Фридрих Незнански
Москва сити (13)

Ревльото

Нисанът с десен волан убедително обясняваше и грешката на килъра, и защо не си е свършил работата чистачът, но самото присъствие на тази кола засега тънеше в пълна мъгла. Бързакът Сидорчук беше готов даже да лети до Екатеринбург, за да намери собственика и да го разпита. Обаче Якимцев не одобри такова пътуване, разсъждавайки трезво, че Валерий Григориевич Плотников най-вероятно ще посрещне Нова година вкъщи, в столицата. Точно тогава ще си изяснят с него всичко необходимо. На Якимцев му се струваше, че не трябва да се залага чак толкова на значението на този „Нисан“ — в случая много по-продуктивно беше да се разбере за какъв дявол Топуридзе не е пътувал със служебната си кола, а е хванал някакъв си неясен частник.

— И аз го мисля — бодро се включи Сидорчук, — за чий му е този частник, като му се полага кола…

— Ами вземи да разбереш защо — сърдито му каза Якимцев. — Ако не можеш него да питаш, питай жена му.

Сидорчук го погледна с някакво неразбираемо смущение.

— Ми поговорих вече — каза той и въздъхна, — само че не успях да ви докладвам… Жена му мълчи, мънка и въздиша — все едно че иска нещо да каже, но няма сили да го направи. Страхотна жена между другото. Аз я питам: „Не сте ли забелязали нещо необичайно в поведението на мъжа си, когато се е прибрал, или сутринта, когато е тръгвал…“. Пак нещо мънка. „Нали виждате — казва — колко е голям апартаментът… Тук нищо не можеш да чуеш. Онази вечер той се забави, прибрал се е, когато съм си легнала… По принцип аз ставам рано, за да изпратя момичетата на училище… Това за нас е свято задължение — да изпратиш децата на училище. Представете си, сутринта, когато станах, вече го нямаше. Той е толкова зает, направо мре за работата си…“. Аз я питам — продължаваше Сидорчук, — нещо не ви разбрах: мъжа ви вече или още го нямаше? Тя, Евгений Павловия, чак ми се обиди. Макар че какво толкова? Накратко казано, тя не знае нощувал ли си е вкъщи мъжът й…

— Не знае или не иска да каже? Може би наистина от нещо се притеснява?

Сидорчук вдигна рамене:

— Може и така да е. Факти нямам, а не съм научен да гадая. Но шофьорът, който е прикрепен в гаража на кметството към Топуридзе, даде показания, че онази сутрин е чакал където трябва, пред дома му. Когато му писнало да го чака, се обадил по домофона. Жената на Топуридзе отговорила, че мъжът й вече е заминал на работа — било се случило нещо толкова срочно, че нямало за кога да чака колата…

— Добре — каза Якимцев, — с това ще се занимаваме по-подробно после. А сега да продължаваме нататък, че няма време. Какво излиза? В деня на покушението пострадалият, който или не е нощувал вкъщи, или не е бил забелязан от съпругата си, което ми се струва малко вероятно, по някаква — абсолютно неясна — причина не използва служебната си кола, а отива на работа с частна.

— Ос! — изцели се Сидорчук. — А шофьорът на частната кола, както се оказа после, я карал с пълномощно…

— Точно така, точно така — кимна замислено Евгений Павловия. — Ти какво искаш да ми кажеш, че тия килъри, дето не са могли дори като хората да видят къде точно седи Топуридзе — толкова тъмни били стъклата на колата, — същите тези килъри са се намирали случайно на пътя му?!

Сидорчук чак изпъшка:

— Ама и вие сте един, Евгений Павловия! Понякога такива ги приказвате, честна дума… Нищо подобно не съм казвал! Аз и сам си блъскам главата: Топуридзе не идва от дома си, значи маршрутът му е различен от обикновения, колата, с която пътува, е чужда — а тези гадове са определили без грешка мястото още от вечерта и което е най-забележително — не чакат напразно! Ето какво ще ви кажа, Евгений Павловия. Смятам, че тези мръсници предварително са знаели и откъде ще мине, и в колко часа, и с каква кола. Тази кола не е случайна…

— Виж, за последното не съм сигурен. Може да е само съвпадение — нали обикновено Топуридзе пътува със същия „Нисан“, само че с нормално кормило…

— Все едно — не се предаваше Сидорчук. — Нали отнякъде са научили времето и мястото? Ако беше жив шофьорът, щеше да е съвсем друго, той всичко щеше да ни разкаже. А сега… Струва ми се, че няма да се оправим без оня продуцент, собственика на колата!

 

 

… И ето че най-сетне той седеше пред Сидорчук — нисък, закръглен, с някакви странни маниери, но в скъп костюм, зализан, ухаещ на скъп парфюм.

— Не разбирам защо ме притеснявате! — каза капризно той. — Току-що слизам от самолета, бях с бригада артисти в такива мечи дупки! Уморих се като куче! Върнах се в Москва само защото искам да посрещна Нова година вкъщи, а вие веднага ме влачите в прокуратурата. Според вас това как би трябвало да подейства на нормален човек?! Какво толкова ужасно съм извършил, че трябва да постъпвате с мен така? Защо аз самият не зная нищо за престъплението си? Кажете поне в какво ме обвиняват?

— Засега никой за нищо не ви обвинява, тъй като нищо „толкова ужасно“ не сте извършили — весело му отговори Сидорчук и добави вече с не толкова весел тон: — Или поне ние засега не сме информирани.

— Изобщо няма за какво да ме подозирате — предвзето се изцепи Валерий Григориевич. — Ако става дума за сбиването до „Околица“, аз лично — той показа на Сидорчук пухкавите си, гледани ръце — нямам никакво участие в него. А ако някой ви говори друго — не го слушайте, това са само клевети! Нали знаете колко завистници има в света на изкуството…

Сидорчук му хвърли бърз поглед и веднага наведе очи, за да не показва нескрития си интерес. Той не знаеше нищо за сбиването, за което спомена Плотников, но за всеки случай каза:

— За сбиването пак ще си поговорим, но сега ме интересува най-вече колата ви, „Нисан максима“, произведена 1992 година, с десен волан. Искам още веднъж да ви осведомя, че това съвсем не е празно любопитство. Колата ви ни интересува във връзка с разследване на убийство…

Плотников пребледня:

— К-как — убийство? Чуйте, господин капитан, аз нямам нищо общо с това! Ама съвсем нищо, още повече че дори не съм бил в града, всички го знаят… И после, колата фактически вече отдавна не е моя, при развода остана за бившата ми съпруга Анастасия Янисовна… Тя е известна певица, звезда, така да се каже. Просто не може без кола…

— Ос, виждате ли какви интересни неща ни казахте! А казвахте, че напразно сме ви обезпокоили… Я почвайте всичко отначало. Тази кола е регистрирана на ваше име, издали сте генерално пълномощно на името на Иван Иванович Федянин, вече покойник… Да-да, Валерий Григориевич, покойник. Убили са го. А защо се е случило, бихме искали да разберем с ваша помощ.

Плотников сякаш изведнъж загуби цялата си закръгленост, клюмна и пребледня още повече.

— Аз ще обясня всичко, всичко — простена той. — Това е недоразумение, объркване. Този Иван, лека му пръст, ни беше частен шофьор. Ние двамата с бившата ми съпруга сме артисти… Аз всъщност повече съм продуцент, а Настя — тя наистина е звезда, мисля, че споменах. Сигурно сте чували за нея — Анаис? Това е тя! Обичах я безумно. Но нали знаете как става…

— Га? — не можа да не се погаври Сидорчук. — Честна дума, не зная. Я ми разкажете как става…

Плотников обидено го погледна с неспокойните си очи — нямаше ли в лицето на Сидорчук подигравка, но капитанът умееше да се сдържа и на Плотников не му оставаше друго, освен да разказва всичко е подробности:

— Отначало си живеехме като гълъбчета, а после тя стана нетърпима. И аз си тръгнах, както си тръгват истинските мъже: оставих й всичко — че дори и повече. Тя каза: остави ми и колата, че нямам с какво да пътувам. Аз и казах: заповядай, взимай старата кола, а новата, да ме извиняваш, ще оставя за себе си. Тя каза: става, само че като допълнение ми дай и твоя Иван, докато не се науча да я карам сама. И тогава ми дойде гениална идея, все пак ненапразно толкова години се занимавам с продуцентска дейност. За да прикача към нея шофьора за дълго, ако не и завинаги, реших — нека Иван да кара колата с генерално пълномощно.

— Супер! И колата си остава ваша, и шофьорът Иван ще ви информира какво става там, в живота на бившата ви съпруга, нали? — подчертано одобрително каза Сидорчук. И без да остави време на обидения продуцент за реплика, попита: — А къде живее бившата ви съпруга?

— О, тя живее в приказен, приказен апартамент! Аз й оставих всичко, цялото обзавеждане — представяте ли си, тъкмо направих евро ремонт, и тя ми казва: край, Лерочка, по-добре да се разделим, аз повече с теб не мога нито да живея, нито да работя… Казваха ми, че тя си има някой друг, но аз не вярвах, мислех си — ще полудува и всичко ще е както преди… Че коя е тя без мен? Нали точно аз я направих звезда! Какво ли не съм правил за нея! Концерти, клипове, компактдискове — все аз. И вижте как ми се отблагодари…

Още малко, и щеше да се разплаче, във всеки случай двойната му брадичка потреперваше. Сидорчук изчака, докато хлипането на Плотников стихне, и безжалостно му напомни:

— Вие обаче не отговорихте на въпроса къде живее бившата ви.

— Ами там си живее… „Голяма Никитска“… блок…

— Много добре — неизвестно за какво го похвали Сидорчук. — А къде паркираше вашата съпруга колата?

— Колата? — продуцентът за кратко се замисли. — Различно. Понякога Иван я оставяше пред блока си, той също живее в центъра… живееше; понякога тя стоеше в двора на „Никитска“ — имаме нещо като навес, с една дума, покрит паркинг за някои живеещи в блока… Разбирате ли — той отново продължи с „лебедовата“ песен, както беше определил за себе си стоновете му Сидорчук, — е, разлюбила ме, добре. Това както и да е, аз съм мъж, ще го преживея. — Той все пак не се сдържа, шумно изхлипа. — Как обаче не я беше срам да ми се показва пред очите с този неин грузинец? Разбирате ли? Нарочно, за да ме заболи!

Сидорчук застана нащрек.

— Какво, новият й обожател грузинец ли е? Знаете ли как се казва?

— Как се казва? Аз го наричам Шампуридзе. Това е шега. А наистина и без шеги — Топуридзе. Не зная кой е той. Грузинец — и край. Чувал съм, че или е як бизнесмен, или заема някакъв висок пост в кметството. Но това не е важно. Ето, вие казвате — бил й обожател. Не е никакъв обожател, по-лошо е! И Настка, глупачката, навсякъде на всички го показва като свой бъдещ мъж. Представяте ли си? Не издържах тогава… Нали виждате, телосложението ми не е за борби, уви. Ако беше дуел — с пистолети или шпаги, — тогава сам щях да предложа. А сега ми се наложи да помоля приятел. Даже не самия приятел, а той да каже на своите бодигардове да нападнат грузинеца. Не да го бият, не дай си боже, да не го осакатят, а само да го унизят, и край. Това щеше да ми е достатъчно… Какво ме гледате така? Подло е, нали? Разбира се, че е подло, и на мен така ми се струва. Но тя ми причини такава болка, такава болка! Заля ме такава ревност, такава омраза, искаше ми се да направя нещо, за да не се чувствам съвсем смачкан… Срамота, нали? Знаете ли кое ме успокоява? Там не се получи никакъв истински бой. Удариха го, той също ги удари… Той обаче добре ги удари, този грузинец, даже не очаквах. Така оправи единия, направо ужас! И аз си го получих… Ако не беше дошла навреме милицията, направо не знам какво щеше да стане…

Сидорчук погледна събеседника си с леко отвращение. Виж го ти колко е откровен. А това може да бъде квалифицирано като нападение с цел побой. Подстрекателство, нож, група — занизаният мъченик може да си има доста големи неприятности…

— Как е фамилията на този ваш приятел?

Плотников се смути за миг.

— Така си и знаех — каза съкрушено той. — Аз ви говоря за състоянието си, за това колко ми е зле… А приятелят ми няма нищо общо. Нали ви казвам, нямаше дори истински бой…

— Напразно говорите така, Валерий Григориевич. По този начин можете само да влошите положението си…

— Господи — едва не се разплака продуцентът, — и защо аз, глупакът, изпаднах тук с вас в откровение! Все едно, няма да ви кажа името му, нека да стане по-лошо за мен! Аз и така съм подлец, а сега още и доносник ли трябва да стана?! Боже, какъв, ужас!

— Я стига! — възмути се Сидорчук. — Стига ревове! Струва ми се, казахте, че всичко е станало в „Околица“? На този въпрос поне можете ли да ми отговорите?

— Да, на този мога да отговоря. В „Околица“. Покани ме същият онзи приятел, дето има охрана. Аз му казвам: изобщо не ми е до веселби, в нула часа излита самолетът ми. А той: ами много хубаво, идвай, тъкмо ще се почерпим за из път. Ще поиграем на рулетка, „блекджек“… Накратко казано, така и направих — и директно оттам, от „Околица“ — на летището, приятелят ми услужи с колата си, шофьорът му ме закара… И същата нощ — ту-ту! Два часа — и ето ти Екатеринбург, летище Колцово. Слава богу, там ме посрещнаха…

— И още един безобиден въпрос — каза Сидорчук, пресичайки от раз всички откровения на своя необичаен свидетел, без отношение към делото. — На коя дата е било това?

— Това беше, това беше… Знаете ли кога беше… Тъкмо в навечерието, да ме прощавате, на Никулден — 18-и. Декември де. Да, точно така, на 18 декември…

После седяха двамата с Якимцев и пресяваха всичко значително, което бяха успели да извлекат покрай нисана с десен волан.

Първото, което направи Сидорчук веднага след като затвори вратата зад гърба на Плотников, беше да прати запитване в управлението, на чиято територия беше разположен известният в цялата столица огромен развлекателен комплекс „Околица“. Трябваше да разбере всичко за сбиването, станало там в нощта на 19 декември. Веднага, след пет минути, по факса му пратиха отговор, от който ставаше ясно, че никакво сбиване не е станало, а по думите на очевидци е имало сблъсък с взаимни словесни обиди, след което някой от свидетелите извикал охраната на „Околица“, която предотвратила боя. Охраната задържала двама чеченци, родом от Грозни, с постоянна регистрация в Москва, някои си Барсаев и Варсанов, числящи се като бодигардове в хотел „Балкански“. Пострадалият напуснал мястото на инцидента преди пристигането на патрулния екип, така че самоличността му останала неизвестна. Гражданите Барсаев и Варсанов били предупредени за заплашващите ги санкции при повторно нарушаване на обществения ред. По-подробни сведения за инцидента нямаше. Тъй като пострадалият не направил оплакване и не подал жалба, инцидентът най-вероятно нямаше да има никакви последствия.

Якимцев изучаваше факса, поглеждайки ту към Сидорчук, който излагаше съображенията за Плотников, ту през прозореца — техният гост нещо все не можеше да стигне до улицата, все едно че беше се заклещил някъде в недрата на Московската градска прокуратура. Изведнъж той рязко се премести напред, облегна се с двете си ръце на перваза.

— Гледай, гледай, Фьодор Николаевич! Помниш ли как ти описваше своите страдания, когато певицата го зарязала? Виж го как се мъчи!

Сидорчук също се приближи до прозореца и видя как към продуцента, който излизаше от сградата, изтича високо светлокосо конте: в следващия момент двамата с чувство се прегърнаха, след което си размениха горещи целувки, които не оставяха никакво съмнение, какво точно става.

— Виж какъв поклонник — измърмори Якимцев. — Страдал за… другарчето…

— Ама че гадини! — плесна се по бедрата Сидорчук. — Сигурно и в „Околица“ е бил същият. Тия педали са си уреждали един с друг нещата, а ние с вас искаме да изкопаем нещо свястно от тия лайна!

— Не — каза Якимцев. — Не съм съгласен. Нека да видим какво ще се получи, ако допуснем, че в сбиването наистина е участвал Топуридзе. Преди самото покушение той отива в „Околица“ — да разпусне, дето се вика. Сам ли отива или с още някой, засега не знаем. На изхода става някакво идиотско сбиване — много е съблазнително да се предположи, че боят е провокиран. Като резултат Топуридзе не се прибира вкъщи, нощува някъде си, откъдето след това заминава с нисана с десен волан. Къде? Може би при същата тази певица, при Анаис. Защо? Ами защото на другия ден сутринта той заминава в кметството с нейната кола, както става ясно, и с нейния шофьор. И тогава го пресрещат онези хора — много съблазнително предположение, — те отнякъде знаят, че това е точно той, точно с тази кола, точно по този маршрут и така нататък…

— Всичко, разбира се, е супер. Направо, бих казал, съблазнително точно. Не можеше ли обаче да е обратното, не него, а певачката да са причаквали? Или нейния ревльо?

— Тук доста силно се съмнявам. Виж сега. „Чистачът“ или „диригентът“ казва на килъра: „Довърши тоя гад!“. Съгласи се, че ако това имаше отношение към певицата, би трябвало да се каже по друг начин. Например: „Довърши гадината…“.

— Съгласен съм. Но като стана дума, за продуцента. Него сам Господ е наредил да го наричат гад, че и по-лошо, не е ли така?

Якимцев за кратко се замисли.

— Възможно е, разбира се, макар че Плотников е много дребна гадина, за да го дебнат по този начин, като „едър дивеч“. Такъв може да го хванеш някъде на тъмно, малко да го попритиснеш… Знаеш ли какво, Фьодор Николаевич, я да вземем това за работна версия, става ли? Според мен много добре се получава. Честна дума, направо чувствам как всичко се напасва — всяка тухличка си ляга на мястото. Ще трябва само да си поговорим сериозно с тази Анаис, или как там й беше името.

— Освен това може да опитаме да притиснем жената на Топуридзе, а? София Михайловна… Или пък да покажем в „Околица“ снимки на певицата и Топуридзе — дали ще ги познаят, или няма…

— Спомням си я, спомням си я аз тази Анаис. Мисля, че са били доста ефектна двойка. Не е възможно обслужващият персонал в ресторанта и на игралните маси да не ги е запомнил… И още нещо… Обърни внимание: за втори път в делото ни се появява Джамал Исмаилов…

— Как така за втори? Че сега е налице — това го разбрах. Хотел „Балкански“, нали? Значи излиза, че неговите бодигардове са организирали сбиването.

— Точно така! — одобри Якимцев.

— Добре де, а преди това къде фигурира?

— Ами още в самото начало, тъкмо когато се случи инцидентът. Тогава той като приятел на пострадалия даде доста странно интервю, меко казано… Такова интервю, че веднага ми се прииска да се срещна с него…