ако всичко зависеше само от него! Всъщност бандитите са такива боклуци — зависи ли от теб, не зависи ли — изобщо не ги интересува, убиват жена ти или, още по-лошо, съвсем невинно дете… Слава богу, че сплашването не започна с някой от членовете на семейството му, а със самия него… А може би просто някой не е искал Топуридзе да стигне на онова заседание на управата, за което беше тръгнал? Пълни глупости, малко ли подобни заседания има… Или онова, на което той не стигна, беше по-специално е нещо?

Той превъртя мислено още веднъж през главата си дневния ред. Какво толкова необичайно може да има преди Нова година? Равносметка на всички ресори, обсъждане на жилищната база, наличието на гориво в градските тецове и един–единствен въпрос, засягащ новото строителство, който се обсъждаше доста отдавна — вариантите за прокарването на Лефортовския тунел. Към този въпрос Георгий Андреевич не само имаше отношение, ами дори го приемаше съвсем присърце. Точно на това заседание той трябваше да докладва по записката на тунелния инженер Баташов.

Историята с тунела бе толкова стара, че мнозина вече не си спомняха кога точно беше започнала. Работата беше там, че две трети от Третия околовръстен път, новата грандиозна магистрала, предназначена да разтовари задъхващия се от задръствания център на столицата, трябваше да мине по края на Обиколната железопътна линия. Построена в началото на миналия век далече извън чертите на града, сега, когато мегаполисът се разрасна, Обиколната се намираше едва ли не в центъра. И тъй като отдавна загуби значението си за доставка на товари, сам Бог реши да я използват някак по-рационално — и нея, и заетата от нея огромна територия с хаотично промишлено строителство. Ето така беше решено да се построи две трети от магистралата направо до Обиколната, а една трета да се прокара през не толкова ценните и доста рехаво застроени квартали в така наречените промишлени зони. Обаче мястото, където се засичаха двете парчета, се падаше тъкмо в парцел просто пренаситен от архитектурни и културни паметници, същата онази Немска паланка, където се беше крило от строгите си възпитатели момчето принц, станало по-късно Петър I. Един от неговите учители в Немската паланка бил сухопътният моряк чужденец Франц Лефорт, когото впоследствие Петър направил адмирал и по чието име цялата местност по-късно започнала да се нарича Лефортово (точно тука е един от най-прочутите руски затвори). Трасето на новата магистрала неизбежно трябваше да мине покрай двореца на Лефорт, през огромния дворцов парк, който също се явяваше културно-исторически паметник, и беше просто невъзможно да се отклони от този маршрут. Крачка надясно означаваше разрушаване на издигнатия едва ли не по времето на Петър комплекс от сгради на Военната болница, а крачка наляво изнасяше трасето на стръмния пълзящ сипей по брега на Яуза, малка рекичка, която обаче поставяше за решаване доста трудни проблеми…

Около Лефортовския парк се вихреше толкова древна война, както около самия проект за построяването на нова магистрала. Обществеността веднага се надигна: няма да разрешим да бъдат унищожени паметниците! Няма да позволим да се обгазява културно-историческата зона и така нататък. И когато при новата власт, проектът за строителството на Третия околовръстен получи нов живот, беше решено магистралата да се вкара в тунел с дължина над два километра. Скъпо? Да, разбира се, не е евтино. Но градът е готов да предприеме това, стига да бъде съхранен лефортовският комплекс. Това ново решение имаше толкова поддръжници — главно от онези, които искаха да угодят на кмета (нали Третият околовръстен беше любимото му творение) — че беше утвърдено на секундата: ще строим тунел. И някак си веднага, сякаш пареше под краката на някого, бяха изчислени разходите и определен изпълнител — „Стройинвест“. И вече „Стройинвест“ помоли него, Топуридзе, за отпускането на валутен заем, за да купят хоризонтална сонда от Германия. Защо от Германия? Ами защото „къртицата“ на германците е най-голяма — 14,5 метра, отговориха му. Само триста милиона дойче марки… А на колко оценява работата си като цяло изпълнителя? На милион и половина долара… Георгий Андреевич вече беше готов да разреши на своята Универсална банка да отпусне този кредит. И щеше да го направи, още повече че силно го натискаха двама заместник-кметове и най-вече Рождественски. Щеше да ги отпусне — къде ще ходи… Документите бяха в ред, управата — за. Всички бяха за — освен самия кмет.