Фридрих Незнански
Москва сити (33)

Следователите

Те и до ден-днешен щяха да търчат след този дяволски „грушник“, ако не беше глупавата му любов към вносната кола с калининградски номера. Когато после мислеха за това, следователите стигнаха до извода, че Глеб Аверянович Сасунов като професионален разузнавач просто ги презираше в душата си и беше абсолютно сигурен, че никога няма да хванат дирите му. Затова понякога пренебрегваше елементарната предпазливост.

Обаче такъв опитен стар вълк все пак не беше тръгнал да изпитва съдбата и да чака кога ще дойдат да го приберат. Макар че в резултат от издирването на колата следователите бързо установиха адреса на Бащицата и местоработата му като шеф на охраната в една фирма от холдинга на Исмаилов, полза от това нямаше. Той вече месец не беше стъпвал (според думите на съседите) на домашния си адрес, от един месец напуснал и фирмата. И самата кола беше изчезнала от полезрението — нямаше я нито в двора на Сасуновата кооперация, нито около офиса и не беше много ясно какво да предприемат нататък.

Якимцев и Сидорчук едва не изгубиха присъствие на духа — нима пак са закъснели, като в Яхрома, когато двамата основни обвиняеми вече бяха мъртви преди тяхното пристигане. Ами ако вече са премахнали и Бащицата? След като помислиха, още разгорещени, решиха да предложат на Турецки да поставят засада, дори две — една до блока му, друга до офиса. Но за щастие не се наложи — Сасунов се намери. Колкото и странно да звучи, да намерят Бащицата им помогна родната милиция, по-точно — колегите от областния КАТ. Турецки посъветва Якимцев да изпрати запитване във връзка с колата (номер еди-кой си) и скоро получиха отговор: да, засякохме я. Това стана още в първите дни на януари в района на Одинцово. Собственикът на издирваната кола „Фолксваген голф“, Семьон Николаевич Кирсанов, бил глобен за превишена скорост от местния КАТ.

Якимцев първоначално прие този отговор като още един удар: излиза, че търсената от тях кола няма никакво отношение към Сасунов, а е собственост на някакъв Кирсанов, който изобщо не интересува следователите!

Обаче Сидорчук имаше съвсем друго мнение по въпроса.

— Странен тип е този Кирсанов — убеждаваше той Якимцев. — Платил си с документ глобата. Тая работа не е читава. Ох, струва ми се, че той е нашият клиент, шибаният разузнавач. Сърцето го заболяло да си плати просто така, та поискал да му съставят протокол. Сигурно пред поста и на велик се е направил: аз да не съм ви лукова глава. Хайде, Евгений Павлович, да отидем да видим нещата на място, а?

И наистина на място нещата донякъде се изясниха. Оказа се, че Кирсанов е бил засечен в деня, когато областният КАТ е провеждал поредния рейд „Проверка по пътищата“. Проверявали не толкова техническото състояние на колите, колкото търсели откраднати коли, а също така наркотици и оръжие. Съвсем естествено един от инспекторите, старши лейтенант Локтев, решил за всеки случай да провери завиващата от Минското шосе към Апрелевка кола с калининградски номера. Всеки водач просто щял да се подчини, да се постарае мирно и тихо да се раздели с инспектора, а този, неясно по какви причини, започнал да доказва, че щом нищо не бил нарушил и документите му били редовни, имал право да пътува където си иска и колкото си иска. Инспекторът, естествено, решил, че това е постановка, капан, че го проверяват за подкупност. И когато задържаният, след като се усетил, започнал да му пъха пари, Локтев, без изобщо да му мисли, решил да отнеме шофьорската книжка на водача. И му я взел. В отговор на което скоро последвало позвъняване от негов голям шеф: да се извини пред гражданина Кирсанов и занапред да не му създават неприятности.

Следствената група (сега към Главна прокуратура) трудно можеше да повярва, че заподозреният, опитен конспиратор, разузнавач от кариерата, се държи толкова непредпазливо. Защо му е например да кара толкова забележима кола? Но след като размисли, Якимцев стигна до извода, че цялата тази непредпазливост може би е просто стечение на обстоятелствата, липсата на време е изиграла на Сасунов — ако това е бил той — лоша шега: не е имало кога да се занимава с нови номера или нова кола… Сидорчук обаче продължаваше да смята, че високото самочувствие „е изяло главата“ на Сасунов, усещането за недосегаемост: как така — бивш боец от невидимия фронт, а пък трябва да се подчинява на някакви фуражки…

Това както и да е, но Кирсанов, сякаш за подигравка над КАТ, сега вече карал само с превишена скорост и на инспекторите така им писнало от него, че започнали да го следят, изчаквайки възможност да го върнат тъпкано на този връзкар. Още повече че той преминавал покрай доста при завоя за Апрелевка по няколко пъти в седмицата. А Локтев въпреки предупреждението на шефа си се изхитрил дори да глоби нахалника два-три пъти.

— А той — кво? Не се ли опита пак да ти бутне? — не издържа и попита Сидорчук, след като изслуша всичко това.

— Как така — не се опитал! — ехидно се засмя старши лейтенант Локтев. — Само че кой ще вземе от него, като се знае, че отваря с крак вратата на нашия генерал. Нее, сега всичко се прави както му е редът, с протоколче, че дяволът си няма работа…

След като Локтев видя „Кирсанов“ на показаната му снимка, следователите вече нямаха никакви съмнения, че това е именно Сасунов.

— Само че тук прилича на наш човек — военен, а сега го дава цивилен… печен, та печен. Като го погледнеш, дипломат отвсякъде!

Накратко казано, гордият рицар на плаща и кинжала така се беше „натопил“ в покрайнините на Апрелевка, че за следователите не представляваше особена трудност да разберат къде точно се е покрил. Това беше охраняемото вилно селище на „новите руснаци“.

След като си изясниха това, следователите решиха да изчакат, да не влизат в селището, а да приберат Сасунов внимателно по пътя за неговото леговище.

На другия ден Сидорчук стоеше пременен в катаджийска куртка със светложълти кантове до инспектор Локтев, като размахваше за по-голяма достоверност палка на регулировчик.

… Колкото и да се бяха подготвяли за срещата, все пак проспаха момента, когато Сасунов изкара голфа си от селището на „новите руснаци“. Затова пък, когато се връщаше, вече не го изпуснаха.

Щом колегите от Минското шосе, от поста до завоя, съобщиха на Локтев по радиостанцията, че голфът с калининградски номера е завил от централния път и пътува по посока на Апрелевка, Локтев се приготви да действа и каза на Сидорчук и Якимцев:

— Значи така, момчета. Аз ще го спра и ще го накарам да излезе от колата. А по-нататък сте вие. Само че, докато не го извадя от колата, ще се правите на ни лук яли, ни лук мирисали.

— Става — съгласи се Сидорчук. — Ами ако все пак не го спреш?

— Ще го спра! — убедено каза инспекторът. — А ако не успея — ще го догоня с мотора. — И се обърна към Якимцев, който някак си неочаквано се оказа встрани от събитията. — Можете ли да запалите мотора ми, другарю следовател?

— Защо пък да не мога!

— Ами чудесно! Вие ще седнете на мотора — ето там, до моята будка — и ще чакате. Няма да го гоните, ако нещо стане. Най-важното е моят „Харлей“ да бъде в пълна готовност. Разбрахте ли, другарю следовател? Вие няма да го гоните, недейте… Моторът е голям звяр, с него трябва да се свикне…

Виждаше се колко не му се иска чужда ръка да пипа огромния му мотор.

Обаче въпреки техните предположения шофьорът на фолксвагена, който се оказа зелен, даже и не си помисли да се спасява чрез бягство. Той послушно спря след жеста на инспектора, свали стъклото и попита навелия се към него Локтев:

— Какво, пак ли старата песен?

— Моля, документите — строго каза инспекторът, като игнорира предизвикателството.

Онзи се усмихна:

— Не ти ли омръзна вече, старши? Или може би искаш да те разжалват до младши? Че тогава аз ще ти помогна…

И той извади документите от жабката.

— „Семьон Николаевич Кирсанов“ — прочете инспекторът. — А имате ли някакво удостоверение на личността? Паспорт, военна книжка?

— Какво се е случило, старши? — попита водачът на голфа. И макар че се усмихваше, наблюдаващият отдалече тази сцена Сидорчук — той стоеше с палката си на платното — усети как водачът се напрегна. Да, това беше онзи същият юначага от афганската снимка. Колко ли щяха да се учудят момичетата от гастронома, които го бяха описали като селяк. Сега в колата седеше мъж, облечен като високопоставен държавен чиновник или преуспяващ банкер. Той се тупаше по джобовете, ту отваряше, ту затваряше жабката — правеше се, че търси документите и не може да ги намери.

— Сигурно съм го забравил — каза той все така усмихнат.

— Ще ви помоля да излезете от колата, Семьон Николаевич — вежливо, но твърдо каза Локтев.

— Какво се е случило? — още веднъж нервно попита човекът с веждите и най-накрая отвори вратата си.

— Трябва да проверя дали колата ви не се числи в списъка на откраднатите — измърмори инспекторът. — Побързайте, ако обичате — разпореди се той и направи крачка към колата, показвайки с целия си вид готовност да ускори процеса.

И тук Сидорчук направи грешка — не можа да изчака дългата пауза и също тръгна към зеления голф. В този момент нервите на „грушника“, изглежда, не издържаха. Той с все сила оттласна вратата от себе си и блъсна намиращия се съвсем наблизо до нея Локтев. Ударът беше толкова силен, че инспекторът се сви на две, после падна. В следващия момент изрева моторът на голфа, работещ на празен ход през цялото време.

— Стой, ще стрелям! — изкрещя Сидорчук, проклинайки всичко на света. Той мушна ръка под мишницата си, но пистолетът му, както е прието за постови, висеше на кръста и сега капитанът, губейки ценни секунди, безуспешно разкопчаваше кобура, за да извади от него своя „Макаров“.

„Ще избяга!“ — мислеше си той, без да знае какво да предприеме — дали да вземе радиостанцията на лежащия на земята инспектор Локтев, за да съобщи на постовете да го пресрещнат, или пък да се опита да продупчи гумите на беглеца. И изведнъж той чу зад будката на поста някакъв странен ръмжащо-свирещ звук — сякаш наблизо беше заработила турбина на излитащ самолет.

Якимцев, който също се намираше под чудовищно напрежение, сваляйки тежкия мотор от подпорите, беше извил докрай ръчката за газта. Блестящият от никел „Харлей“ се изправи вертикално, изскочи иззад будката и се удари със страшна сила отстрани в зеления симпатичен голф. Колата продължи по инерция няколко метра, като свиреше непрекъснато с клаксона, и спря. Сидорчук, който най-накрая извади пистолета си, се хвърли към мястото на сблъсъка.

— Жив ли си? — попита той в движение странно усмихващия се, блед Якимцев, който продължаваше, да стиска ръчката на мотора и видимо нямаше сили да отпусне ръцете си.

— Жив, Фьодор Николаевич, жив… Отивай по-скоро при онзи… да не го изпуснеш…

Сидорчук за миг си помисли, че Якимцев сигурно е получил леко сътресение на мозъка, но с това щяха да се оправят по-късно.

Той дотича до ръмжащата кола, погледна към падналия върху волана водач с разбито до кръв лице и с насочен пистолет дръпна вратата. Тя не поддаде. Тогава Сидорчук, без много да му мисли, разби стъклото с дръжката на пистолета и викна в образувалата се дупка:

— Е, какво, Бащице, това е. Стига ми се прави на Щирлиц.

Сасунов обърна към него окървавеното си лице, опита се да каже нещо, но не можа — не му се подчиняваха устните.

— Хайде, хайде, Глеб Аверянович! Не сте някой аристократ — без всякакво съжаление каза Сидорчук. — Отваряйте вратата и излизайте. И ще ви помоля, без глупости. Че като нищо ще ви гръмна…