Фридрих Незнански
Москва сити (14)

Турецки

Първото, което видях, щом влязох в украсения с малахит и „злато“, демек месинг, хол, беше не традиционната елха, не новогодишните гирлянди, а огромен, написан на ръка плакат: „Ура, Ура! Да живее Лефортовската дупка!“. Под това юнашко изречение с малко по-дребни букви беше написано сякаш за пояснение: „Имаме си къртица!“. Направо оглушах от музиката, която, както може да се предположи, тук се чуваше много по-силно, отколкото на улицата. Прочетох за втори път текста върху плаката, пак нищо не разбрах. Подчиних се на волята на съпровождащия ме Вован и подминавайки групички разгорещени от тържеството хора, пресякох целия хол. В ръцете на мнозина имаше чаши, покрай стените бяха наредени маси с мезета и бутилки по тях — с една дума, беше си направо светски прием по някакъв вероятно много достоен повод. Както се досетих по някои признаци, този хол беше нещо като стая за почивка, а основната част се вихреше на друго място, за което говореше вече чутото от мен, леко фалшиво хорово пеене и все така стихийно избухващият женски кикот.

Най-накрая пресякохме с Вован хола от край до край и завихме в малко коридорче.

— Изчакайте малко — каза ми Вован пред врата с табелка „Генерален директор“. Тук стоеше бюрото на секретарката, но в момента беше празно. Вован внимателно открехна вратата, погледна вътре и се гмурна в недостъпното за простосмъртни убежище на главния шеф на тази веселяшка фирма, което веднага бе потвърдено със страшно шефско ръмжане иззад незатворената кожена врата:

— Каквоо?! Какъв следовател, мамка му? Пак?! И за какъв… го мъкнеш тук?!

Интересно, помислих си. Интересно би било да разбера час по-скоро от какво е предизвикана такава, както е модерно да се казва сега, неадекватна реакция. Между другото ръмженето както започна, така и затихна от само себе си. Бях абсолютно сигурен, че причината за тази мъчителна пауза беше в обстоятелството, че сега Вован, навеждайки се към ухото на шефа, му докладва за находките в дворчето им и за това защо е взел решение да доведе госта тук, в светилището. Изглежда, не сбърках, защото, когато Вован широко разтвори пред мен кожената врата, а самият той се притисна угодливо към стената, пускайки ме в шефското леговище, насреща ми се надигна широко усмихнат стопанинът на кабинета — сякаш не той, а някой друг крещя истерично допреди малко. Той дори се измъкна иззад масата и направи няколко крачки насреща ми, което, както предположих, бе голяма чест. Стопанинът на този кабинет беше огромен и добре угоен. В същото време на кръглото му и симпатично като цяло лице грееше равна белозъба усмивка. Металокерамика, помислих си с лека завист, тъй като отдавна беше дошло време да се заема със зъбите си, но все не ми оставаше време, както се казва. Стопанинът на кабинета безспорно можеше да си го позволи — също както можеше да си позволи чудесния костюм и скъпата риза. Всичко това най-вероятно беше ушито по поръчка. И как само беше ушито!

И така, той вървеше срещу мене, усмихвайки се с порцелановата си усмивка. Представи ми се:

— Александър Алексеевич Дворяницки. Заповядайте, както се казва, добре дошли, скъпи, щом вече сте тук. Влизайте, разполагайте се. Вие откъде сте? Чак от Главната прокуратура?! — Той малко по-дълго, отколкото беше необходимо, задържа недоверчиво пред очите си моето удостоверение и накрая го върна все със същата гостоприемна усмивка. — Сигурно сте голям човек там, във вашата прокуратура, Александър Борисович? Познах ли? Ако го определяме с армейски чинове — какъв е вашият?

Аз се разсмях:

— Генерал-майор.

— Брей, да му се не види… Излиза, че при нас не изпращат кого да е… Макар че, ако си говорим честно, вече сте ни дошли до гуша! Имам предвид следователите. — Посочи ми с ръка голямо кресло, самият той започна обратната маневра за вмъкване зад бюрото, макар че на най-видно място срещу моето кресло стоеше още едно такова. — Това е смешно в края на краищата — продължи той своя разказ за недоволството си от следователите. — Някой рови около кмета, а си патим неизвестно за какво ние, обикновените работници. Че какво общо имаме ние, кажете ми моля ви се? Не, наистина вие там, момчета, да не сте полудели? Пардон — той се направи, че му е станало неудобно. — Но вие не можете да си представите! Нашият участък от околовръстното вече го преровиха почти целия, само проби взимат, колко чакъл не достигало! Сякаш вие, следователите, си нямате друга работа!

Това беше забележително изиграна театрална постановка: не се съмнявах дори за миг, че Вован беше докладвал на шефа си какво точно ме води при тях. Обаче вродената хитрост не позволяваше на стопанина на кабинета да показва това. Дори обидата, която вмъкна, не беше случайна, а своеобразно опипване на почвата доколко сериозно трябва да ме възприема.

За мен това също значеше нещо: че е крайно време да поема в свои ръце разговора.

— Честно казано, изобщо не идвам във връзка с околовръстното или някакви ваши строежи…

Той махна с ръка и ме прекъсна:

— О, оставете тези ваши хитрини! Чак ми става обидно, честна дума, скъпи! Не търсите, компромата там, където трябва! Само не си мислете, че по този начин спасявам кмета, той ми е последна грижа. Макар че би трябвало да му благодарим, всички негови замисли са за нашето процъфтяване. И Манежния площад, и „Гостини двор“, и сега Третият околовръстен… И макар да казвам, че той ми е последна грижа, обективно погледнато, от него има само полза. Няма да спорите за това, нали така? — Той ме погледна с някаква упорита настоятелност. Горе-долу по същия начин гледат в кръчмите, когато ножът опре до кокал при въпроса: „Ти мен уважаваш ли ме?“. След като изчака да му кимна в знак на съгласие, продължи доволен: — Такива работи… Никой нищо не може да докаже, дайте поне да очерним човека, така ли?

— Чуйте ме, Александър Алексеевич! — наложи ми се да се направя на строг, иначе нямаше начин този фонтан да бъде запушен. — Ако имате желание, ще обсъдим предложените от вас теми отделно? А сега съм дошъл при вас по съвсем конкретен въпрос — изобщо не е този, който предполагате.

Той се усмихна с една такава скептична усмивка — пей ми, гълъбче, пей ми, все едно няма да ме излъжеш.

— Добре, слушам ви. Само, ако може, по-бързо да приключваме. Нали виждате, че тук сме си организирали мероприятие, честно казано, хич не ми е до вас. Извинете ме за откровеността. Но в такъв момент, просто съм длъжен да бъда с колектива. Между другото — добави той, — не виждам причини, поради които вие не бихте могли да вземете участие. Искате ли? — При тези думи в очите му, кълна се, блесна някаква детска хитринка. — Нова година идва и изобщо… Но ако съм честен докрай, направо ви провървя, че изобщо ме заварихте. — Той се облегна на огромното си кресло и някак уморено притвори очи. — Съвсем случайно ме заварихте. Имаме толкова обекти из целия град, такава отговорност… — И изведнъж сам се прекъсна: — Не искате на масата, но може би поне ще пийнете? Коняче, уиски?

Нормална реакция — мислеше ме за кутре! Първо — коняче, после — парички, а след това въпросите ще се изпарят от само себе си… Вече много бях слушал за този „Стройинвест“, наистина въртеше големи неща. Може би затова ми се струваше, че начело на такава фирма трябва да стои някакъв по-солиден, по-умен човек. Или този дебелак ме прави на глупак? Направо не е възможно такъв въздух под налягане, на какъвто той се прави, да ръководи нещо сериозно…

— Аз съм на работа, Александър Алексеевич.

— Ама какви сте в тази прокуратура… стегнати — усмихна се той. — Да не се страхувате да си загубите девствеността? — И, кълна се, намигна ми — не като въздух под налягане, не като галфон, а като умен, много тънко усещащ нещата другар! — Няма, няма да ви развращавам, скъпи, не се страхувайте. Като не искате — моля…

Виж го ти мръсника! Присмиваше ми се!… Хубаво, всичко това са емоции, които за известно време нямам право да показвам. По-важното в случая беше друго: той не се страхуваше от мен и само това вече беше по-необичайно от всичко друго. Прокуратурата, при това Главната, плашеше всички, даже онези, които за нищо не бяха виновни. Има значи нещо такова зад гърба си Дворяницки, което му позволява да не се страхува. Какво? Приятелство с президента? Какъв е този „Стройинвест“, дявол да го вземе? Спешно трябва да поръчам да ми изготвят справка!

— Чуйте ме, Александър Алексеевич, скъпи… — Съвсем леко го изимитирах. Тепърва ще го видим кой кого! — И ме слушайте много внимателно, защото колкото по-дълго общувам с вас, толкова по-силно става желанието ми да ви накарам да уважавате моя прокурорски мундир, още повече че имам много сериозен повод за това. — Той искаше да каже нещо, но аз вече бях взел думата — дойде ми до гуша. — Млъкнете! — строго му заповядах. — И ме слушайте! Имам още по-малко време от вас и забележете, обектите ми са също из целия град!… Та така, аз имам отношение към разследването на атентата срещу заместник-кмета на московската управа, извършен преди няколко дни в съседство с вас. Надявам се, че сте чули за това печално събитие?

Той сериозно кимна, пак искаше да добави нещо, но отново не му дадох тази възможност, изпреварвайки го:

— Преди малко, точно преди да дойда при вас, провеждах някои следствени действия. На територията на „Стройинвест“, затворена за достъп, забележете, открих улики, които предполагам, че са свързани с това престъпление. Или ще разговаряте с мен нормално, или, ако се изживявате като лице, което може да не уважава закона и органите на реда, ще ви разпитам в прокуратурата. А там, бъдете сигурен, нашите отношения ще изглеждат по съвсем друг начин. Без да споменавам, че първото, което ми идва в главата, като гледам как се държите, е подозрението, че по някакъв начин сте свързан с атентата. А с какво друго, скъпи… — Той се опита да се вклини, но аз го спрях. — С какво друго да обясня вашия стремеж да ми попречите да си свърша нормално работата? Как да си обясня предложението ви за подкуп?

Ефектът ме кефеше. Подпухналата тлъстина сякаш изчезна от лицето на Дворяницки, нямаше я вече и игривата умна усмивчица, нито полупритворените очи.

— Яко! — каза той с уважение. — Жестоко, но конкретно, както викат моите бодигардове, когато ступат някого… — И изведнъж се засмя. — Защо така, Александър Борисич! Кой ви пречи, кой ви предлага подкуп! Господ да ви пази, гражданино началник! Хайде, питайте, а аз ще отговарям.

Разбирах, че сътрудниците на „Стройинвест“ едва ли биха могли да бъдат очевидци на покушението срещу Топуридзе — доста далечко е от тук до злощастното кръстовище. Всъщност, ако се мине през портата на Сидякин, изобщо не е далеко, но ако е по нормалния път, ще трябва да се заобиколят две карета, след това незастроеното голо място — при това положение са цели пет минути ходене, при условие че вървиш бързо. Беше малко вероятно да има очевидци на самото събитие. Обаче ако престъпниците са си отишли, както предположих, през двора на „Стройинвест“, някой може и да ги е видял. Затова попитах Дворяницки:

— В този ден, ще ви напомня, че беше 19 декември, тук, при вас, не се ли е случило нещо необичайно? Имам предвид, във вашата сграда, във вашия двор? Може би охраната ви е докладвала за нещо не съвсем в реда на нещата… Вие самият между другото в този ден на мястото си ли бяхте?

— На деветнадесети? — Дворяницки изду долната си устна. Страшна работа, по колко много начина се изписва на различните лица мисловният процес! — Ей сега ще ви кажа точно. — Той натисна копчето на своя доста обемист, почти като малка телефонна централа апарат: — Верочка…

През шума на гласове и музиката, които се носеха от високоговорителя, се чу познатият глас на Вован:

— Слушам ви, Александър Алексеевич!

— Ти да не си Верочка? Тя къде е?

— Отиде тука малко… И тя е човек, Александър Алексеевич…

— „Човек“! — разсърди се Дворяницки. — Намери ми я и да седи, без да мърда. Аз за какво й плащам?

— Е, това не зная — разтегна думите си Вован, обаче веднага се сепна: — Добре, Александър Алексеевич. Ей сега ще ви звънне, става ли?

Тя се обади след двадесетина секунди.

— Как е, успя ли? — попита я Дворяницки.

— Какво да съм успяла? — объркана зададе въпрос Верочка.

— Ами откъде да зная… Да пикаеш, да се изчукаш, да потанцуваш. — Чу се как Верочка изхлипа. — Добре де, край, край. После ще си поговорим. А сега я ми кажи, зайо-байо, скок-подскок, бях ли тук в офиса сутринта на 19-и?

— Тук? — уточни „зайо“. — Или на Якиманка?

— Тук, тук — леко ядосан се отзова шефът. — Виж там, в дневника.

Нещо изшумоля във високоговорителя, прищрака, заглушавайки другите шумове — изглежда, Верочка беше прибягнала до помощта на компютъра.

— От сутринта, до единадесет, си бяхте тук, а след това заминахте на обект… на „Тулска“…

— Стига, стига! — отново засече „зайото“ Дворяницки, хвърляйки ми бърз поглед, значението на който не можах да разбера. — Без празни приказки, скъпа… — Той изключи секретарката. — Край, сега вече си спомних. Сутринта на 19-и със сигурност бях тук… Да… И точно в този ден при нас се случи произшествие… Глупаво произшествие, никой дори не му обърна сериозно внимание. Но ето че сега ви разказвам за него, а сам си мисля: защо всъщност не му обърнахме внимание? А трябваше! Тогава, в суматохата, едното сигурно зле се е връзвало е другото, но сега… Значи така. Сутринта, някъде към десет, чувам — в двора нещо се шуми. Прозорчето ми беше отворено — уморявам се понякога от еркъндишъна, въпреки че е японски, пак шуми. Сутрин човек тук може да си отвори прозорчето, нищо че е център… Питам аз охраната какво става, защо не ми дават да работя на спокойствие. Какво се оказва: някакви двама изроди искали да откраднат от нас азбестово-циментова тръба. Скастрих охраната: всяка минута ми е много по-ценна от тази тръба, а те ме откъсват от работа почти за половин час! И тези тръби са пълен боклук, случайно се търкалят: нашият градински дизайнер искаше през есента да направи някакъв специален дренаж, но не успя преди студовете… Мен ако ме питат, да бяха ги откраднали, не е голяма загуба. Но сега не става въпрос за това, за размера на кражбата, а за самия факт, разбирате ли ме? Някакви си външни хора, едва ли не клошари — и изведнъж си се разхождат из нашето дворче! Ние такива пари сме дали за решетки, за охрана, за камери за проследяване — и всичко това хвърлено на вятъра! Какво се получава — всеки, който иска, може да си влиза! Кеф ти с бомба, кеф ти с автомат под мишка? Добре го наредих шефа на охраната. Направи разследване, накажи виновните, вземи мерки, занапред без разрешение птиче да не прехвръкне! Накарах да разпитат както трябва изродите. Клошарите, разбира се, захвърлиха тръбата, като разбраха, че са ги сгащили. Нас, казват, Николай Петрович ни прати. Кой е този Николай Петрович? Ами нашият технически ръководител на строежа. Ето там, вика, на двора, от лятото са останали нашите тръби, все не можем да си ги вземем. Вървете да донесете две бройки, там никой нищо няма да ви каже…

— И какво направи вашата охрана? — попитах, досещайки се как е завършила цялата работа. — Взели, че им повярвали?

— Повярвали им. Страшно изпаднали били, не приличали на мръсници… не, те, разбира се, ги проверили. От какъв строеж са ви пратили? От трети блок, дето е в затворената „Балтийска“? Тия, разбира се, казват: ами да! Понатупаха и двамата, шут в задника и през главния вход — чак на булеварда…

— Вашите бодигардове не си ли направиха труда да разберат как са попаднали вътре тези двамата? Доколкото разбирам, главният ви вход има стабилна охрана…

— Точно там е работата, излиза, че не е стабилна! Като разбрах — веднага лиших тези паразити от премия: единият се надявал на другия, а пък другият поискал да се разходи за минута, биричка да купи: за няколко минути нищо нямало да се случи… Но всяко зло — за добро — сега истински сме засилили охраната, сигурно се убедихте лично… Знаете ли, нали аз самият съм строител и когато всичко приключи, все си мислех: за какъв дявол са им потрябвали тези тръби на трети блок? Там строи администрацията на президента, само да свирнат — след петнадесет минути ще ги затрупат с тръби до покрива… Заповядах все пак на момчетата да проверят наистина ли някой е изпращал при нас работници. — Той направи тържествена пауза.

— Е, и? — не издържах, с което вдъхнових Дворяницки веднага да продължи тази идиотска история.

— Ами няма! Няма, мама му стара, при тях никакъв технически ръководител Николай Петрович и никога не е имало! И, разбира се, никой никого не е изпращал за тръби. И онези юнаци, естествено, не ги намерили на строежа. Сигурно са някакви местни мошеници… Тука, нали знаете, в центъра, са останали все прочутите кореняци московчани, такива пияници, каквото видят — изчезва.

— Вие самият, предполагам, не сте московчанин — промърморих, макар по особения му диалект вече отдавна да се бях досетил, че той е отрасъл някъде на юг.

— Аз ли? — отново широко демонстрира своя порцелан Александър Алексеевич. — Аз съм от слънчева Грузия, разбра ли, скъпи? Руснак, но от Грузия. И изведнъж той направи нещо, което изобщо не очаквах — запя с доста приятен глас: „Твоят мак червен на сърцето ми лежи, червен мак, черни коси…“ — но веднага прекъсна тази, меко казано, самодейна изява, пояснявайки: — Имахме си наш младежки състав — „Руските грузинци“, сигурно никога не сте го чували?

Изглежда, вроденият жив характер му пречеше да се спре на нещо конкретно. Наложи се отново да го върна на интересуващия ме разговор, като прекъсна безжалостно лиричната му изява.

— Дали не можете да ми ги опишете по-подробно? Даже не вие, а вашите бодигардове, които са си имали работа с „клошарите“. Все едно, ще ми се наложи да ги разпитвам…

Александър Алексеевич се замисли, отново изпъчи долната си устна:

— Да ги опиша? Че аз ги видях само за няколко минути… Обикновени, нищо забележително… Сякаш и двамата имаха славянска външност… Нали знаете как приказват всички сега: лице от кавказка националност. А тези бяха лица от славянска националност, разбирате ли? Яки момчета, да знаете. По навик си направих сметката дали бих могъл, ако ми се наложи, да се оправя сам срещу тях. И реших, че не бих могъл, макар че в миналото бях кандидат-майстор по свободна борба. Виждате ли? — За онагледяване на този факт той разтърси над масата огромните си ръце. — И знаете ли, Александър Борисович, какво още забелязах… Бузите им бяха такива някакви, разбирате ли, хлътнали. Вие спортувате ли? Тогава разбирате: все едно че двамата току-що бяха пробягали маратонска дистанция. — И изведнъж се удари по челото: — Ама те какво, да не би да имат отношение към онази стрелба?

Неопределено свих рамене — не ми се щеше да навлизам в подробности. „И няма нужда — мина ми през главата, — ами ако килърите не са дошли тук случайно, а са имали съучастник или съучастници?“.

— Просто хвърляме голямата мрежа — обясних. — Нали знаете как е, поръчково убийство — нито следи, нито улики, нито изпълнители, нито поръчители…

Вече се канех да напускам Дворяницки и независимо от късния по общоприетите мерки час да разпитам в някое тихо местенце Вован и неговите съратници. Изведнъж се случи нещо, което не можех да си представя и в най-смелите си фантазии. Вратата на кабинета рязко се отвори и в него надникна, по-точно се появи половината от тялото на необикновено красива жена в шумоляща и приказно блестяща рокля, от която преливаха бели рамена и големи, повдигнати от бюстие, гърди. Това приказно видение изгука с доста немелодичен глас, местейки любопитния си поглед от Александър Алексеевич към мен, а после обратно:

— Ой, Шалва, аз мислех, че си сам, а ти криеш някой тук! Какво правите, момчета, губите си времето? Скъпи, не искаш ли да излезеш при хората, да обърнеш внимание на дамата си? Да не си забравил вече как трябва да ухажваш дама? Изобщо хората ме пратиха тука — какъв празник може да е без теб? Така че аз съм само пратеник. — Тя се разсмя, при което ми се стори, че леко си е пийнала. — Хайде, хайде, Саша, взимай и госта си, няма какво да го мъчиш тук човека, нека поне моето изпълнение да види! — Тя гордо се изправи, при което се видя, че е доста висока и стройна, и ми каза: — Извинете, ако ви попречих. — После изчезна, оставяйки след себе си леко замайващо сияние, а също така аромата на някакъв необикновен парфюм.

— Нещо да кажеш? — попита ме Дворяницки с най-грузинския акцент, на който беше способен, и въздъхна с шумно съжаление: — Каква жена, нали? Както се казва, хубава е Маша, но, уви, не е наша. Позна я, нали?

Трябва да кажа, че в онзи момент дори не можех да реагирам на това внезапно появило се „ти“. Сега не бяхме чиновници, бяхме просто двама мъже, видели необичайно красива жена, и всеки разбираше другия. Какво общо имат в случая някакви си обиди?

— Н-не — отговорих, заеквайки. — А защо трябваше да я позная?

— Ама ти, какво, скъпи, телевизия изобщо ли не гледаш? Само работиш? Уф, какви сте все пак, прокурорите, дървени! Че това е Анаис! Сега сети ли се?

Анаис беше името на невероятно известна в последните две години естрадна звезда.

— Даа — разтеглих думата, спомняйки си наистина коя е тя. — Защо е тук? Какво прави при вас?

— Как какво?! — учуди се още повече Дворяницки. — Ние празнуваме. Първо е Нова година. Второ, празникът е толкова голям, че можем да си позволим да поканим най-известните артисти, разбираш ли? Защо да не направим нещо хубаво за хората, щом можем? Като стана дума, самите артисти обичат да идват при нас, никога не ги пренебрегваме, даже — напротив. Буйнов днес вече беше при нас, Олежка Газманов — абе тоя, „Москва, камбаните звънят“ — също беше. Кметът много го харесва, ние — също. Хазанов искаше, ама не дойде, нещо се запъна, голям праз. Затова пък Настя не ни пренебрегна, милата. Ах, как пее, славейчето, как пее! Ауу, каква жена, как искам такава! Чувал ли си тази песен, скъпи? Та така… Всичко бих дал, жалко само, че вече си има… покровител… Голям човек… Слушай, недей да обиждаш домакина, ела да вечеряш с нас, а? Нали виждам, че вече ти се иска! Ела, ще те запозная с Настя. Ще я помолим да изпее „Службата ни е трудна и опасна“. Искаш ли? Честна дума, ще я изпее, само ти да си доволен. Работата не е чифутин, в Израел няма да избяга, хе-хе… Не ме поглеждай така, не съм го измислил аз — народът така казва…

— Не мога, скъпи — беззлобно се пошегувах.

— Скучни хора сте вие, прокурорите.

Засмях се заедно с него. Всъщност той сигурно беше свестен мъж. Но за съжаление тук, на територията на „Стройинвест“, не бях дошъл да търся симпатични приятели по чашка…

— Кажете ми, Александър Алексеевич — попитах го нещо, за което сигурно трябваше да се поинтересувам много отдавна, — по какъв повод сте си организирали такава веселяшка разпивка, при това в началото на работния ден? Колкото съм си имал работа с „новите руснаци“, все едно и също слушам: работа, бизнес, конкуренция, въвеждаме западния делови опит…

Дворяницки чак се обиди:

— Не си прав, скъпи. Ние между другото сме делови хора — не по-лоши от всякакви чужденци. Просто днес имаме суперповод. Разбираш ли? Все едно от тотото да спечелиш милион!

Дворяницки забеляза откровеното недоверие върху лицето ми и се разпали чисто по кавказки:

— Въх! Не вярва! Днес подписахме договор за строителството на Лефортовския тунел, скъпи? Днес сутринта московската управа ни одобри, разбираш ли? Този договор — това е строежът на века? Нищо не разбираш!… Нима никога не си чувал: да строим тунел — да не строим тунел, да спасим паметниците на Немската паланка — да не спасим паметниците на шибаната паланка… Нима не си го чувал? Започнаха да крещят още преди двадесет години, а сега — край! Извинявай за шибаната паланка, това, разбира се, го казах от яд. Не ми обръщай внимание. Цялата ни документация е готова — как да спасим всяко дърво в дворцовия парк, как да укрепим основата на болницата, как да съхраним хидрологичното равновесие… Аварийните джобове в тунела били малки — моля, ето допълнение към проекта как да се разширят, да се увеличи броят на вентилационните шахти — моля! А на нас ту ни дадат договор, ту ни го вземат, ту ни одобрят за строежа, ту пак го забранят. Хората, ако искаш да знаеш, се изръсиха с триста милиона марки за немската сонда, да се прокопае тунелът, без да бъде засегнат нито един паметник: а проектът пак замразен! Не, ти си представи нашето положение: триста милиона марки — и за тоя, дето духа… А сега, най-сетне, всичко се реши, скъпи, че как да не отпразнуваме това събитие?! А ти отказваш да пийнеш дори чаша шампанско! Между другото, „Дом Периньон“, луди пари сме дали!

Този монолог като цяло и ми направи, и не ми направи впечатление. Все ми беше едно дали е „Дом Периньон“ или „Арбатско“. И триста милиона марки — разбира се, са огромна сума, но в момента не ми действаше магията на числата или, по-точно, магията на богатството.

— И какво? — попитах, тъй като исках да чуя края на този страстен монолог.

— Как така — и какво?! — учуди се Александър Алексеевич. — Наистина ли не разбираш? Я се напъни малко, представи си какъв ще да е този договор, ако хората ей така, за едната мечта, са се изръсили триста милиона марки, почти сто и тридесет милиона долара?! Това, скъпи, е такъв договор, че дори децата на нашите деца ще папкат за негова сметка и мерси ще ни казват! А ти питаш какъв е този празник!

Най-сетне разбрах окончателно как стоят нещата: фирмата празнуваше сключването на извънредно изгоден договор, който до този ден се беше провалял заради нещо. А защо, поне като хипотеза, да не разгледам такова предположение: докато Топуридзе беше жив и здрав — договорът увисваше. Щом го отстраниха — ето ти го празника за „Стройинвест“. Да, май по повод на парите напразно казах, че ми е все едно. Такава сума — сто и тридесет милиона долара — едва ли можеше да подмине Топуридзе, нали той е куратор на цялата инвестиционна политика по отношение на московските строежи! По някакъв може би засега непряк начин фирмата е свързана със събитията, съпътстващи покушението срещу Топуридзе? Я да видим какво трябва срочно да проверя в този случай…

Първо: има ли наистина Топуридзе някакво отношение към приказния договор. Второ: откъде „Стройинвест“ е взел такива огромни пари, та „на тъмно“, без да знае какво ще излезе от това, да ги даде за „къртицата“. Честно казано, даже след всичко, което видях тук, след всички тези „Периньони“, газманови и евро керемиди, не останах впечатлен. Строителна фирмичка от средна ръка, нищо особено. Нима градът им е отпуснал такива пари?

И тук си казах — стига толкова. Най-вероятно в предположението ми няма нищо вярно. Всичко това, разбира се, трябва да се провери, но аз, изглежда, прекалявам в своя творческо-следователски полет. Ако „Стройинвест“ е причината за всички онези нещастия, които съм тръгнал да разплитам след Якимцев, не ми ли се сервира твърде лесно? Така не става, скъпи господа! Следователският труд е подобен на труда на счетоводителя, на пчелата, ако искате — от намек към намек, от улика към улика, от мотив към мотив, та така — троха по троха, дреболия по дреболия — най-сетне да се получи цялата картина, целият „баланс“… Може би някой майсторски ме е насочил към „Стройинвест“, към Дворяницки? Не, Александър Борисович, тук вече прекалявате. Никой не ви е вкарвал насила в това дворче, никой нищо не е организирал, просто вие се уморихте от прекалено много впечатления. Трябва да поразпитам на бърза ръка бодигардовете не са ли забелязали в деня на атентата нещо „по-така“ и да си плюя на петите. Нека празнуват хората, щом си имат добър повод. А аз ще зарадвам Якимцев с находката си. Опипах лежащия в джоба ми пистолет, който намерих в тръбата. Намереното без съмнение заслужаваше най-детайлно проучване…

Когато помолих Дворяницки да ми предостави за кратко помещение за разпит на бодигардовете, той неодобрително каза:

— Пак с твоите глупости, следователю! Да беше отишъл да пийнеш, да потанцуваш с красиви девойки, защо не? Ние имаме чудесни момичета, честна дума, от сърце предлагам… Добре, добре, няма вече. А пък помещението… Я слушай, какво да го търсим? Сядай тук, в моя кабинет, става ли? Ако нещо те притесня, няма да е за дълго. Ще седна там, в ъгълчето, за да не ти преча, ще си свърша работата — и веднага си отивам. Харесва ли ти такъв вариант?

Докато разпитвах отначало Вован, а след това още двама пазачи, които са били дежурни през този ден, той наистина надникна веднъж-дваж, взе нещо от бюрото си и веднага изчезваше с извинения — беше забавно да се гледа как това огромно туловище се плъзга към вратата едва ли не на пръсти.

Продължавах да слушам все същата кръчмарска музика, по-точно някакво глухо бумтене, отбелязващо ритъма. От дъха на бодигардовете, които, изглежда, бяха взели най-пряко участие в празника на колектива, все по-забележимо се сгъстяваха алкохолните изпарения. Те седяха със скучни лица, на които беше изписано, че душата им е там, зад вратата. Аз вече също се отегчавах — бодигардовете не можаха да ми съобщят нищо ново.

— Имате ли представа какви пияници живеят тук? — продължаваше да повтаря Вован. — Че това е център… Разбира се, че сме виновни, но те са като хлебарки — навсякъде ще се намъкнат, във всяка дупка… На нашите съседи, по същия начин. Зад решетката си имат бронзова статуя, за красота — голо женище, някаква там богиня. Те, мръсниците, да вземат да й орежат ръцете и циците — дали ги на вторични. За едно шише каквото искаш ще ти организират! Аз мисля, че някой виладжия ги е помолил срещу половин литър да гепят тези тръби.

— Вижте — погледнах в протокола, уточних как е истинското име на моя събеседник. Вован се казваше Владимир Семьонович Белецки. — Вижте, Владимир Семьонович, пред очите ви извадих от тръбата уликите за възможната причастност на тези хора към покушението срещу заместник-кмета. Разбирате ли? Най-вероятно това са били престъпници, които са се измъкнали през вашия двор, а вие, без да искате, сте им помогнали.

— То е ясно — въздъхна Вован, — кой спори. Всичко си пасва… Все пак само да бяхте ги видели…

— Аз тъкмо това искам, да ми помогнете да ги видя. Между другото, доколкото знам, над входа ви са поставени няколко камери за проследяване. Те сигурно са фиксирали тези ваши гости. Можете ли да ми предоставите лентата? — Погледнах към Вован, към двамата му съратници, които слушаха нашия разговор, и забелязах, че единият от тях се усмихна подигравателно, опитвайки се да скрие от мен лицето си. Отново погледнах в протокола и прочетох фамилията му.

— Какво ви е толкова весело, Котов? — попитах, без да свалям от него тежките си „прокурорски“ очи. В нашата професия такъв поглед задължително се придобива с годините и трябва да кажа, понякога действа на по-слабите души. Имаше въздействие и върху Котов, макар че той продължаваше да мълчи. Мълчеше и гледаше Вован: демек, какво да правя? Вован се извърна.

— Ами — преплитайки език, каза тогава Котов, — ние изключихме камерата…

— Това пък защо? — застанах нащрек и, изглежда, това никак не се хареса на Вован, защото той веднага извиси глас:

— Те започнаха да ни обиждат… Вижте се с какво се занимавате, гледате си дирниците, това работа за мъже ли е… Тогава малко им посмачкахме фасона. Затова заповядах да изключат камерите. Само за малко, докато ги изхвърлим навън… Трябва да ни благодарят, че толкова леко им се размина. Нека им е за урок — повече няма да се промъкват…

Те ти на! А вече бях се отчаял, че ще чуя нещо ново. Всичко им се нареждаше супер на тия гадове, килърите: в най-опасното за тях време, докато оперативно-следствената група преобръщала района, те са се прехвърлили тук. Не стига, че са се отървали от уликите, ами преминали от другата страна на карето по такъв начин, че всичко щеше да си остане тайна, ако, дявол знае защо, не бях се качил на оградата…

— Не оказаха ли съпротива?

— Каква съпротива! — отново възмутено надигна глас Вован. — Нали ви казвам: умряха от радост, че са останали цели…