Фридрих Незнански
Москва сити (21)

Свидетелят Соколов

Откритите от Турецки веществени доказателства дойдоха тъкмо навреме, защото, макар Якимцев вече да имаше достатъчно хипотези, уликите не достигаха и делото, както изглеждаше, всеки момент щеше да забуксува на едно място. Върху скиорската шапка експертите биолози откриха клетъчен биоматериал — коса, люспи кожа, но, уви, находката засега беше абсолютно неприложима, тъй като въпросният материал нямаше с какво да се идентифицира. Що се отнасяше до пистолета — това беше улика мечта. Първо, без съмнение беше същият, който се водеше на бодигарда Соколов. Второ, точно от този пистолет е бил направен контролният изстрел, който довършил шофьора на нисана. И, трето, може би най-важното — предложената от казанския вестник методика позволи на експертите балистици от главното управление на Московската милиция да установят, че контролният изстрел от този „Макаров“ е бил първият, направен конкретно от този пистолет, и съдейки по всичко, единствен. След установяването на този факт в показанията на Соколов веднага лъснаха противоречия. Якимцев ясно си спомни онова недоверие, което предизвика у него цялостният облик на пострадалия в схватката бодигард. Е, какво да се прави, беше дошло времето да се срещне с бившия сержант, да разгадава задаваните от него гатанки.

И ето че Андрей Леонидович седеше в кабинета му в следствената част на Московската градска прокуратура, явно недоволен, че са му нарушили спокойствието; той беше все така нелепо юначен и от време на време по навик си пипаше мустаците, с които явно се гордееше.

За разлика от предишната им среща бодигардът беше забележимо нервен — вероятно така бяха му подействали стените на прокуратурата: едно е да си говориш със следователя някъде навън — в работата, в апартамента, и съвсем друго — в такова служебно и традиционно страшно заведение, като прокуратурата. Якимцев бе наблюдавал неведнъж този ефект…

— Как е главата ви? — попита той Соколов, за да го накара да се отпусне и да му помогне да свикне с обстановката.

Въпросът не стигна веднага до юначния бодигард.

— Главата? — разсеяно повтори Соколов, страхливо гледайки как Якимцев слага пред себе си бланка за протокол от разпит на свидетел и се готви да го попълва. Неизвестно защо, той опипа темето си. — Главата е добре, благодаря. Не ме боли… Ама вие защо ме извикахте отново, Евгений Павлович? Нали аз уж вече разказах всичко, което знаех…

— И ще разкажете още — малко грубичко го прекъсна Якимцев. — Вие сте един от главните свидетели по делото, така че сигурно ще ни се наложи да се виждаме неведнъж…

— Честна дума, вече всичко ви разказах — съкрушено повтори Соколов. — Вие ме извикахте по време на работа, а при нас в това отношение е строго. Сега не е както преди. Преди, ако ти трябва да ходиш някъде — върви. И никой нищо. А сега само да мръднеш, веднага те хващат: ние за какво ти плащаме? За да работиш, или да ходиш по прокуратурите?!

„Не, все пак е нервен“ — отново си помисли Якимцев и каза, готвейки се за главния въпрос, заради който всъщност беше извикал днес бодигарда:

— Съчувствам ви, Андрей Леонидович. Но мисля, че с администрацията ще се оправите без особени проблеми. Още повече че тук не сте за собствено удоволствие, нали така? По закон днешният ден ще ви се плати като работен. Не се притеснявайте… За какво ви извиках? Ами просто искам да ви задам някои уточняваща въпроси във връзка с вашето изложение на събитията… Такава ми е професията — добави той, сякаш извинявайки се.

Не стана ясно дали това подейства или не.

— Добре, питайте — мрачно разреши Соколов.

— Много благодаря. Значи казвате, че сте чули изстрели…

Соколов го прекъсна:

— Не съм казвал такова нещо. Казах: започна стрелба… А след това видях как някакъв кретен с автомат излезе на платното и започна да стреля по колата.

— Да допуснем, че е било така. Значи видяхте това и какво?

— Ама това е някаква приказка от хиляда и една нощ! — Соколов се плесна с длани по стегнатите бедра. — Нали вече всичко ви разказах, другарю майор! Вие какво, не ми ли вярвате? Искате да ме хванете, че лъжа, така ли?

Якимцев, все едно че не беше чул тези негови въпроси, отново повтори своя:

— Какво направихте, когато разбрахте, че пред очите ви се извършва терористичен акт?

— Ами нали вече ви разказах — отново се опита да започне същия монолог Соколов.

— Я стига! — строго му викна Якимцев. — Ако сте забравили, мога да ви повторя: аз задавам въпросите, вие отговаряте!

Соколов се намръщи така, сякаш го заболя зъб.

— Добре… Аз нещо викнах, значи… вече не помня какво… Нещо от сорта „Ей, вие, какво правите там!“. И тръгнах по посока на килъра — този де, с автомата, — а аз самият в движение извадих своя „Макаров“ и за да спра престъпника, дадох предупредителен изстрел във въздуха…

— Таака! Почакайте, почакайте — спря Соколов не успяващия да записва думите му Якимцев. — Миналия път не бяхте споменавали за вик. Хайде да се опитаме да си спомним по-точно: какво точно извикахте?

— Извиках: „Ей, вие!… Какво правите, гадове!“. Ама, наистина ли не го разказах миналия път?

— Миналия път не сте. Ето виждате ли, нова подробност. А питате защо сме ви извикали пак. Все нещо сте могли и да забравите миналия път, нали така? Спомнете си, спомнете си, Андрей Леонидович!

— Че какво да си спомням? Нали това казвам: аз стрелях, после някой ме халоса по темето и сбогом. Дойдох на себе си — гипс. Е, не беше гипс, това малко го украсих. Ама главата със сигурност ме цепеше. Главата ме болеше, а пистолета го нямаше. И го нямаше вече тоя… килъра де…

Той отново влизаше в ролята на пострадалия герой бодигард и даже, вместо пак да си пипне мустаците, отново с доста театрален жест опипа нараненото си теме.

— Твърдите, че килърът ви е взел пистолета. И какво стана после?

— После? После той стреля по посока на колата… по посока на пътника… Или не, шофьора? Аз нещо се обърках — той стреляше към пътника, а пък уби шофьора…

— Не се отклонявайте, недейте… Кажете ми… Той приближи ли се към колата, преди да стреля? Наведе ли се към жертвата, преди да стреля?

— Не, почакайте… Със сигурност си спомням — той беше от страната на пътника!

— Андрей Леонидович! Отново трябва да ви напомня кой задава въпросите. Въпросите тук задавам аз, запомнихте ли? И изобщо вие нещо ме пообъркахте. Отначало разказахте, че не си спомняте как са ви взели пистолета, тъй като сте били в безсъзнание. Сега пък казвате, че сте видели и как са ви взели пистолета, и как престъпникът е довършил ранения в колата… С какво да се обясни такова несъвпадение на нещата? Как така изведнъж, решихте да промените показанията си?

— Отначало не го казвах правилно, но сега е правилно. Тогава бях забравил, а сега си спомних. Когато той стигна до колата, тогава ме халосаха…

— Излиза, че е имало и трети престъпник? Единият е стоял с автомат, другият по някакъв неясен начин се е сдобил с вашия пистолет, а пък третият ви е ударил по темето. Така ли?

— Излиза, че е така… Той ме заплаши с оръжие, този вторият, аз отначало се обърках, а пък после ме треснаха…

— Това тепърва ще видим. Отделно. А вие така и не ми отговорихте на въпроса, Андрей Леонидович: видяхте ли този, дето ви удари, или не?

— Че как можех да го видя? — Изглежда, Соколов даже се обиди. — Той нали отзад по темето ме халоса…

— Излиза, че нищо не сте видели! Вие нарочно ли искате да заблудите следствието? Специално ли ни създавате трудности? Прикривате ли някого?

— Какви ги говорите, другарю майор! Даже не съм си и помислял!… Нали веднага ви казах — нямам какво толкова да разказвам. Исках да спра това беззаконие, макар че нямах право, тъй като самият аз се намирах на пост… Не си дадох сметка за превъзходството на силите от страна на престъпниците, това е всичко.

Юнак беше този Андрей Леонидович, честна дума! И най-важното — говореше и сам си вярваше. Пък и Якимцев сигурно щеше да му повярва, ако не знаеше за пистолета. Време беше този театър да приключва.

— Чуйте, Соколов, защо ме лъжете през цялото време? — зададе най-накрая Якимцев въпроса, от който отдавна го сърбеше езикът. — Предупредих ви за отговорността при даване на неверни показания. Това е член 307 от Наказателния кодекс. А вие, знаейки това предварително, давате на следовател лъжливи показания!

— Кой? Аз?! — съвсем истински се учуди Соколов. И убедено каза: — Аз не лъжа! Не давам лъжливи показания!

— По-добре да бяхте лъгали — с мек укор каза Евгений Павловия.

И Соколов, поглеждайки го учудено, внезапно разбра нещо, уплашено се сви, напрегна се.

— Това пък защо? — попита той. — Защо говорите така?

Якимцев изпита истинско удоволствие, наблюдавайки как от бившия сержант се смъква маската на сигурен в себе си, но скромен герой. След това извади от чекмеджето пистолета „Макаров“ в прозрачен найлонов плик.

— Познахте ли си пистолета?

Соколов се наведе по-близо до масата.

— Че аз откъде да знам… Те всичките са еднакви… Там между другото трябва да има номер. Номера го помня. Ако искате…

— Няма нужда — спря го Якимцев. — Номерът е същият, можете да не се съмнявате, вече проверихме.

Соколов разигра радостно учудване:

— Какво, да не сте ги хванали онези гадове?

Якимцев се ухили:

— По повод на „гадовете“ ще има специален разговор. А пък пистолета ви наистина намерихме. И знаете ли кое е странното? От него, както установи криминалната експертиза, през този ден е бил произведен един-единствен изстрел — онзи същият, който е станал причина за смъртта на един от намиращите се в колата. Разбирате ли?

Бившият сержант забележимо пребледня, но засега не губеше самообладание. Може би просто не чаткаше, както беше модерно да се казва сега…

— Какво всъщност трябва да разбера? — мрачно попита той. — Някой ми е взел пистолета, убил е с него шофьора. Аз какво общо имам с това? Вие да не би в нещо да ме обвинявате?… Е, сигурно сте прав — не е трябвало да си напускам поста и да се намесвам, а още повече не е трябвало да си губя личното оръжие… Като през войната — нашите не е трябвало да се предават в плен и туйто. А щом си се предал — значи си предател и враг на народа. Така е, нали?

Якимцев го погледна с погнуса, но и с интерес — виж го ти, войната си спомни.

— Значи все пак не сте ме разбрали — каза той, спирайки тирадата на бодигарда. — Щом е така, ще обясня, още повече че ще стане въпрос за практически доказаното ви съучастие в престъплението. Тъй като от вашия пистолет е даден един-единствен изстрел, по-точно казано, изстрел с първия патрон от пълнителя (това е установено от експертизата), а твърдите, че сте стреляли вие, в такъв случай изводите, които си прави следствието, са еднозначни. Или сте убиец и именно с вашия изстрел е бил убит шофьорът Федянин, и в такъв случай не сте просто помагач на килърите — вие самият сте прекият убиец… Или… Или не сте стреляли със своя пистолет във въздуха, както твърдите, а просто без всякаква борба сте дали на престъпниците оръжието си и тогава сте съучастник в това дръзко престъпление. Избирайте си това, което повече ви харесва, но трябва да ви предупредя: и в единия, и в другия случай може да ви помогне само чистосърдечното разкаяние и доброволното сътрудничество с нас. Кажете сега, как всъщност стана всичко? Или ще се придържате към вашата версия, която не издържа на никаква критика? В този случай ще бъда принуден да ви арестувам.

Якимцев беше виждал в кабинета си какво ли не. Притиснатият до стената следствен можеше да се озлоби, да се озъби, да прояви ненавист, да заплаче, смачкан от неизбежността на онова, което предстоеше. Можеше отведнъж да изгуби всичко прикриващо, разголвайки истинската си същност. Соколов обаче каза през зъби, без да гледа към Якимцев:

— Ако аз бях килър, знаете ли кого първо щях да утрепя? Ей така, без пари, за чест и слава? Първо Горбачов, а после Елцин… Какъв живот, песовете му с песове, развалиха…

— Всичко това е забележително — сухо отбеляза Якимцев, — но така и не разбрах: ще ни окажете ли съдействие или не?

— Ще ви окажа — все така, без да поглежда Якимцев, твърдо отговори бодигардът.

Вече не беше никакво конте — просто още немного стар бивш военен, обичащ да си пийне, харесван от жените и уморен до смърт от това, че против волята си се намираше изхвърлен от живота в канавката…

Разказът му беше доста простичък и като цяло поставяше всичко по местата си, макар Соколов, срамувайки се да нарича с имената им някои неща, се стараеше да ги пропусне.

Той наистина се канел да се намеси в ставащото, макар като военен прекрасно да разбирал, че срещу автомата няма да направи нищо с пистолет. Но имало обстоятелство, което му позволявало да се надява на успех — килърът стрелял с дълги откоси, като в лош филм и както истинските войници се стараят да не правят. В резултат на това патроните му трябвало скоро да свършат, пък Соколов нямало да му даде да зареди отново. Затова той извадил своя пистолет, свалил предпазителя и макар да се канел, по неговите думи, да даде само предупредителен изстрел, движейки се за всеки случай на зигзаг, започнал да се приближава към килъра.

Но в този момент някой сложил ръка на рамото му и властно заповядал:

— Стой!

Той моментално разбрал всичко, а най-важното — наясно, че вече нищо не може да направи, се проклинал, че не е проверил дали престъпникът има съучастници, затова послушно, без съпротива, дал на този човек своя пистолет, подчинявайки се на властно протегнатата му ръка.

Тук Якимцев отново го прекъсна решително:

— Пак нещо не разбрах, Андрей Леонидович. Какво, той просто протегнал ръка и вие ето така, за едно благодарско, сте му дали своя готов за стрелба пистолет? Честно казано, нещо не разбирам… Всъщност ви е оставало само да натиснете спусъка. С какво толкова ви е изкарал извън строя? От какво сте се уплашили? Той имаше ли оръжие?

Както после разбра Якимцев, точно този въпрос в крайна сметка изигра решаваща роля. Изведнъж цялото лице на Соколов се изкриви, той рязко се изправи — веднага се видя, че е от тези, които ненапразно наричат хора с военно призвание. И същият този военен човек каза, сега вече без страх, гледайки Якимцев право в очите:

— Аз в Афган, дявол да го вземе, от душманите не се страхувах, та от тези…

Той не се доизказа, но Якимцев и без това оцени всичко, което искаше да каже. Което обаче не му попречи да продължи своята линия:

— Ами щом не сте се изплашили, тогава защо сте дали личното си оръжие?

Погледът на Соколов отново стана нещастен, кучешки покорен, но той повече не го криеше, а както преди гледаше Якимцев право в очите. Виждаше се, че се намира в процес на тежък размисъл: чувстваше се, че хем не иска да отговори на въпроса на следователя, хем в същото време не може да не го направи.

— Просто бях сащисан, толкова беше неочаквано…

— Сащисан? — учуди се Якимцев. — Защо? Какво беше толкова неочаквано?

Отново във въздуха увисна дълга, дълга пауза: Якимцев не караше свидетеля да бърза, чакаше.

— Защото го познах — пророни най-накрая Соколов с треперещ глас. — И той ме позна, пусто да опустее! Ние служихме заедно… в Афган…

Ето това беше новина, та новина!

В следващия момент на Якимцев му се наложи да отвърне поглед — здравият, стегнат сержант плачеше със зли, трудно изтичащи от очите сълзи, което обаче никак не го притесняваше…