Стив Олтън
Мегалодон (36)

Посетители

Дойдоха без предупреждение и изненадаха екипажа на „Магнат“. Капитан Талбът първи видя стоманеносивата гръбна перка, която се плъзгаше над водата на около пет метра от десния борд на яхтата. След няколко минути се появиха още две подобни, които се движеха напред-назад сред кървавите парчета месо.

Род Милър завари Меги да облича неопреновия си костюм, с който щеше да прави нощните снимки.

— Е, Меги — каза той, — искаше да действаш. Какво ще кажеш за пробно спускане при три големи бели акули?

— Успокой се, Родни. — Меги се усмихна. — Готови ли са всички?

— Двете дистанционни камери са спуснати, подводното осветление работи, проклетата пластмасова тръба те очаква. И… а, да… Бъд все още спи.

— Това ме радва. Не забравяй, че искам да изглежда така, сякаш съм сама във водата с акулите. Колко дълго с въжето до цилиндъра?

Род се замисли.

— Предполагам, че имаш двайсет-трийсет метра, но няма да те отдалечаваме на повече от петнайсет, защото ще излезеш от обсега на прожекторите.

— Добре. Готова съм — заяви тя. — Хайде, Род, донеси ми камерата. Искам да съм във водата, преди да се е събудил Бъд.

Двамата отидоха до десния борд, където ги очакваше плексигласовият цилиндър, който трябваше да защити човека в него от акулите. Беше дълъг малко повече от три метра, четири метра в диаметър. Беше изработен по поръчка за Меги, но подобен бе използван за първи път в Австралия. За разлика от обикновените метални клетки, цилиндърът не можеше да бъде изкривен или смачкан. На петнайсет метра дълбочина можеше да стои в хоризонтално положение и позволяваше да се снима във всички посоки. Цилиндърът беше закрепен за стоманено въже, което се спускаше и прибираше на борда на яхтата с лебедка.

Към корпуса на „Магнат“ бяха прикрепени две подводни камери, които се управляваха дистанционно от палубата. Докато Меги снимаше мегалодона, тези камери трябваше да снимат Меги. Ако осветлението беше подходящо, плексигласовият цилиндър нямаше да се вижда на екрана и щеше да изглежда, че Меги е ужасяващо сама във водата сред акулите.

Тя намести водолазната си маска и провери притока на кислород. Гмуркаше се вече десет години, макар че рядко го бе правила нощем, така че нямаше нищо против още една тренировка.

Спуснаха цилиндъра, той се напълни с вода през специалните отвори и потъна колкото му позволяваше стоманеното въже. Меги стъпи върху него с десния плавник, улови се за въжето, за да запази равновесие, и се огледа, за да види къде са акулите. След като се увери, че няма да я нападнат, прехвърли и другия си крак през парапета, клекна върху цилиндъра и протегна ръце, за да й подадат петнайсеткилограмовата камера. Първо пусна долу масивната кутия, след това сама се провря през отвора и затвори капака.

Милър и още един от екипа започнаха да отпускат въжето бавно и цилиндърът, подет от течението, се заотдалечава от яхтата.

— Не повече от петнайсет метра, Джоузеф — каза Милър. — Питър, работят ли дистанционните камери?

Питър Арнолд вдигна поглед от двата монитора.

— Камера „А“ е малко бавна, но ще се справим. „Б“ работи перфектно. С вариото мога да я видя в едър план… жалко, че не е с изрязания бански.

Меги потрепери от комбинацията от адреналин и хладна морска вода. Всичко наоколо изглеждаше сивкаво, видимостта не беше добра. Погледна назад и видя двете дистанционни камери и прожекторите, които в този момент се запалиха и осветиха плексигласовото й убежище и всичко останало в радиус от петнайсетина метра. След малко в полезрението й се появи и първият хищник.

Беше мъжкар, дълъг близо шест метра, може би тежък цял тон. Обиколи плексигласовия цилиндър неспокойно, а Меги го проследи с поглед. Някъде отдолу нещо помръдна и се появи петметрова женска, която свари Меги абсолютно неподготвена — забрави, че е защитена, изпадна в паника и зарита с плавниците си като обезумяла, за да изплува. Муцуната на акулата се блъсна в дъното на цилиндъра и главата на Меги се удари в тавана. Младата жена се усмихна облекчено, смутена от собствената си глупост.

Питър Арнолд също се усмихна. Заснетите кадри бяха невероятни, страховити. Меги изглеждаше съвсем сама и беззащитна сред акулите убийци. Изкуственото осветление и белият неопренов костюм вършеха отлична работа — зрителят нямаше да забележи защитния плексигласов цилиндър.

— Род, страхотно е — отбеляза той. — Зрителят ще се сгърчи от ужас на стола си. Не мога да не призная, че Меги си знае работата.

Род видя как акулите започват да разкъсват трупа на кита.

— Снимай всичко, Пит. Може би ще успеем да я убедим да се махне, преди да се появи мегалодонът.

Но самият Милър не вярваше, че това е възможно.

 

 

Джонас държеше бинокъла за нощно виждане с двете си ръце, за да намали вибрирането от хеликоптера. Летяха на юг покрай брега на височина триста метра.

— Мак, не си спомням някога да съм виждал толкова много китове на едно място — извика Джонас.

— На кого му пука, Джонас? — Мак го изгледа уморено. — Губим си времето и ти го знаеш. Батериите на предавателя се изтощиха отдавна. Мегалодонът може да е на хиляди мили оттук.

Джонас отново насочи бинокъла към океана. Знаеше, че на Мак му се ще да приключи с тази история и би го направил отдавна, ако не беше приятелството им. Не можеше да го обвини. Ако мегалодонът беше в района, несъмнено щеше да има останки от китове. Не бяха попаднали на такова нещо и Джонас започваше да се съмнява в предположенията си. Без сигнал от предавателя все едно търсеха игла в купа сено.

Мак е прав, каза си Джонас и за първи път от години се почувства наистина сам. Колко време пропилях в преследване на това чудовище? И какво постигнах с всичко това? Брак, който отиде по дяволите, непрестанна борба за свързване на двата края…

— Ей! — Нещо ставаше долу, но той не можеше да разбере какво, макар и да гледаше право натам.

— Какво има? Мегалодонът ли?

— Не… може би. Стадата, Мак… забелязваш ли някаква разлика?

Мак погледна надолу.

— Изглеждат точно както преди пет минути… Не, един момент… променят посоката.

Джонас се усмихна.

— Движеха се на юг, а сега рязко свиват на запад.

— Смяташ, че го правят, за да избегнат нещо? — Мак поклати глава. — Пак се улавяш за сламка.

— Може и да си прав. Защо все пак не направим още една, последна утешителна обиколка?

Мак погледа още веднъж монитора на инфрачервения прибор. Ако мегалодонът се беше насочил в северна посока покрай брега, би било логично китовете да опитат да го избегнат.

— Добре, Джонас. Още една, последна.

 

 

Меги провери камерата. Имаше достатъчно филмова лента и въздух за още двайсет минути. Плексигласовият цилиндър беше спуснат под останките на кита, гледката беше впечатляваща. Меги обаче си даваше сметка, че има предостатъчно кадри с хранещи се бели акули. Искаше нещо повече.

Хабя лентата, помисли си тя. Обърна се, за да даде сигнал да я изтеглят на борда, но тогава забеляза нещо смущаващо.

Трите големи бели акули бяха изчезнали.

 

 

Бъд Харис изрита копринените завивки от голото си тяло и протегна ръка към бутилката „Джак Даниълс“. Празна.

— По дяволите! — Стана. Главата му бучеше. Вече втори ден не можеше да се отърве от досадното главоболие. Заради проклетия кит — каза той гласно. — Тази воня ще ме довърши.

Отиде залитайки до банята, взе шишенцето с аспирин и се опита да отвори специалната, недостъпна за малки деца капачка.

— По дяволите — извика той и запрати шишенцето в тоалетната. Погледна се в огледалото. — Ти си много зле, Бъд Харис — каза на отражението си. — Милионерите не може да са зле. Кажи ми нещо, приятел. Кажи ми защо се чувстваш така.

Главата го заболя още повече, гадеше му се.

— Защо я оставих да ме забърка в това? До гуша ми дойде.

Грабна банските и една хавлия и се качи на палубата.

— Къде е Меги? — попита.

Аби Шварц седеше на палубата и следеше звукозаписа.

— В тръбата е, Бъд. Снимаме страхотни…

— Родни, тръгваме си!

Род Милър вдигна очи.

— Така ли? Това е най-хубавото нещо, което чувам от седмица насам. Кога?

— Веднага. Изтеглете Меги на борда и отвържете проклетия кит, преди да ни е спипала бреговата охрана.

— Чакайте! — извика Питър Арнолд и вдигна ръка. — Там става нещо. Погледнете монитора. По-светло е.

 

 

Меги видя най-напред отблясъка, който освети останките на мъртвия кит. След това се появи главата, голяма колкото караваната на майка й и съвсем бяла. Сърцето й се разтуптя като обезумяло, не беше в състояние да осъзнае размерите на съществото, което спокойно приближаваше стръвта. Най-напред опря муцуна до кита, за да определи вкуса му, после челюстта се отвори. С първата хапка отдели двуметрово парче мас, с втората го глътна цяло. От движението на устата затрептяха хрилните отвори, коремът се разклати.

Меги се отпусна на дъното на цилиндъра. Не можеше да помръдне. Беше като хипнотизирана от силата, благородството и грациозността на мегалодона. Най-накрая успя да вдигне камерата съвсем бавно, за да не обезпокои хищника. Той продължаваше да се храни.

 

 

— По дяволите! Изтеглете я! — извика Бъд.

— Бъд, дойдохме заради това. — Родни беше възбуден. — Какво чудовище! Страхотни кадри!

— Изтегли я, Милър. — Бъд беше бесен. Беше видял на монитора колко голям е мегалодонът. Меги беше в опасност.

— Тя ще се ядоса много — обади се Питър Арнолд.

— Слушайте и двамата! — извика Бъд. — Яхтата е моя, аз плащам всичко. Изтеглете я веднага.

Род включи лебедката, стоманеното въже се изпъна и започна да тегли плексигласовия цилиндър.

 

 

Мегалодонът престана да яде, защото долови внезапното движение. Понеже беше от пластмаса, цилиндърът не излъчваше никакви електромагнитни полета и хищникът не му бе обърнал внимание. Сега обаче изостави кити и се насочи към новия дразнител.

Меги се вторачи в наближаващия мегалодон. Той потри муцуната си в плексигласовата стена. Беше объркан. Обърна се и я погледна с лявото си око.

Меги си даде сметка, че я вижда.

Цилиндърът продължаваше да се приближава към яхтата.

Тези идиоти ще ме убият, помисли си Меги и опря крака в страничните стени за по-голяма устойчивост.

Мегалодонът продължаваше да движи устата си. Сякаш й говореше. После отвори челюстите си широко и се опита да захапе цилиндъра, но той се изплъзваше.

Меги се усмихна.

— Май е твърде голям за теб, а?

Овладя се и насочи камерата. Засне огромните зъби само от метър разстояние. Това е за „Оскар“, каза си.

Когато мегалодонът се обърна, цилиндърът беше само на шест метра от яхтата. Меги зърна отблясъка на опашката за миг, после той изчезна в сивкавата мъгла. Пое дъх и се усмихна.

— Отиде си — отбеляза Питър Арнолд.

— Слава богу — каза Бъд. — Извадете я, преди да се е върнал.

— По дяволите! — изруга Арнолд и на четири крака се отдалечи от парапета на борда.

Мегалодонът беше направил кръг и сега се засили към цилиндъра. Меги изпищя и захапа дихателя, когато чудовището блъсна с невероятна сила плексигласа. Меги се блъсна в стената и от удара й се зави свят. Ако цилиндърът не беше пълен с вода, подобно сътресение би я убило. Цилиндърът се блъсна в борда на „Магнат“. Макар и максимално отворени, челюстите на мегалодона не можеха да обхванат жертвата, но все пак зъбите му се закачиха за отводнителните дупки. Независимо от това не беше в състояние да смачка цилиндъра.

Изпаднал в ярост, хищникът се издигна над водата с цилиндъра в уста, обърна се и заплува встрани от яхтата, оставяйки след себе си триметрова пътека от пяна. Най-накрая стоманеното въже се разви докрай и се изпъна. Мегалодонът се изправи вертикално над повърхността и разтърси плексигласовия цилиндър със страхотна сила. Водата изтече през отворите.

Меги затвори очи и се плъзна надолу. Аквалангът й се блъсна в стената. Миг след това полетя в обратна посока и едва не изгуби съзнание.

Усилието бързо изтощи мегалодона. Пусна цилиндъра и започна да кръжи около него, докато той бързо потъваше под вълните.