Стив Олтън
Мегалодон (20)

Пристанището

Франк Хелър нямаше представа как новината се бе разчула толкова бързо. „Кику“ бе стигнал до пристанище Аура на остров Гуам за по-малко от дванайсет часа, а вече ги очакваха два телевизионни екипа от Япония и един от местната телевизия, както и множество репортери и фотографи. Те наобиколиха Хелър в момента, в който той слезе на сушата, и започнаха да го засипват с въпроси за гигантската акула, за мъртвия акванавт, за оцелелия учен, докаран с хеликоптер преди това, за да му бъде оказана медицинска помощ.

— Професор Тейлър е получил сътресение на мозъка. В момента има симптоми на хипотермия и е загубил много пръв, но, както ме увериха, ще се възстанови бързо — каза им Хелър. Камерите бяха насочени към него, но когато кранът вдигна нагоре останките на мегалодона, всички се втурнаха нататък, за да снимат.

Една настойчива репортерка, японка, насочи микрофона си към Хелър.

— Къде ще откарате акулата?

— Останките ще бъдат транспортирани в института „Танака“ при първа възможност.

— Какво се е случило с трупа?

— Все още не можем да кажем със сигурност. Възможно е да е бил разкъсан от въжето, в което се е заплел.

— По-скоро е ръфан — обади се оплешивяващ американец с рошави вежди. — Възможно ли е да има още една акула?

— Възможно е, но…

— Някой видя ли…

— Смятате ли, че…

Хелър вдигна ръка.

— Моля, моля… Един по един. — Кимна на едър мъж от местен вестник, който бе вдигнал химикалката си нагоре.

— Докторе, всъщност искаме да знаем дали е безопасно да влизаме във водата.

Хелър говореше уверено.

— Нека успокоя страховете ви. Ако в Марианската падина има и други такива акули, от повърхността ги делят няколко километра ледена вода. Ясно е, че заради нея те са стояли в дълбочините поне два милиона години. Може би ще останат там още няколко милиона.

— Доктор Хелър?

Хелър се обърна. Пред него бе застанал Дейвид Ейдашек.

— Професор Тейлър не е ли океански палеонтолог? — попита той невинно.

Хелър погледна крадешком към тълпата.

— Да. Има някои изследвания за…

— Това са нещо повече от изследвания. Доколкото разбрах, той има хипотеза за тези… праисторически акули. Наричат ги мегалодони, струва ми се.

— Да, добре. Мисля, че трябва да оставим доктор Тейлър сам да разяснява хипотезите си. Сега, ако не…

— Нима това е…

— Ако не възразявате, трябва да прекратим. Очаква ни много работа.

Хелър тръгна през тълпата, без да обръща внимание на въпросите, с които го обсипваха.

— Дай вдясно! — прогърмя глас някъде отзад. Леон Бар се бе заел със свалянето на трупа на кея.

Някакъв фотограф си проби път напред и извика:

— Капитане, може ли да ви направим снимка с чудовището?

Бар махна с ръка на краниста. Главата на мегалодона спря във въздуха. Гръбнакът висеше, опашката се влачеше по кея, устата бе отворена към небето. Фотографите се втурнаха да заемат подходящи места, но трупът беше толкова дълъг, че трудно можеше да се побере в кадър. Бар застана под голямата глава и се обърна към тях. Силният мъж приличаше на малко дете пред чудовищния хищник.

— Усмивка, капитане — извика някой.

Бар продължи да гледа мрачно.

— Вече се усмихвам — отвърна той.