Фридрих Незнански
Москва сити (1)

Пролог

В матовата декемврийска сутрин между блоковете и къщите на старата московска улица се появи голяма представителна кола. Тя спря плавно, подчинявайки се на волята на шофьора, принуден да изчака тръгналия да пресича пешеходец. Беше вносна и ако стъклата й не бяха толкова силно затъмнени, човек можеше да види, че хората в нея седят някак по-особено: пътникът — отляво, водачът — отдясно, и че шофьорът вече започва да нервничи, защото пешеходецът незнайно защо не бърза да освободи платното, стеснено и бездруго заради купчините сняг около тротоарите.

— Спокойно, спокойно, Иван Иванович — каза пътникът с едва доловим кавказки акцент. — Имаме достатъчно време…

Шофьорът, макар и мрачно, кимна в смисъл: добре, Георгий Андреевич. Изведнъж времето сякаш спря и двамата — водачът и пътникът — видяха право пред очите си равна редичка от малки дупки, след което чуха тих пукот. Като тракане от шевна машина…

В следващия миг пътникът усети силен удар в ръката, която тутакси пламна от нетърпима болка. Ударът сякаш внезапно го превърна в друг човек. Инак как да си обясним, че с разширените си от болката очи Георгий Андреевич видя едновременно и подскачащия в ръцете на забавилия се минувач автомат, и окървавения Иван Иванович, паднал върху волана.

„Убит е! — помисли пътникът през светкавично обзелото го вцепенение. — Той стреля по нас… Стреля с автомат!“.

С почуда си помисли, че не изпитва истински страх — всичко толкова много приличаше на нещо като сън, на видеофилм: кроткото сънливо утро, той отива на работа — на обичайното за всяка сряда заседание на московското правителство — и изведнъж — спрялото време, хладнокръвно убедения в собствената си безнаказаност убиец, непрекъснато тракащият автомат и изкривеното от смъртен ужас лице на шофьора. Фактът, че Иван Иванович е и телохранител, че в кобура под мишницата му стърчи скорострелен глок, на който се бе радвал като хлапак само преди десет минути, нямаше абсолютно никакво значение…

С някакъв мигновен проблясък на паметта Георгий Андреевич си спомни, че веднъж бе чел за един инкасатор, който успял да се спаси от изстреляния по него куршум, защото с ей такова спряло зрение, като неговото сега… го видял. Тогава, докато четеше, Георгий Андреевич възприемаше тази история като приказка. А сега сякаш наистина видя, че куршумите летят към тях като ветрило, но кой знае защо и през ум не му мина да им убегне — дълбоко в душата не го оставяше надеждата, че продължава да спи и да сънува някакъв кошмар. Всичко, което ставаше сега, бе прекалено неправилно. Просто невероятно. Първо, беше малко след девет сутринта — кой извършва атентати толкова рано сутрин?! После — мястото. От глупаво по-глупаво. Георгий Андреевич бе изненадан пред една особена къща. Модерната четириетажна сграда, намираща се малко по-навътре, заобиколена от ограда, висока човешки бой, бе известна с това, че някога в нея са живели членове на политбюрото на управляващата партия — за двама от тях дори бяха окачени мемориални дъски. От другата страна на улицата, почти срещу баровската къща, се намираше офисът на мистериозната фирма „Квант“, пред който на високото каменно стълбище винаги стърчеше въоръжен бодигард. Сега Георгий Андреевич дори виждаше, че той е готов да се притече на помощ и посяга към кобура си.

Нападателят бе или някой дрогиран, или не тукашен, защото, ако беше местен, никога не би стрелял в малката странична уличка точно в центъра на града. Освен, разбира се, ако не беше някой самоубиец, камикадзе. Местният щеше да заложи бомба в кофата за боклук (така стана при покушението срещу заместник-кмета) или да използва снайпер, да стреля някъде от скришно, но сигурно (така нападнаха наскоро министъра на образованието в града)… Изобщо Георгий Андреевич не можеше да повярва, че всичко се случва наистина, докато отново не видя как изтича кръвта на шофьора, който дори не опита да извади пистолета си, как се изцъклят неговите очи, докато не усети още един и още един болезнен и парещ удар — първо в ребрата, сетне разкъсващата болка го парна в корема, и то така непоносимо, че губейки съзнание, той започна да се свлича върху гумената постелка в колата.

След болката обаче времето окончателно възстанови нормалния си ход, а заедно с това се върнаха и изчезналите звуци. Георгий Андреевич чу, че някой псува цветисто, и не толкова зърна, колкото разбра, че килърът незнайно защо ядно захвърля замлъкналия автомат на тротоара, и отдолу, от укритието си, много добре видя как той, викайки нещо нечленоразделно, сочи към „Квант“. После чу някой високо и властно да заповядва: „Довърши тоя гад!“. В следващия момент отдясно, откъм шофьора, се чу удар, здравото японско стъкло изхвърча с трясък, без да се натроши, някой мушна в купето ръката си с пистолета и стреля в тила на вече мъртвия Иван Иванович. От ужас Георгий Андреевич се сниши колкото можа до възмръсната постелка, скри главата си с ръце и се спотаи. Не знаеше от какво повече го е страх: дали от куршума или от това, че ей сега ще започне да повръща от тръпчивия мирис на прясна кръв…

Не разбра колко време остана така. Първо стихнаха хрускащите стъпки на убийците, хукнали в различни посоки по уличката. После забибитка и забуча някаква кола, на която, изглежда, неговият нисан бе запречил пътя. И едва тогава той внимателно отвори вратата и падна върху мокрия столичен сняг, приличащ на затворническа каша.