Фридрих Незнански
Москва сити (10)

Топуридзе

Георгий Андреевич чувстваше, че е останал съвсем без сили след визитата на следователя, обаче не можеше да се справи с мислите, които онзи беше събудил в главата му със своите въпроси. Както не можеше да забрави и това, че на всяка цена трябва да се сети кой е поръчителят. И така, на кого му беше притрябвало да убива човека, който се занимаваше „само“ с инвестициите на столичните строежи?

Преди малко той каза на следователя, че инвестициите са си все същият бартер. Но от бартер до бартер има разлика. Онзи бартер, за който приказваше той, можеше при желание да се превърне в оръжие, да засегне нечии политически интереси, и то не на шега. Особено като се има предвид, че в страната все още е пълно с умници, които крещят на всеки ъгъл за разпродаването на родината на едро и на дребно. Които все още имат самомнение отпреди разпадането на СССР и смятат, че ако са дали съгласие за влагане на пари в този или онзи отечествен проект, направо са ощастливили бедния чужденец… Тия умници не разбират, че на земята има много от всичко, малко е само една субстанция — парите. На инвеститора му е все едно къде ще си влага парите — в Турция, в Русия или в Германия. Така че, ако говорим реално, държавите тичат след инвеститорите, а не инвеститорите — след държавите.

Ето например прочутия делови център „Москва сити“ — нови пътища, нови станции на метрото, почти сто небостъргача и всичко това в самия център на града. Трудно е, но ако го построиш — в перспектива ще ти донесе огромни печалби. А как да се построи, ако няма средства? Освен всичко останало необходими са не просто пари, а „бързи“ пари, както ги наричат финансистите, и немного „скъпи“. Какво значи това? Всеки глупак ще го разбере: едно е да вземеш на заем за половин година и съвсем друго — до утре, едно е с голяма лихва и съвсем друго — срещу честна дума… Тук вече е необходим не просто кредитор, а човек, готов да вложи парите си, разчитайки на бъдещи печалби, макар че животът тепърва ще покаже дали ще ги има…

Хубаво, намерих американец с пари. Янкито беше готов да рискува и да вложи неколкостотин милиона. Той беше готов, обаче ние сме руснаци, нали така? Още нито един документ не е подписал като хората, а нашите патриоти вече го дърпат: ние те ощастливихме, виж какви работи сме ти обещали — раздели с нас парите си, щом имаш такива привилегии. Американецът даже не се учуди: „Подкуп? Моля, аз съм запознат с първобитните ви методи. Колко?“. „Ах, ама как можахте да си помислите такова нещо! На нас лично нищо не ни трябва! Предлагаме ви това само за компенсация на народните патриотични чувства. Така че направете дарение, щом искате сериозно да пускате тука корени, два-три милиона от вашите, «зеленичките», за храма на Христос Спасител. А нас не ни мислете, ако ни потрябва, ще си вземем от вашите парички, без да ви питаме.“ „Ах, вашата майка! — учуди се американецът. — Как така аз, вярващ евреин, насила ще дарявам пари за християнски храм?! Я вървете на майната си с вашите сто небостъргача и три станции на метрото! Нима няма да намеря място, където да си вложа парите, без да ме рекетират тъпанари?…“.

След което си замина накъдето му видят очите. На ви бартер, на ви и инвестиции… Това е цяла наука — инвестициите. Като политиката.

Е, как да разглеждаме този случай? Какво е това, глупост? Ненаситност? Непрофесионализъм, делова недоразвитост? Нали всички до един от московския отбор бяха дошли в сегашния живот от миналия, където не трябваше дори да мислиш с главата си, всеки си имаше свое място, свои релси за пътуване от началото до края. Като тръгнеш по тях, ако не си кретен, задължително ще стигнеш от точка „А“ в точка „Б“. Пионер, комсомолец, член на партията, една длъжност, втора, трета, медал, орден, почит и уважение, персонална пенсия… И ето че всичко се преобърна, познатите релси изчезнаха някъде, обаче възможностите — как да ги сравняваш с ордени и медали! Такива възможности се отвориха, че да ти хвръкне шапката…

Той, разбира се, каза на следователя, че всички там, около кмета, са отбор, което, от една страна, е така, а, от друга — не съвсем. Така е, защото всички наистина крачат нанякъде под командването на кмета. А не е така дори само защото всички в този отбор са различни и искат различни неща. Докато кметът, като най-силен и далновиден, ги води — те са глутница. Но ако контролът малко отслабне, в съмишлениците тутакси ще се прояви вълчият нрав: да не изпуснеш своето, а този, който е по-слаб, да не бъде допуснат до месото…

Да вземем например многогодишното главоболие със състезателната писта за прочутата „Формула-1“. Всички викат: пистата, световната слава! А засега никой не казва, че самата писта е нищо, макар всеки неин километър да струва дванадесет милиона „гущера“. Важното е какво има около пистата. В какво всъщност е смисълът на цялата тази идея? Призът на ралито е само един милион, но всеки етап носи печалба петдесет-шестдесет милиона от същите тия „гущери“. Има ли смисъл да се ровичка? Има, и то какъв! Само трябва добре да се разбере, че пистата върви със свой собствен Лас Вегас: хотели, казина, барове, ресторанти, магазини и всички развлечения, които може да се измислят. Главоболие? Така си е! Но е толкова съблазнително, макар и скъпо. И ето че опитите започват — още през 1992 година: я дайте да построим това нещо в Питер, а? Няма пари? Ами хайде тогава в Тула. Какво, инвеститорът фалирал? Може пък Калининград да става, този, дето преди беше Кьонигсберг — нали е почти в Европа?… И всеки път се намират инвеститори, всеки път се разработва даже проект, а след това всичко някак от само себе си изтича в пясъка. Инвеститорът си прибира парите, но къде изчезват онези лихвени проценти, които са се натрупали през това време? Къде изчезват уж готовите проекти? А за тях, забележете, също е платено, парите също са успели да се преместят от един джоб в друг. Остап Бендер е същинско дете пред тези майстори… Хайде да построим в Ярославъл наведнъж и писта, и игрище за голф? Как ви се струва идеята? Отлична! И ето че се създава консорциум, който отново успява няколко пъти да премести парите от един джоб в друг. Крайният резултат от консорциума е тараба, която са успели да издигнат около територията на пистата и игрището за голф, и това е всичко, краят на строежа на века.

Ама не, не е краят! Най-сетне тази работа стигна и до Москва и получи съвсем ново развитие, тъй като идеята за пистата е била посята на вече добре наторена почва.

Някога, когато едва се зараждаше проектът „Москва сити“, кметът реши с присъщия си размах да събере на едно място — на територията на „ситито“ — цялата хазартна „индустрия“ на града. С една дума, така ще има някакъв естествен санитарен кордон около тази буржоазна зараза — това — първо. Второ, ще е удобно да се следят криминалните елементи, които, неизвестно защо, винаги се лепват около игралните маси като пеперуди на лампа, а също така по-лесно ще се събират от собствениците на заведенията законните данъци. Нека, гадините недни, да си плащат данъците до последната копейка.

Веднага с разпореждане на кмета беше създадена комисия за контрол върху хазартния бизнес и като отговорник беше назначен именно той, Георгий Андреевич Топуридзе. И някак си оттогава всички смятаха, че точно той командва най-различните издевателства в хазартния бизнес, макар че съвсем не беше така, разбира се. В същия този бизнес има такива печалби и такова страстно желание да се избегне плащането на реални данъци, че желаещи да го контролират колкото си щеш…

Трябва да се каже обаче, че колкото и да е странно, главатарите в този своеобразен бизнес харесаха идеята на кмета: „Москва сити“, този резерват за бизнесмени, разбира се, щедро ще ги снабдява с клиенти — както свои, „родно производство“, така и „чужди“.

Обаче както често се случва в живота, доста скоро кметът се разочарова от идеята си. На неговия грандиозен строеж и без това погледнаха с доста лошо око отгоре, а се набърка и някакъв изцяло криминален бизнес…

Беше решено в комплекса „Сити“ да бъде включен парламентарният център, а хазартният бизнес, като влизащ в противоречие с нравствения патос за възраждане на родината, да бъде избутан някъде на друго място, в специален център за развлечения. Нека си го има резервата, както беше планирано, но да съществува автономно от целия огромен град. Скоро се намери място и за такъв лепрозорий — огромен полуостров на Москва река, който се беше образувал вследствие на това, че някога бяха изправили руслото на реката. В онези древни времена това място, Нагатински пойми, беше мило селско предградие, с чиста река, с рибари, с градини и лехи със зеле. Сега от лехите нямаше и помен, наоколо се разрастваха жилищните квартали, но градът почти не използваше самия полуостров: няколко западнали полузанаятчийски фирмички и речни складове, някак от само себе си се оформиха и доста отровни бунища. По едно време — дали за олимпиадата, или за поредната годишнина на революцията — се появи желание тази странно занемарена територия да бъде облагородена. Направиха огромен градски парк, но по неизвестни причини го оставиха на произвола на съдбата и за разграбване от местните жители, които няколко години наред старателно къртеха гранитната облицовка от многобройните съоръжения…

Първоначално беше взето решение точно тук да бъде построен Дисниленд, а след това, вече без всякакви дисниленди, градски център за развлечения. Дисниленд за възрастни.

Собствениците на хазартния бизнес пееха осанна на кмета, даже започнаха лека-полека да си отварят портфейлите — за проекти, за спонсорство на бъдещите предприемачи. Ами как иначе? Ако не дадеш — няма да вземеш.

Но нещата пак не тръгнаха. Решението за строителството в Нагатино също се оказа само поредната спирка в началото на мъченическия път към великата мечта на хазартните барони. Мина се съвсем малко време и както се казва, те ти, булка, ново решение: центърът за развлечения да се обвърже с новия културно-спортен комплекс, със същата онази писта за „Ф-1“. Сега определиха мястото по средата на пътя от Москва за Питер — до летище Шереметиево, както с насмешка се изказваха някои от мъчениците. Но босовете на хазартния бизнес извиха на умряло: едно е да си на село, но близо до центъра на града, и съвсем друго — същото село, но вече на майната си. Ония там си пътуват до Лас Вегас, ама при нас… При нас няма да намериш нормален човек, който да се помъкне толкова далеко, че и за какво — за да си изхарчи парите! Момчетата си направиха съвещание и решиха да погребат идеята за резервата. Нека там, в Шереметиево, да си правят свои казина, а онези, дето градските власти бяха решили да преместят — да си стоят по местата.

Бароните бързо навиха чиновниците, намериха път към сърцето им. А кметът не ще и не ще. И тъкмо тогава за първи път при Георгий Андреевич дойде пратеник от хазартните босове и не кой да е, а Джамал Исмаилов, което, трябва да се признае, беше добре измислено. Защото това беше същият онзи Джамал, когото Георгий Андреевич до неотдавна покровителстваше и смяташе за свой по-малък брат.

Сега Джамал си имаше своя, „джобна“ банка, беше съдружник в „истинска“, притежаваше няколко развлекателни комплекса и петзвездни луксозни хотели. Мнозина му нямаха доверие, страхуваха се от него: чеченец, едва ли не кръстник на хотелската мафия, който би минал през трупове, за да постигне целите си. Мнозина, но не и Георгий Андреевич: свързваше ги твърде наситено със събития минало, твърде дълго беше смятал Джамал за „по-малък брат“…

Та тъкмо него бяха изпратили за поверителна беседа заинтересуваните лица. При което той се появи точно тогава, когато в Москва пристигна германецът Херман Хилке, архитектът, който беше построил най-добрата писта в света за „Формула-1“ — в Малайзия. Георгий Андреевич посрещна господин Хилке, показа му предложената от кметството територия — триста хектара недалече от международното летище. Германецът беше във възторг: чудесен парцел, летището наблизо, проектирането може да започне на секундата.

А на следващия или по-следващия ден при Георгий Андреевич дойде на посещение Джамал и каза, странно присвивайки очи зад тънките рамки на очилата си:

— Хората са платили много, за да се строи в Москва, а не на майната си, Георгий. Направи последната крачка, не пречи, нека това да бъде Нагатино, става ли? Представи си деловите хора, скъпи: едно нещо е да събереш всички казина едва ли не в центъра на града и съвсем друго — да ги изнесеш зад околовръстния път, нали? Заклевам се, на никого няма да му е зле, а на теб със сигурност ще ти е по-добре, повярвай на стария си приятел, Георгий!

— Кажи на своите хора, че вече нищо не може да се промени, никой нищо вече не може да направи, разбра ли?

Джамал го погледна с втренчения си, уморен или може би презрителен поглед — Георгий Андреевич така и не се научи да определя какво се крие там, зад тези очила.

— Не скъпи, не разбрах. Обясни на глупака, ако може.

— Има решение на кмета — казината да се строят заедно с пистата. Сега разбра ли?

— Пак не разбрах — весело и дръзко се усмихна Джамал. — Нека и пистата да бъде в Нагатино! Какво му е лошото на такъв вариант?

Георгий Андреевич усети, че след малко ще избухне.

— Слушай, Джамал, това е безсмислен разговор! Пристигна германецът, който построи Сепанг, ти си чул, нали? — Джамал кимна. — Та той вече започна да свързва проекта с шереметиевския парцел…

— Много си изостанал от живота — разсмя се Джамал. — Ама много изостанал! Твоят германец вече премисли, вече иска да строи в Нагатино!

— Дявол знае какво става! — възмути се Георгий Андреевич. — Аз нищо не зная. Това — първо. Второ, мисля, че кметството ще е против — в Нагатино е доста гъсто застроено. И изведнъж писта, мотори, гръм и трясък — че населението ще се вдигне на бунт! Нереално е и от техническа гледна точка — в Шереметиево земята е триста хектара, а тук само сто и двадесет… Слушай, направо представа си нямаш за какво приказваш…

Джамал го погледна, сякаш виждаше някой олигофрен.

— Аз съм само парламентьор, скъпи, пратеник. Изпратиха ме да ти предам тези думи, предадох ти ги. Хората казват: лошо са го измислили в московската управа. Аз също мисля така. Бива ли такова нещо, за да поиграеш на каквото и да е, трябва да организираш специална експедиция… — Той поклати глава. — Виж, казината да бъдат до пистата — тъкмо това добре сте го измислили с кмета — одобри Джамал, без да сваля от него подигравателните си очи. — Само най-добрите казина, нали? Където са ресторантите, стриптийз баровете. Нека тъпите чужденци да се набутват. Но това да е тук, в града, нали, скъпи?

Целият този разговор беше абсолютно безсмислен по една много проста причина: кметът вече бе взел решение, затова дори Георгий Андреевич да искаше да влезе в положението на хората, изпратили Джамал, нищо не можеше да направи. А освен това той не го искаше — не желаеше да тръгва срещу кмета, пък и не обичаше да го притискат така. Добре, че на Джамал все пак му стигна акълът да не започне да го заплашва от името на закоравелите мошеници, които бяха имали наглостта да го изпратят…

— Слушай, Джамал, ако искаш да си останем приятели, хайде да приключваме този разговор и да не си спомняме повече за него. Безсмислен е, разбираш ли? И после, как да ви влезе човек в положението, като вие дори не си плащате? Кажи ми, моля ти се, кой ще тръгне да се съобразява с вашето мнение? — каза го и се усети, че се получи доста двусмислено, като намек за подкуп.

— Пак ще повторя, Гоги, скъпи — моментално реагира гостенинът, — аз съм само пратеник. Но затова пък пратеник с пълномощия. Заповядано ми е да ти предам: ако го направиш — на следващите избори ще станеш кмет. Какво ще кажеш, Георгий? Ти между другото си достоен за това, познавам те. И хората те познават. Точно така, казаха, му предай: ние го познаваме, уважаваме го.

Георгий Андреевич си мълчеше — по-добре беше нищо да не казва, такъв разговор можеше да се окаже провокация, особено ако Джамал имаше в джоба си включен диктофон. Макар че, разбира се, дребните мръсотийки не бяха в неговия стил… А самият Джамал, наблюдавайки този дълбок размисъл, реши да смени темата:

— Ти между другото каза нещо за пари. И за това съм упълномощен: колкото кажете с кмета, толкова ще ви платят. Парите ще бъдат общи, чисти, никой от тези, които ме изпратиха, няма да стои зад тях…

Тъкмо от този момент в техния разговор се страхуваше Георгий Андреевич. Джамал уж беше приятел — това е така. Но в същото време той вече не можеше да не предложи пари: „Защо се отказваш? Това са пари, погледни! Нима не ти трябват? Никога няма да го повярвам, скъпи, пари трябват на всички, даже и на богатите. Парите никога не са в повече!“.

Да, той е прав, пари трябват винаги, но нали и приятелите не се подкупват един друг! И изобщо той трябваше сега да посочи на Джамал вратата, още повече че вече не го напускаше мисълта за диктофона…

— Не си ме разбрал както трябва, скъпи — сухо и официално каза Георгий Андреевич. — Аз, разбира се, не искам да се обидите и ти, и тези, които са те изпратили. Но говорейки за пари, имах предвид съвсем друго нещо. Сега данъкът от вашите заведения е деветдесет процента. Голям данък, съгласен съм, но така или иначе никой не го плаща, нали така? Вечно изкарвате на нула баланса — няма печалби, няма от какво да се плащат данъци. Юнаци. Кажи ми, моля ти се, кой при това положение ще тръгне да се занимава с вас? Това умно ли е? Не съм сигурен. Сега ще ви подхване данъчната полиция и с вас е свършено. Ще започнат да ви затварят, а тогава ще започне подялба на собствеността, а щом има подялба, значи стрелба, и край — няма да има никакъв център за развлечения нито в града, нито зад околовръстното, нито никъде. А пък на нас — на града, на управата — не ни трябват никакви скандали и никакви стрелби. Трябва ни да си плащате в хазната каквото се полага, разбираш ли? Това ти го казвам като председател на комисията за хазартния бизнес…

… Дойде на визитация доктор Никита Валентинович да му погледне шева. Солиден доктор, но някакъв такъв наплашен. Онзи, в „Склиф“, сам си режеше, сам си гледаше. Този не само че не е рязал, а дори не се доближи, ами помоли някой от свитата да отиде и да му разголи корема. Гледаше отдалече, не пипна нищо — дали защото беше се замислил, дали от нерешителност, движеше устни, нищо не казваше, само мърмореше под нос:

— Така, така, така…

Георгий Андреевич го попита не може ли нещо да се уреди, та да използва персоналния си компютър. Професорът като чу това, даже се зарадва: темата не беше медицинска, защо да не си поговори светски.

— Сигурно ви е необходим Интернет, нали? Как искате да го включите?

— Нали в стаята си имам телефон — с известно учудване поясни Георгий Андреевич, с което безкрайно зарадва професора. — Розетката ми е достатъчна.

— О, вие значи още не сте оценили всички предимства на нашата болница — самодоволно го прекъсна професорът. — Ние си имаме сателитна антена. Така че, както се казва, всичко е във ваши ръце. Накратко казано, нямам нищо против. Ако, разбира се, се придържате в рамките на нормалното. Все пак засега сте доста далече от пълно оздравяване. Познавам ви аз вас, кметските рицари: ще започнете да бачкате от сутрин до вечер, все едно че не сте в болница, а в своя работен кабинет…

Но всичко казано беше вече просто така, за замазване на очите. С една дума, двамата с професора постигнаха съгласие по въпроса.

Обаче с Джамал онзи път така и не се разбраха за нищо. Георгий Андреевич прекрасно знаеше, че от този момент нататък между него и босовете на хазартния бизнес ще се образува опасна пропаст. Досега бяха съществували сякаш без да се забелязват. Ето че сега го забелязаха, но това близко познанство явно нямаше да му е от полза: той не взе парите, не пожела да помага на хората, които го „помолиха“ за това… Следователно вече можеше да бъде смятан за истински враг!

Може би той би могъл да се поддаде, но ако работеше с някой друг, а не с кмета. Кметът обикновено беше непреклонен в своите решения, така че, ще не ще, налагаше се да бъде като него. Нямаше път назад. А и той никак не се притесняваше по този повод, което му правеше чест. Ако се страхуваше от всички — в душата му нямаше да остане място за самия живот. Още повече че той презираше мутрите, които бяха изпратили Джамал. Обаче що се отнася до самия Джамал… Жал му беше след толкова години приятелство да скъса окончателно с него…

Всъщност всичко се реши след няколко дни от само себе си, когато в няколко московски вестника се появи интервю на заместник-кмета Борис Рождественски. В това интервю в пряк текст се казваше, че кметството е взело решение да строи пистата не в Шереметиево, а в Нагатино. По-добро място за този строеж в столицата не можело да се намери — пистата щяла да бъде в границите на града и в същото време сред толкова рядко срещана във всеки мегаполис почти девствена природа… Такова разполагане на пистата ще бъде привлекателно както за чуждестранните капитали, така и за туристическия поток. Протести от страна на „зелените“? Няма страшно, проектът ще вземе под внимание всички техни изисквания, вече били дадени необходимите указания на започналия работа върху проекта немски архитект Хилке. Земята е малко? Да, сега земята е малко — само сто и двадесет хектара. Но и за това е намерено гениално просто решение: за попълване на недостигащите хектари ще се използват милионите кубометри земя, изкопани при изграждането на огромния дълъг два и половина километра, тунел в лефортовския парцел на новото околовръстно, което се строи под прекия и строг контрол на самия кмет. Той в момента е на служебно пътуване в чужбина — но за големия политически кораб, както се казва, голямо плаване!

Ако се съдеше по нахалната безпардонност на тези изявления на Рождественски, Джамал или някой друг пратеник на бароните беше получил достъп във висшата градска власт и предложението за парите най-накрая е било разбрано без всякакво фарисейство, както си и трябва. Казано на европейски, парите не миришат, но затова пък акумулират възможности…

Изявлението на Рождественски преобръщаше хода на събитията на деветдесет градуса, макар че в него нямаше грам истина. Засега никой не беше взел решение да строи пистата в Нагатино, никой още не се решаваше да предприеме такава скъпо струваща операция като засипването на десетки хектари площ с изкопна пръст. Нещо повече — под голям въпрос беше самият проект за Лефортовския тунел, макар че при Топуридзе лежеше искане за купуване на немска хоризонтална сонда-къртица за сметка на някакви извънбюджетни средства. Искането беше внесено от изпълнителя на Лефортовския тунел, фирмата „Стройинвест“, която ръководеше още един земляк на Георгий Андреевич — Сашка, или Шалва Дворяницки.

Георгий Андреевич забелязваше, че от време на време се случват такива неща, когато в отсъствието на кмета някой правеше смело изявление, което кметът после дори не мислеше да опровергава. Ясно беше: казал е по този начин, каквото е искал, без да излиза на предна позиция, та да носи отговорност. Но този път явно не беше така: връщайки се от пътуването, кметът побесня, обаче странно, не пипна Рождественски. Това можеше да се тълкува само по два начина: или кметът знаеше, че Рождественски яко го подкрепя някой от големите му врагове отгоре, или… Или той самият участваше в тази игра… Обаче много скоро Георгий Андреевич се убеди, че кметът не играе никакви игри. Той го извика при себе си, заключиха се и дълго се съвещаваха какво може да се направи, за да се промени ситуацията. Но вече беше много трудно: разработката на проекта вървеше с пълна пара и кардиналната намеса в този процес влечеше след себе си доста неприятни последици, включително прилична неустойка…

Те превъртаха ситуацията и така, и иначе и накрая на кмета му светна: да не купуват „къртицата“. Проектът да върви по дяволите, да си го има — после може да се върже с друго място. А строежа без „къртицата“ няма да го бъде по никакъв начин, още повече че изкопаването на земята трябваше да върви с изпреварващи темпове…

— Значи така, Георгий — каза кметът, теглейки чертата. — Имам аз тук един проект във връзка с тунела… Как да се направи без всякаква сонда… Чух, че е доста добър, но все не ми остава време да го проуча в детайли. Струва ми се, че това е точно каквото ни трябва. Вземи го, разгледай го, а след това ще докладваш пред управата. Мисля, че като начало ще успеем да отложим купуването на тая дяволска „къртица“. Е, а след това… Или магарето ще пукне, или султанът ще умре. — И доволно се засмя, както винаги, когато намираше изход от някакво затруднение.

Беше ясно, че между кмета и неговия заместник все пак назрява конфликт, който трябваше, просто нямаше начин да не избухне в най-скоро време. Рождественски беше избрал за своите интриги крайно лош момент за кмета. В резултат на това веднага увисна законът за самоуправлението в града, увисна проектът на новия закон за данъчното облагане на хазартните заведения, а най-важното — проектът на новия генерален план. И ако продължеше по същия начин, всички строежи, с които кметът толкова се гордееше, щяха да се окажат незаконни — и „Сити“, и Третият околовръстен, и същата тази, дяволите я взели, писта.

Георгий Андреевич разбираше, че Рождественски никога не би посмял да тръгне сам срещу кмета, че вятърът духа откъм Кремъл. Отново стоеше пред избора на коя страна да застане. Този път изборът се оказа учудващо лесен: самият той, като шефа си, не предаваше своите, освен това като кавказки човек смяташе предателството за най-тежкото престъпление на света. Или едно от най-тежките. Така че Георгий Андреевич много бързо осъзна: каквото и да става, той щеше да остане с кмета.

А това „каквото и да става“ му щукна не просто така. „Бароните“ много бързо напомниха за себе си. Само се опита да спре кранчето на „Стройинвест“, и веднага беше ранен Володя Брагарник, неговата дясна ръка. Той разбра: това беше „черна точка“ за самия него. Единственото, което можеше да направи в този случай — да не губи форма, да бъде в постоянна готовност да върне удара. Така си и беше, докато не се разсея за малко…

Можеше ли, пита се, да говори за всичко това със следователя? Доста съмнително. Не, щом сега трябва да се рови във всичко това, ще рови сам. Виж, ако кметът се съгласи да помогне — от неговата помощ няма да се откаже.

Първото, което той прочете в Интернет, след като включи донесения от жена му лаптоп, беше интервюто на Джамал по повод атентата срещу „стария му приятел, един от най-забележителните хора, с които ме е сблъсквал животът“. По-нататък Джамал казваше: „Чисто по човешки смятам, че ако не бяхме прекъснали преди известно време нашите отношения, бих могъл да опазя Георгий Андреевич…“. Топуридзе се замисли над тази забележителна фраза, толкова богата на нюанси и така многозначителна… Тъжно е, разбира се, да губиш приятели, но още по-тъжно е със задна дата да разбереш колко си бъркал при преценката си за даден човек… По-нататък той прочете: „Чух, че силовите структури са склонни да приемат икономическата версия на станалото, търсят причината в проекта за строителството на трасето за «Формула-1». Но това предположение е просто смешно: целият проект «Ф-1» е сто милиона долара. Заради такива пари вече не е прието да се убива…“. Да, хубав човек, дума да няма! А от следващата фраза на интервюто чак го заболя сърцето. „Интуицията никога досега не е изневерявала на Георгий. И изобщо той много обича семейството си, отнася се с голяма отговорност към него, за да си позволи да се забърка в някоя авантюра…“.

Това беше доста странно изказване — той сякаш виждаше пред себе си Джамал, тънките рамки на очилата му, зад стъклата на които онзи присвиваше лошо очи, в които се таеше подигравка или презрение. Но семейството, семейството… Споменаването на семейството в този случай никак не беше случайно. Какво беше това? Още едно предупреждение?

Отново непоносимо го заболя раната.

Хайде опитай се при това положение да оздравееш!