Фридрих Незнански
Москва сити (7)

Топуридзе

Веднага след като състоянието му започна да се подобрява, Георгий Андреевич Топуридзе беше уведомен, че с него иска да разговаря следовател. Раните зарастваха бавно — все пак не беше вече момченце; постоянно му напомняха за страха, който преживя онази сутрин на улица „Клеонтиевска“, а това беше най-неприятното. Всъщност той се съгласи да се срещне със следователя, без да се замисли, не заради страха си или от жажда за мъст. Нещо повече, предварително беше сигурен, че милицията няма да хване никого, нищо няма да разкрие, всичко ще си бъде както винаги при поръчковите убийства. Отначало план „Задържане“, после фотороботи, след това приказки за успешния ход на разследването, подробности, които в интерес на следствието трябва да бъдат запазени в тайна, а след това по съвсем естествен начин всички забравяха, че някой някого е търсил… Преди две-три години извършиха атентат срещу заместника на кмета — без изобщо да се крият — с цел да провалят изборите, и какво? Откриха ли някого? Няма такова нещо! И най-важното — получаваше се стройна система: ту стрелят срещу министър от управата на града, ту срещу неговия заместник, дясната му ръка Володя Брагарник. И всичко това без никакви последици за престъпниците. Милицията даже няма какво да каже, макар че всичко се случва посред бял ден пред очите на много хора. Както стана и с него… И пак никой нищо не казва уж в интерес на следствието, а то и на слепите и глухите е ясно, че просто не знаят! Струваше му се, че в тези покушения има някаква система. Може би московските ръководители ги разстрелват не престъпници, а федералните власти? От време на време ги плашат. Показват, че ако трябва, могат да гръмнат всеки, дори самия кмет.

Както и да е, Георгий Андреевич веднага се съгласи да приеме следователя — щом трябва да се спази тази формалност, ще я спази. А какво ще разказва на следователя и какво не — това, разбира се, трябва да обмисли предварително…

Така, нека сега да помислим има ли в цялото това гадно произшествие нещо такова, което следствието не трябва да знае и което е още по-важно, кметът, когато дойде да навести своя верен заместник (че това задължително ще се случи, Георгий Андреевич не се усъмни дори и за минута).

Като начало що за паплач е организирала всичко това. Той, разбира се, имаше интерес да намерят килъра или килърите, да ги накажат както трябва. Но в крайна сметка кой точно е стрелял — му беше последна грижа. Най-важното бе кой е изпратил стрелеца, кой е платил музиката, та сега той да се търкаля ранен в леглото, прегърнал подлогата, и да се чуди откъде е този поздрав. Тръгвайки точно от това, трябваше да реши какво може да каже на следователя и кмета, и какво не. Защото в покушението сигурно са намесени и някакви негови лични интереси. Точно тук много от нещата трябваше да останат в сянка, защото засега, да пази господ, никой, освен самия него, не подозираше истинските мащаби на частната му дейност. Много му се искаше независимо от цялата каша повечето неща да си останат тайна, няма какво да си криви душата…

През годините, прекарани в структурите на властта — а те бяха над четиридесет — той беше стигнал до убеждение, което определяше повечето от действията му. Хората, които имаха право да искат отчет, по правило се интересуваха не от реалната картина, а от онази, която биха искали да видят. Точно така беше, когато ръководеше районната комсомолска организация, когато командваше студентските строителни отряди и най-вече, когато се премести в Москва, в ЦК на Комсомола. Така си продължи и сега, в новото време, когато стана един от най-близките съратници на московския кмет. Защото всъщност хората си бяха все същите…

Да, кметството… Спомни си, че когато се реши на тази стъпка — да влезе в отбора на бъдещия кмет — повечето му приятели, все хора с подобна на неговата кариера, го гледаха с някаква жалост: с тази перестройка такива възможности се отварят в апарата, а ти, Гота, се правиш на глупак… Тъкмо идваха времената, когато юнаците от ЦК, гледайки по-възрастните си другари, дружно се нахвърлиха върху станалите изведнъж достъпни национални богатства. Някои се устремиха към голямата власт, да стават депутати, министри, други, използвайки положението си по върховете, се хвърлиха в бизнеса, банковото дело, станаха медийни магнати — точно там, в редакциите, в телевизията, Георгий Андреевич срещаше най-много лица, познати от коридорите на Стария площад. Е, той пък тръгна след кмета. Всъщност кметът тогава още свиреше втора, та дори и трета цигулка в градската власт, но Георгий Андреевич интуитивно почувства: тъкмо това е човекът, който му трябва, за когото трябва да се държи. Като цяло това не беше изненадващо: на него, както и на повечето хора в страната, вече му бяха дошли до гуша бърборковците. Искаше да види някой, който влиза във властта, знаейки как се вършат нещата, човек с конкретна делова хватка. Накратко казано, той си избра лидер. Заложи на бъдещия кмет — и не сбърка: скоро той се издигна нависоко. А заедно с него и Георгий Андреевич така се издигна, както не беше и сънувал при предишната власт. И не само това, ами като към доброволец от първите, му се оказваше особено доверие, а там, където има особено доверие, има и специални награди… Друго нещо, което също беше много важно в днешно време. Кметът приемеше ли веднъж, че някой е негов човек, никога не го предаваше, не го продаваше, казано на криминален жаргон. Затова може би кметът имаше истински отбор от типа „Един за всички, всички за един“, макар че този отбор беше съставян човек по човек и в него преобладаваха не апаратчици, а техничари от производството и любимите на кмета строители.

Георгий Андреевич, разбира се, беше наясно, че „задружен отбор“ и „монолит“ в повечето случаи са само красиви думи, но също така знаеше, че кметът иска да вижда отбора си точно такъв. Заради общото дело той се принуди да вижда нещата като шефа си. Истинските си мисли криеше толкова надълбоко, че от тях сякаш вече не се интересуваше и той самият.

Но сега — болен, ранен — не можеше да си прави никакви илюзии, защото в момента можеше да се надява само на себе си, а следователно длъжен беше да гледа на нещата наоколо съвсем обективно. Пред вратата имаше охрана — чест и слава на онзи, който се е погрижил за това; милицията нещо търси — браво на милицията; кметът се кани да го навести — Господ десет хиляди години живот да му дава! Но той можеше да разчита в тази ситуация само на себе си. Не на следователя, не на бодигарда, не на кмета — единствено на самия себе си!

Това, че е изолиран от външния свят, разбира се, бе лошо. Да можеше само да получи разрешение от лекуващия лекар да използва лаптопа си! Можеше както преди, или почти като преди, да си движи нещата, сред които имаше и доста спешни, такива, които не можеше да довери на никой друг. Освен това, ако имаше компютър, Георгий Андреевич щеше да влезе в сайта за новини и веднага да види цялата информация за атентата. Току-виж, решил сам тази кръстословица — кой е стрелял срещу него — и то доста преди официалните следователи. За съжаление той нямаше компютър, уви, но независимо от това до идването на следователя трябваше да придобие малко или повече яснота върху станалите събития…

На това място размислите му бяха прекъснати от дежурната сестра Варя, която докара количката с обеда. Обитателят на стаята не беше равнодушен към Варя и затова на шега я наричаше ту Варваретка, ту Барбара, което караше момичето да се чуди и мае: завършените от нея осем класа и медицинско училище явно не бяха достатъчни, за да разгадае тази игрословица.

— Ще обядвате ли, Георгий Андреевич? — попита Варя.

— Само ако има вино — пошегува се той с най-очарователната си усмивка.

Варваретка, като обикновено момиче, определено не разбираше чувството му за хумор.

— Какви са тези работи! — рязко реагира тя. — Никакво вино, вие сте болен!

— Не съм болен, грузинец съм — засмя се Георгий Андреевич, — а грузинците лекуват всички болести с вино. Шегувам се, Барбариска — обясни той отново, виждайки в очите й напрегнато неразбиране.

По същия начин го гледаше и в началото, когато той я наричаше ту Барбариска, ту Барбаретка, докато не и обясни, че Варвара — това е все едно Барбара.

— Като Брилска? — зарадва се Варя. — Която играе в „Ирония на съдбата“?

— Щом искаш, като Брилска. Или като Стрейзанд.

— Стрейзанд — това пък кой е? — попита тя. — Пак ми се присмивате, нали? Сигурно е някой мъж…

Какво от това, че Варя не знаеше коя е Барбара Стрейзанд? Такова е тяхното поколение — познават само това, което виждат, а онова, което трябва специално да се научи, не ги интересува и даже ги отблъсква.

Дали заради раните или някакво струпване на кръв в слабините, дали пък не беше от кавказкия му темперамент, но дори само видът на тази млада, здрава девойка необичайно го вълнуваше, събуждаше желание в него. Той, разбира се, гледаше да го овладее, но не можеше да се въздържи от лек флирт. Ту я молеше да поседи до леглото му, ту да му разкаже за себе си. Момичето с желание му разправяше за семейството си: бедно, работническо; за гаджето си — „такъв глупак!“ — и най-много за баба си. Бабата на Варя от страна на майка й била гъркиня — ето откъде имала такива къдрави черни коси. Разказваше, че това лято е завършила училище и сега мечтае да следва, иска да стане стоматолог — те взимали добри пари. „Поне ще се наям до насита, нали така?“. Но всичките тези разговори и шегички не променяха нищо в техните отношения. Тя разговаряше с него, както сигурно и с баща си — отвисоко, невнимателно слушаше отговорите, изобщо както говорят с човек, който е доста по-възрастен и не представлява никакъв сексуален интерес. Обаче Георгий Андреевич съвсем не по бащински се интересуваше от къдриците й, от високите момински гърди и най-вече от бикините й, които прозираха през найлоновото бяло костюмче. Варя обичаше еротичното, нескриващо нищо бельо, задължително с цветни кантове по ръбовете. Тези кантове така се движеха, когато тя излизаше от стаята, че темпераментният Георгий Андреевич започваше да се чувства не като болен на легло, а като зрител на някакво щуро стриптийз шоу — леко те е срам, не е много прилично, но все едно, не можеш да откъснеш очи. Разбираше, че едва ли може да разчита на нещо. Че кой е той за нея? Старец, пациент — особено след като му беше правила клизми или вадеше изпод него подлогата. Ако си говорим честно, той на нищо и не разчиташе — не беше маниак, развращаващ малолетни. Извън болничните стени си имаше и красива съпруга, и любима жена (Георгий Андреевич не харесваше грубата руска дума „любовница“ — струваше му се неприлична, едва ли не псувня). Но имаше желание непрекъснато да гледа Варя. Размишлявайки за тази магия, той си помисли, че жена му не само нямаше да го ревнува, а направо щеше да го осъди за този интерес към едно момиченце. „Помисли си, Гоги — щеше да каже тя, — дъщерите ни скоро ще са на същите години, да не искаш някой дърт козел…“. И тъй нататък в тоя стил… Но Настя, любимата жена, сигурно би го разбрала. Щеше да схване, че не става дума за мръсотии — просто така той се чувстваше жив, пълноценен човек.

А освен това Варя му напомняше за момиче от родния му Боржоми, което живееше в съседна къща с двор, с голямо черничево дърво, ходеше в същото училище, където учеше и той. И тя имаше същите тъмни къдрички и млечнобяла кожа, покрита до такава степен с лунички по раменете и гърдите, че винаги му се искаше да разбере: а дали и под роклята е толкова луничава или не? Сега собствените му дъщери бяха връстници на момичето от съседния двор и той често изпадаше в ужас, когато си помислеше, че някъде на света има някакво момче, което ги гледа със същия горещ, жаден поглед…

Георгий Андреевич хапна, без да усеща какво слага в устата си. Обичаше доброто похапване, но сега разбираше, че не е попаднал в ресторант. Щом става за ядене — добре. В обикновените, държавни болници казват, че хранели по-лошо, отколкото в затвора… Отмести подноса с празните чинии и замря в очакване кога ще дойде Варя да ги прибере, продължавайки да си мисли все за същото. Да, семейството — това е тилът, най-святото и сигурно убежище, което може да има човек. Какво е за него Настя? Тя е нещо съвсем друго… Това е онази част от душата, която до смъртта остава незадоволена и с това потвърждава, че си жив…

За него тя беше Настя, но за всички останали Анаис — известна в цялата страна певица. Красива, ярка, впечатляваща, необикновена, сякаш не беше жена, а същество от друг свят, създадено да му се прекланят всички простосмъртни. А стана така, че до нея се оказа той, който не е никак склонен да се прекланя пред никого и не обича да изпъква в тълпата…

Като си спомни за Настя, Георгий Андреевич си помисли и за всичко свързано с нея в последните дни — дали бившият й не беше организирал този идиотски атентат? Нейният Лерик? Способен беше… Нали му се нахвърли, даже тръгна да се бие… В онзи момент, дали за добро или за лошо, Георгий Андреевич не се сдържа — бившият добре си го получи, казваха, че дори имал сътресение на мозъка… Бившия съжител на Настя, като стана дума, също го познаваше цялата страна — този жиголо години наред пееше заедно с нея. Но тя имаше талант от Бога, беше красавица, а той — грозник, нито лице, нито пък глас — ей така, кълчеше се нещо до нея… Но едва ли Лерик можеше да събере кураж да организира покушение, стрелба. Боят си е едно нещо, обаче убийството… За това трябва да имаш характер. А в случая за какъв характер говорим… Ненапразно след раздялата на Лерик с Настя тръгнаха слухове, че той е „педал“, макар че можеше да са само сплетни… Все пак това бяха хора на изкуството, хайлайф! Там всички са затънали в някакви лайна. Но пък, ако той наистина беше с „лява резба“, може да се е намерил някой изрод, който, за да направи на любовника си нещо приятно, ще вземе едно ножле и… Обаче, от друга страна, такъв боклук щеше да се спотаи като змия. Не, не приличаше да е работа на Лерик. Той, разбира се, ще трябва пак да помисли върху сбиването до „Околица“, нещо там не беше както трябва. Както и да е, за това определено нямаше да разказва на следователите. Ако го разкажеше, трябваше да спомене Настя, което пък значеше да разкрие личния си живот на чужди хора.

Отново дотърча Варваретка, прибра подноса, попита го има ли нужда от подлога. Георгий Андреевич чак й се обиди: той си мисли за нея като за обект на желание, а тя за него като за нещо, което се изпражнява, непредставляващ интерес чувал с кокали и карантия… Как само ненавиждаше в момента тази подлога, как злобно мечтаеше за деня, в който най-накрая ще може сам да стигне до тоалетната. Той би го направил веднага, но както и да го върти и суче, ако искаше да се оправи, беше принуден да търпи това унижение най-малко още поне два дни. Беше видял шева на корема си, през който хирурзите бяха стигнали до разкашканата му карантия. „Имате голям късмет, че куршумът е бил калибър 7,62, а не олекотен 5,45 — каза му след това хирургът от «Склифосовски», който беше дошъл да си провери работата. — Онзи щеше да ви разкъса всичко възможно вътре. Този е слаба ракия… Такива дупки в Афганистан с хиляди ги кърпехме, даже не ги смятахме за сериозни рани… Далакът беше засегнат малко, ама ние ви го оправихме, а червата… Червата изобщо са дребна работа — позашихме ги, няма да усещате нищо.“ Утеши го, както можа, да е жив и здрав, макар че всички места, през които беше преминал куршумът, Георгий Андреевич ги усещаше и досега при всяко движение…

Обидата към Варя както пламна, така и угасна — макар и съблазнително, детето си е дете. Тя стигна до вратата, като го накара отново да се загледа в шарените лентички на бедрата й. Дали тя се досещаше за този ефект? Сигурно. В такъв случай към кого беше насочена тази примамка, тази лепка, за кое ли похотливо насекомо? Със сигурност към някой по-млад и по-интересен от него. Или това е просто инстинкт, хвърляне на мрежа, обикновена моминска подсъзнателна сметка — може пък някой да клъвне, да я изтегли по-далече от клизмите и подлогите, в някакъв друг, красив живот? Все пак дали е момиче, или вече е жена — запита се той. — Може би работата е точно в това, че жената още от пелените си е жена?

Варя стигна до вратата и каза почти без да се обръща:

— Гледах я вашата Барбара, тази Стрейзанд. Добре е като цяло, само дето не е хубава… Един нос…

Той кимна — щом си я гледала, добре. Не му харесва на момичето, че го сравнява с американката. Няма да обяснява сега на тая глупачка в какво е чарът на великата певица и актриса, в която е била влюбена цяла Америка, а президентите са смятали за чест да бъдат в приятелски отношения с нея.

— Тя наистина ли ви харесва? — недоверчиво попита Варя, канейки се да затвори вратата след себе си.

— Наистина — отговори Георгий Андреевич.

Варя кимна удовлетворено:

— Така си и мислех.

И най-накрая си отиде, без да си направи труда да разкаже с какво толкова не й е харесала Барбара. Момиченце, какво да го правиш?! Ще порасне — ще му дойде акълът… Какво следваше после? Неговата Сити банк? Банката е затворена, той е президент на съвета на директорите, но към парите няма пряко отношение, даже получава чисто символична заплата. Съгласи се да бъде директор само при това условие. Знаещите хора разбират, не могат да не разбират, че той взима само най-общите решения — за инвестиционните проекти, за тенденциите на борсовите сделки, за придобиването на недвижима собственост. Май за такива неща няма да тръгнат да те убиват. Още повече че никой не беше отправял към него никакви искания, в съвета на директорите нямаше никакви борби, никакво разногласие — сякаш всички бяха единодушни.

Стана му ясно, че до идването на следователя няма да измисли нищо…