Стив Олтън
Мегалодон (9)

Масао

Джонас седеше на бамбуковия стол и съзерцаваше залеза над океана. Къщата на Масао Танака бе кацнала на един склон на планината Санта Лусия в Калифорния. Хладният океански бриз и изгледът действаха невероятно успокояващо и Джонас имаше чувството, че си почива истински за първи път от незапомнени времена.

Бащата и дъщерята го бяха поканили да прекара нощта. Тери беше в кухнята и приготвяше скаридите за барбекюто. Масао излезе от къщата, провери газовата скара, после заобиколи басейна и седна до Джонас.

— Тери каза, че вечерята ще е готова скоро. Предполагам, че си гладен, Джонас. Дъщеря ми готви чудесно. — Усмихна се.

Джонас вдигна очи към приятеля си.

— Сигурен съм в това. Разкажи ми за лагуната, Масао. Най-напред защо реши да се заемеш с това. И защо каза, че може да не проработи.

Масао затвори очи и дълбоко вдиша въздух.

— Джонас, усещаш ли мириса на океана? Помага ти да оцениш природата, нали?

— Да.

— Знаеш ли, баща ми беше рибар. У дома, в Япония, ме вземаше със себе си в морето почти всяка сутрин. Предполагам, че не е имал друг избор. Майка ми почина, когато бях на четири, така че за мен се грижеше само той. Дойдохме в Америка, когато бях на шест, и заживяхме при роднини в Сан Франциско. Четири месеца след това японците атакуваха Пърл Харбър. Всички азиатци бяхме затворени в специални лагери. Джонас, баща ми беше много горд човек. Просто не можа да се примири с факта, че е затворен, че не може да лови риба, че не може да живее живота си. Една сутрин чисто и просто реши да умре. Остави ме сам в чуждата страна, затворен в лагера, без да разбирам и дума английски.

— Бил си сам?

Масао се усмихна.

— Да, Джонас. Докато не видях кит за първи път. През оградата на лагера ги виждах как скачат. Правеха ми компания, пееха ми, ангажираха мислите ми. Бяха единствените ми приятели. — Масао затвори очи и се замисли. — Знаеш ли, Джонас — продължи след малко той, — американците са странни хора. В един момент ти се струва, че те мразят, в следващия, че те обичат. След година и половина ме освободиха и ме осинови едно американско семейство, Дейвид и Кику Гордън. Извадих голям късмет. Тези хора ме обичаха, подкрепяха, с тяхна помощ завърших училище. Когато обаче се чувствах потиснат, помагаха ми единствено китовете.

— Значи затова този проект означава толкова много за теб.

— Особено важно е да научим повече за китовете. В много отношения те са по-съвършени от хората. Да ги затваряме обаче в малки басейни и да ги принуждаваме да изпълняват глупави човешки номера, за да получат дажбата си храна, е направо жестоко. Тази лагуна би ми позволила да ги изучавам в естествени условия. Ще бъде отворена, така че да могат да влизат и излизат по своя воля. Не бих могъл да взема няколко животни и да ги затворя в малко басейнче. Аз самият бях затворен и никога не бих направил това. Никога. — Масао отново затвори очи. — Джонас, хората могат да научат много от китовете.

— А защо каза, че лагуната няма да заработи?

Масао поклати глава.

— Търсих финансиране на проекта цели три години. Нито една американска банка не изрази желание да финансира мечтата ми. Най-накрая попаднах на Японски морски научно-технологичен център. Разбира се, те също не даваха пет пари за идеята ми. Просто искаха да купят подводните ми апарати, за да следят земетресенията. Сделката ми се стори добра. Те дадоха съгласие да подкрепят лагуната, а институтът „Танака“ пое ангажимент да работи по проекта в Марианската падина. Когато обаче стана провалът, центърът замрази финансирането.

— Ще завършиш проекта си, Масао — каза Джонас. Ще разберем какво се е случило.

— Какво се е случило според теб? — Масао Танака го погледна в очите. Очакваше отговора му.

— Честно казано, не знам. ДеМарко може да е прав. Възможно е роботите да са били твърде близо до стената на каньона. Но… не мога да си представя, че едно срутване на скали би могло да пукне титаниевата обшивка по този начин.

— Джонас, с теб сме приятели.

Джонас погледна по-възрастния мъж.

— Разбира се.

— Добре. Аз ти разказах историята си, а сега ти кажи на приятеля си истината. Какво се случи с теб в Марианската падина?

— Защо мислиш, че съм бил там?

Масао се усмихна.

— Познаваме се от… колко? Десет години? Чел си лекции в института ми поне десет пъти. Защо сега ме подценяваш? Аз също имам връзки във Военния флот. Знам какво е станало според техните експерти. Сега искам да чуя твоята версия.

Джонас разтри очи.

— Добре, Масао. Изглежда, информацията и без това е изтекла по някакъв начин. В „Сийклиф“, дълбоководния апарат на Флота, бяхме трима. Аз пилотирах, другите двама бяха учени. Изследвахме подводните течения, за да установим дали в дълбочината „Челинджър“ е възможно и безопасно да се погребват ядрени отпадъци. — Джонас затвори очи. — Достигнахме, струва ми се, на около хиляда метра от дъното. Това беше третото ми спускане за осем дни, което никак не е малко, но просто нямаше друг квалифициран пилот. Учените се занимаваха с пробите си. Аз гледах през илюминатора надолу, към черната бездна, и изведнъж ми се стори, че там нещо се движи.

— Какво си могъл да видиш в тъмнината, Джонас?

— Не съм много сигурен, но имах чувството, че свети. Беше съвсем бяло и много голямо. Най-напред ми мина през ум, че е кит, но, естествено, съзнавах, че това е невъзможно. После изчезна. Реших, че е било халюцинация.

— И какво стана после?

— Ами… да си призная, Масао, не съм сигурен. Стори ми се, че виждам огромна глава, поне така ми се стори.

— Глава?

— Триъгълна. Чудовищна. Голяма колкото камион, с огромна острозъба паст. После казаха, че съм изпаднал в паника, че съм освободил всички тежести изведнъж и просто сме полетели нагоре с бясна скорост, без никаква декомпресия… Паника.

— Джонас, това ли е мегалодонът, за който толкова много говориш?

— Да, това е хипотезата ми.

— А не тръгна ли след вас?

— Не, изглежда, не. Аз загубих съзнание, както и останалите.

— Двамата са умрели.

— Да.

— А какво стана с теб?

Джонас пак разтри очи.

— Прекарах три седмици в болница. После цели месеци изследваха психиката ми. Не беше приятно време.

— И смяташ, че това същество е смачкало апаратите ни?

— Не зная — отговори Джонас, загледан към хоризонта! — Истината е, че вече сам не се доверявам на спомените си за онова… Ако наистина съм видял мегалодон, как така изчезна толкова бързо? Беше там, долу, видях го и изведнъж, бам, просто изчезна.

Масао се отпусна на облегалката.

— Джонас, вярвам, че си видял нещо, но не вярвам, че е било чудовище. Знаеш ли, Ди Джей ми каза, че цялото дъно е осеяно с цилиндрични червеи. С хиляди само в една колония. Каза, че светели в тъмното. В бяло. Ти не достигна дъното на падината, нали?

— Не, Масао.

— Ди Джей го достигна. Синът ми обича да се спуска под водата. Казва, че било все едно да си в космоса. Мисля, че си видял колония от онези червеи. После течението ги е изтласкало от полезрението ти. Затова ти се е сторило, че нещото изчезва. Бил си уморен, гледал си в тъмнината. Три спускания за осем дни не са никак малко. Опасността от провал се увеличава неколкократно. Затова през последните седем години търсиш хипотетични възможности тези чудовища все още да съществуват.

Джонас не каза нищо.

Масао сложи ръка на рамото му.

— Приятелю, нуждая се от помощта ти. Струва ми се и че е време да се изправиш лице в лице със страховете си. Искам да се върнеш в Марианската падина с Ди Джей, но този път ще стигнете до дъното. Сам ще видиш колониите с червеи. Някога беше отличен пилот и аз съм убеден, че все още си. Не можеш да прекараш остатъка от живота си в страх.

Очите на Джонас се навлажниха.

— Добре… добре, Масао, ще го направя. — Потисна смеха си. — Само че дъщеря ти ще се ядоса много. Иска самата тя да е втори пилот.

Масао се усмихна мрачно.

— Знам. Ди Джей също казва, че е добра, само че е много емоционална. На десет-единайсет километра под водата човек трябва да е много предпазлив, нали? Дъщеря ми ще има шанс да се прояви при други спускания, но не и в тази адска дупка.

— Съгласен съм.

— Добре. А когато приключим с това, ще дойдеш да работиш при мен на лагуната, нали?

Джонас се засмя.

— Ще видим.

Масао реши да изчака да свършат с вечерята, преди да съобщи своите планове на дъщеря си. Когато разговорът, който се водеше на японски, се разгорещи, Джонас се извини и се оттегли в дневната. Нямаше представа какво точно се казваше, но беше ясно, че Тери Танака е бясна от гняв.