Стив Олтън
Мегалодон (29)

Пърл Харбър

„Кику“ беше пуснал котва до военния кораб „Джон Ханкок“ — двестаметров разрушител, пристигнал в пристанището малко по-рано същата сутрин. Брайс Макгавърн лично бе разрешил на Масао Танака да използва пристанището. Сега хората на капитан Бар монтираха на кърмата огромен харпун.

На палубата Джонас и Мак гледаха как ДеМарко проверява за сетен път захранването на „Абис Глайдер I“. Това беше по-малък, по-бърз вариант на дълбоководния апарат, който бяха използвали при спускането в Марианската падина. Проектираният да развива голяма скорост едноместен, напомнящ торпедо глайдер тежеше само 230 килограма, по-голямата част от които бе в предната част, при прозрачния конусовиден нос.

— Прилича на малък изтребител — отбеляза Мак.

— Когато го управляваш, усещането е същото.

— Момчето, което загина, с такъв ли беше?

— Не — отвърна Джонас. — „Абис Глайдер II“ е по-голям, с по-дебел корпус и много по-тежък. Това тук е всъщност прототипът. Може да се спуска само до четири хиляди метра дълбочина. Корпусът е от чист алуминиев окис, много е здрав и е по-лек от морската вода. Той може да плува бързо, да се обърне почти на място и веднага да изплува на повърхността.

— Така ли? А може ли да скочи по-високо от чудовището, което видяхме снощи?

Джонас погледна приятеля си.

— За това ще ти е необходима ракета.

— Ракетата е налице — обади се ДеМарко, който бе дочул разговора им. — Ето, Тейлър, виждаш ли този лост? Завърташ го на половин оборот обратно на часовниковата стрелка, дръпваш към себе си и запалваш малък водороден резервоар, който е монтиран в опашката. Не се използва за излизане на повърхността, а само в краен случай, ако глайдерът заседне в тинята на дъното.

— За колко време стига горивото?

— Не много. Петнайсет, може би двайсет секунди най-много. Ако глайдерът се освободи от тинята, ще изплува на повърхността при всички случаи, дори и да е останал без захранване. — ДеМарко стисна някакъв гаечен ключ и добави: — Разбира се, ти знаеш всичко това.

— Джонас, виж — каза Мак, застанал до левия борд. Сочеше два влекача, които теглеха „Наутилус“ към кея. Черната подводница изглеждаше твърде заплашителна и злокобна. На палубата й гордо стояха десетина моряци, готови да я привържат с въжетата. Когато първата в света атомна подводна лодка приближи „Кику“, Джонас видя лицата на двама офицери зад илюминаторите на кулата.

— Дявол да го вземе, Мак, това е Даниелсън! Можеш ли да повярваш!?

— Бившият ти шеф? Да, всъщност вече знаех. Един приятел от Флота в Гуам ми каза, че когато научил за теб и за присъствието ти тук, Даниелсън сам поискал да участва. Всъщност той е предложил на Макгавърн да се използва това старо корито.

Когато „Наутилус“ мина покрай тях, флотски капитан Ричард Даниелсън, присвил сивите си очи заради слънцето, забеляза на палубата на „Кику“ бившия дълбоководен пилот.

— Здрасти, скапаняк — промърмори Мак с широка усмивка на лицето. — Виси ли ти онази работа?

— Може да те е чул.

— Е, и? Даниелсън може да ми целуне готиния татуиран задник. Нали ти ми каза, че този човек се е издигнал, защото е ликвидирал репутацията ти. А колко време ти се наложи да прекараш в кукувичарника, преди старият ти приятел Мак да спаси окаяния ти задник? Два месеца? Три?

— Три. Може би щеше да е много по-лесно, ако чисто и просто им бях казал, че съм си въобразил мегалодона. Психично смущение заради дълбочината, временна невменяемост поради умората.

— Само че, приятел, това щеше да е лъжа. Сега, когато тези чудовища се показаха на повърхността, струва ми се, че си отмъстен.

— Да не мислиш, че Даниелсън е дошъл, за да ми се извини? Независимо дали има, или няма мегалодон, той продължава да ме обвинява за смъртта на двама от хората си.

— Да върви по дяволите. Никой човек на земята не би реагирал по-различно, ако беше видял онова, което видяхме с теб снощи. Казах го на Хелър.

— А Хелър какво каза?

— Хелър е кретен. Ако се беше мярнал пред очите ми във Виетнам, щеше да ми се наложи да го застрелям. Да върви по дяволите. Даниелсън също. — Мак погледна към кърмата. — Кога ще докарат мрежата?

— Днес следобед. Ей, богу, Мак, снощи трябваше да пусна стрелата. И да уцеля проклетата акула.

— Ако не ме лъже паметта, главната ти задача беше да задържиш окаяния си задник в хеликоптера. С какво щеше да дръпнеш спусъка? С онази си работа ли?

— Нямах това предвид. Времето ни за действие, намалява много бързо. Само след няколко дни мегалодонът ще предизвика паника сред китовете. След като те избягат оттук, никой не може да предскаже точно къде ще се появи чудовището. Да следим движението му, като броим окървавените останки от китове по крайбрежието, е едно, да го търсим в открито море е съвсем друго. Там няма да го намерим. Това е.

— Чакай малко, не обясни ли на всички, че ще се насочи към Калифорния?

— Казах, че е възможно. Може да минат седмици, може и години. Никой не може да предскаже какво ще на прави такъв хищник. — Джонас млъкна и посочи към хоризонта. — Да му се не види! Виж тези облаци, Мак. Какво ще кажеш?

Мак погледна на запад, където се събираха сиви буреносни облаци.

— Е, изглежда, за хеликоптер не може да става и дума. Тази вечер няма да има лов.

Джонас го погледна.

— Дано и мегалодонът мисли като теб.

Франк Хелър стоеше на кея и наблюдаваше двамата мъже, които внимателно подреждаха дебелите бели въжета на палубата на „Наутилус“. След минута от предната част на корпуса излезе капитан Ричард Даниелсън, усмихна се на Хелър и тупна с ръка числото „571“, написано с бяло върху кулата.

— Е, Франк, какво ще кажеш за новия ми плавателен съд?

Хелър поклати глава.

— Изумен съм, че това старо корито още не е потънало. Защо ли Макгавърн е решил да използва четирийсетгодишна излязла от въоръжение подводница?

Даниелсън отиде до трапа.

— Идеята беше моя, Франк. Макгавърн е в затруднено положение. Пречи му шумът, който се вдигна. Не би могъл да изпрати модерна подводница, за да ликвидира тази риба. Дявол да го вземе дружеството „Кусто“, „Грийнпийс“, разните му организации за защита на животните, всички оказват натиск върху Флота. „Наутилус“ е нещо друго. Хората обичат тази барака, тя е нещо като легенда. Старият герой, който се отправя към последната си победа. Макгавърн хареса идеята…

— Аз не я харесвам. Капитане, нямаш представа с какво ще си имаш работа.

— Четох докладите, докторе. Не забравяй, че в продължение на пет години съм следил руските подводници „Алфа“. Сегашната мисия е нищо в сравнение с онова. Едно торпедо, и тази акула се превръща в храна за рибите.

Франк щеше да отговори нещо, но в този момент видя от подводницата да излиза висок офицер с широка усмивка на лицето.

— Дени?

— Франк! — Главен машинист Денис Хелър изтича по трапа и прегърна мечешки по-възрастния си брат.

— Дени! — засмя се Франк. — Какво правиш на борда на тая ръждясала консерва?

Денис се усмихна на брат си и погледна Даниелсън.

— Знаеш, че тази година се пенсионирам. Оказа се, че не ми достигат трийсет часа активна служба. Реших, че нищо не пречи да ги прослужа на борда на „Наутилус“ заедно с първия си командир. Освен това отпуската на сушата в Хонолулу е нещо съвсем различно от отпуската в Ню Джърси.

— Съжалявам, че ще те разочаровам — обади се Даниелсън, — но всички отпуски са прекратени, докато не бъде ликвидиран мегало… както там го нарича Тейлър. Между другото, Франк, днес го видях на борда на вашия кораб. Честно казано, не мога да понасям този човек.

— Остави старите неща, Даниелсън. Оказа се, че е бил прав. Защо не зарежеш това…

— Да, оказа се, че е бил прав. Така или иначе обаче, той е отговорен за смъртта на двама от хората ми. Забрави ли? Шафър и Престис. И двамата имаха семейства. Продължавам да пиша на вдовиците им два пъти годишно. Момчето на Шафър беше само на три годинки, когато баща му…

— И ние имаме вина — сниши глас Хелър. — Въобще не трябваше да се съглася да подпиша медицинското за последното спускане.

— Той беше добре.

— Беше изтощен. Независимо дали ти харесва, или не, Джонас Тейлър беше един от най-добрите дълбоководни пилоти. Ако не него, флотът щеше да използва някой от своите хора. Ако му бяхме осигурили достатъчно време за почивка след първите две спускания, може би нямаше да се получи всичко това…

— Говориш глупости, докторе. — Вратът на Даниелсън започна да почервенява.

— Ей… Франк, капитане, станалото — станало. — Денис застана между двамата. — Хайде, Франк, да отидем да хапнем нещо набързо, преди да се е излял дъждът. Капитане, връщам се в шест и половина.

Даниелсън остана на мястото си и мълчаливо запристъпва от крак на крак. Когато двамата братя тръгнаха към града, първите дъждовни капки започнаха да чукат по металния корпус на „Наугилус“.