Стив Олтън
Мегалодон (23)

Акулите

Джонас се събуди и се вторачи в ръката си. Беше покрита със съсирена кръв. Намираше се в капсулата на глайдера, която се поклащаше на вълните. Слънцето блестеше през прозрачната материя, потънала наполовина под водата.

Сънувам, каза си той. Сънувам…

Пропълзя до прозореца, погледна небето. На хоризонта нямаше нищо.

Колко време съм бил в безсъзнание? Часове? Дни?

Водата отдолу искреше от слънчевите лъчи. Вгледа се в нея в очакване на акулата. Знаеше, че е някъде долу.

От сивите дълбини се появи мегалодонът. Летеше към него като ракета, с отворени челюсти, оголени зъби, черна паст…

Събуди се плувнал в пот, задъхан. Беше сам в болничната стая. Часовникът показваше 12,06 през нощта.

Отпусна се на мокрите чаршафи и се загледа в осветения от луната таван. Пое дълбоко дъх и издиша бавно.

Страхът си беше отишъл. Изведнъж си даде сметка, че се чувства много по-добре. Треската, лекарствата… нещо се бе променило. Гладен съм, помисли си той.

Стана от леглото и излезе в коридора. Нямаше жива душа. Някъде наблизо се чуваше телевизор.

В стаята на медицинските сестри завари военния полицай, който седеше сам, с крака върху бюрото, ядеше огромен сандвич и гледаше късните новини по телевизията.

— Мистър Тейлър… станали сте.

Джонас се огледа.

— Къде е сестрата?

— Излезе за малко, сър. Казах й, че аз ще… наглеждам пациентите. — Взря се в превръзката на челото му и попита: — Сигурен ли сте, че можете да ставате от леглото, сър?

— Къде мога да намеря нещо за ядене?

— Кафенето ще отвори чак в шест.

Джонас доби отчаян вид.

— Вземете малко от това — каза полицаят и му подаде половината от големия сандвич.

Джонас се вторачи в него.

— Не, не, няма нужда…

— Моля ви. Вземете го. Много ми е.

— Добре, благодаря. — Джонас взе сандвича и започна да яде. Имаше чувството, че не е слагал нищо в устата си дни наред. — Вкусно — отбеляза той между две хапки.

— Тук трудно се намира сандвич със салам и сирене — каза полицаят. — Единственото място, което знам, е от другата страна на острова. С колегите ходим дотам веднъж седмично само за да си спомним какво ядем у дома. Не знам защо не отворят нещо такова по-близо до базата. Струва ми се, че…

Младежът продължи да говори, но Джонас не слушаше. Кадрите на телевизионния екран привлякоха вниманието му. Рибари разтоварваха от лодките си на някакъв кей големи количества акули.

— Извинете ме — каза Джонас, — може ли да го усилите малко?

— Разбира се. — Полицаят усили звука и замълча.

… повече от сто акули бяха уловени в залива Замора. Недалеч от Сайпан местните рибари регистрираха рекорден улов за това столетие. Надяват се късметът да не ги изостави и утре. Също така дванайсет кита и двайсет делфина излязоха в плитчините покрай северния бряг на Сайпан. За нещастие повече то от бозайниците измряха, преди спасителите да успеят отново да ги върнат в морето.

Други новини…

Джонас намали звука на телевизора.

— Сайпан — каза той. — Това е един от северните Мариански острови, нали?

— Да, сър. Третият по ред.

Джонас погледна встрани и се замисли.

— Какво има, сър? — попита младият полицай.

Джонас се обърна към него.

— Нищо — отговори той и тръгна назад по коридора. После спря, върна се и подаде на младежа остатъка от сандвича. — Благодаря — добави и тръгна бързо към стаята си.

Полицаят извика след него:

— Сър, наистина ли всичко е наред?