Стив Олтън
Мегалодон (46)

Спасение

Безжизненото туловище на женския мегалодон продължаваше да потъва с опашката напред и блясъкът му вече се губеше в дълбините на каньона. Останал пленник на заседналата между острите зъби спасителна капсула, Джонас вече не виждаше повърхността. Погледна дълбокомера. Четиристотин метра и продължаваше да потъва.

Трябваше да освободи капсулата. Дръпна се в единия й край и с всички сили блъсна другия. Капсулата потрепери и се промуши десетина сантиметра напред. Окуражен, Джонас блъсна пак и спечели още няколко сантиметра по пътя към спасението.

Най-накрая се чу страховитото стържене на зъбите и здравата прозрачна пластмаса и капсулата се заиздига като пълен с хелий балон.

Джонас въздъхна облекчено. Капсулата щеше да се издига с около трийсет метра в минута, за да има възможност да изравни налягането.

След това видя пукнатините. Разширяваха се и през тях се процеждаше вода.

 

 

Мак вече не бе в състояние да плува. Не му достигаше въздух, краката му бяха парализирани. Почувства присъствието на хищника, усети тласъка на водата. Едва след това видя еднометровата триъгълна гръбна перка.

— Разкарай се, джудже — изрева той на четириметровия хищник. Акулата продължи да обикаля наоколо дори когато отгоре спуснаха въжето със специалното столче.

Мак вдигна очи и видя военния хеликоптер. Промуши едната си ръка през коланите и направи знак да вдигат. Главата на акулата се появи над водата в момента, когато пилотът вдигна машината.

Мак се ухили на спасителите си, в чиито очи имаше сълзи.

— Ех — каза той, — какво ли знае човек. Добрият стар флот ми се притича на помощ след всичките тези години. Просто не мога да повярвам. — Поклати глава. — Боже, значи в края на краищата наистина имате чувство за хумор.

 

 

Спасителната капсула продължи да се изкачва въпреки нарушената си цялост. На дълбочина двеста метра малката пукнатина изведнъж се разшири. Физически и психически изтощен, Джонас не беше в състояние да направи каквото и да било, освен да гледа безучастно как пукнатината става все по-голяма и по-голяма.

Сатанинската глава на мегалодона продължаваше да потъва в каньона. Джонас видя как сиянието отслабва и постепенно изчезва. Бе избегнал сигурна смърт на два пъти. За да оцелее сега обаче, му бе необходимо още едно чудо.

Налягане. Кислород. Налягане и кислород. Фразата се заби в мозъка му. Поради някаква причина капсулата се издигаше твърде бързо. Джонас знаеше, че в кръвта му вече се образуват мехурчета азот.

Сто и трийсет метра. Прозрачната капсула продължаваше да лети нагоре като стъклена ракета. Пукнатината бе започнала да се разклонява в различни посоки. Вътре проникваше вода. Джонас знаеше, че когато пукнатината обиколи повърхността на капсулата, тя ще се счупи от огромното налягане.

ХРРРРАС. Между двата края на пукнатината оставаше около метър. Започна да пресмята. До каква дълбочина съм се гмуркал с акваланг. Каква максимална дълбочина бих могъл да издържа? Шейсет метра? Шейсет и пет? Погледна кислородния апарат, но не видя нищо обнадеждаващо — имаше въздух само за три минути.

На сто метра дълбочина капсулата започна да се тресе силно.

 

 

— Тери, излез от водата веднага! — изкрещя неистово ДеМарко.

Тери не му обърна внимание. Продължи да гледа във водата, захапала шнорхела. Мегалодонът бе мъртъв, това бе сигурно. Но нещо в сърцето й говореше, че Джонас е жив. Взираше се в дълбините, докато белият отблясък не изчезна.

 

 

Андре Дюпон седеше на кърмата на траулера, а Леон Бар и капитанът се заеха да поправят единия двигател. Андре се чувстваше замаян и потиснат. Всичките му усилия да спаси хищника — разходите, лобирането — всичко бе отишло напразно.

— Днес можех да умра — прошепна гласно. — И за какво? За да спася убиеца си. Какво щяха да кажат колегите на жена ми и децата? „Ах, Мари, трябва да се гордееш с мъжа си. Андре умря благородно и спаси един застрашен вид.“

Изправи се и разкърши изтръпналите си рамене. Залязващото слънце все още топлеше. Андре видя златистата пътека, която лъчите му оставяха върху тъмната вода на Пасифика. След това видя акулата.

— Ей! Гледайте! Акула!

 

 

Ледената вода продължаваше да изпълва спасителната капсула и тежестта й намаляваше значително скоростта й. Джонас потрепери от студ. Боеше се да направи и най-малкото движение. Погледна дълбокомера — шейсет и шест метра. Двата края на пукнатината вече се бяха свързали. Вибрациите ставаха все по-силни. Вдигна поглед нагоре, но повърхността все още не се виждаше. Ако капсулата се отвореше на тази дълбочина, нямаше да оцелее.

Джонас сложи внимателно водолазната маска и подготви дихателя. Бавно, каза си. Без паника. Отпусни се. Плувай към повърхността съвсем бавно. Не затваряй очи. Не заспивай, защото никога няма да се събудиш. ХРРРАС!

Твърде дълбоко съм…

 

 

Акулата започна да кръжи около риболовния траулер. Единайсет души едновременно изкрещяха на Тери да излиза от водата.

— Това е голяма бяла акула — каза Стив Табор. — Прилича на женска, може би е дълга четири метра. Привлякла я е кръвта. Трябва веднага да измъкнем Тери.

Капитанът на траулера слезе в трюма и се върна с пушка. Прицели се в гръбната перка, която приближаваше към момичето.

Тери изчезна под вълните.

 

 

Капсулата се разпука на дълбочина четирийсет и седем метра. Ледената вода обля Джонас и го притисна с четири атмосфери налягане. Носът му започна да кърви, когато се оттласна от капсулата. Стъклото на маската му се пукна.

Започна да рита. Кислородът от акваланга го теглеше бързо нагоре. Прекалено бързо. Налягането… Престана да движи краката си.

Трийсет метра. Тялото му бе тежко като олово, вече не се движеше. Кислородът в акваланга му бе почти свършил. Празният контейнер го теглеше неудържимо нагоре. Почувства как презрамките се измъкват от раменете му. Опита да ги задържи, но ръцете не го слушаха.

Въздухът свърши на дълбочина двайсет метра. Презрамките се измъкнаха и празният акваланг се устреми нагоре. Джонас затвори очи и захапа с всички сили маркуча на дихателя. Не можеше да достигне акваланга с ръце, но можеше поне да опита да го задържи със зъби. Чувстваше се като пиян.

Изгуби съзнание на десет метра дълбочина. Маркучът се измъкна от устата му. Аквалангът изскочи на повърхността.

Джонас не чувстваше нищо — нито болка, нито страх. Сънувам. Погледна нагоре и видя бяла светлина. Летеше, приближаваше светлината без тялото си, без болка, без страх.

На небето съм.

 

 

Тери Танака улови Джонас за китката точно когато тялото му започваше отново да се спуска към бездната. Тя заплува с всички сили. Някъде горе вдясно обикаляше акулата.

Тери се появи на повърхността и веднага извади им главата на Джонас от водата. Беше посинял, не дишаше. Тя видя гръбната перка съвсем близо. Акулата се насочи към нея и показа главата. Рибарската мрежа полетя от борда и тежестите й я потопиха около хищника. Акулата се опита да се измъкне, но рибарите вече бяха стегнали мрежата.

Тери довлече Джонас до кораба. Десетина ръце ги измъкнаха от водата. Дейвид Ейдашек започна изкуствено дишане. ДеМарко уви полумъртвия пилот в одеяла, потърси пулс. Имаше, но много слаб.

Джонас се разкашля и от устата му изтече вода. Ейдашек го обърна на една страна, за да може да повърне. Тери се наведе и започна да масажира врата му. След малко Джонас отвори очи и примижа от силната светлина.

— Не мърдай — каза Тери и го погали по главата. — Бреговата охрана скоро ще дойде. Ще ни изтеглят в лагуната. В института имаме барокамера за регулиране на налягането.

Усмихна му се с насълзени очи.

Джонас погледна красивото й лице и се усмихна в болката си. На небето съм, помисли си той.

 

 

Акулата продължаваше да се мята в мрежата, на метър под повърхността, неспособна да се освободи. Андре Дюпон вървеше след капитана на траулера и се опитваше да го вразуми.

— Капитане, не можеш да я убиеш — извика Дюпон. — Това е защитен вид!

— Погледни кораба ми. Потрошен е. Ще убия акулата, ще я препарирам и ще я продам на някой турист от Ню Йорк за двайсет хиляди. Ти ще ми дадеш ли толкова, французино?

Дюпон направи гримаса.

— Ако й направиш нещо, отиваш в затвора — отсече той.

Капитанът не отговори, защото катерът на бреговата охрана дойде.

 

 

Четирийсетметровият катер „Маниту“ пристигна и от борда му хвърлиха дебело въже на неподвижния риболовен траулер. Леон Бар го закрепи за носа. След секунди въжето се изпъна и траулера потегли зад катера към лагуната. Голямата акула продължаваше да се мята в мрежата.

 

 

Джонас се бе облегнал на кърмата, когато започнаха острите болки в лактите. След няколко секунди всичките му стави пламнаха, цялото му тяло се сгърчи от болка.

Тери го улови, за да не падне.

— Джонас, какво има?

— Болки. Колко ни остава?

Бяха влезли в лагуната и катерът ги теглеше към кея и северния й край.

— Още няколко минути. Облегни се на парапета. Ще се обадя, за да изпратят линейка на кея.

Джонас кимна.

Болката се усилваше. Чувстваше се замаян, гадеше му се. Сякаш мегалодонът бе впил зъбите си в ставите му. Отвори очи и видя голямата бяла акула в мрежата.

 

 

Масао Танака ги чакаше на кея в инвалиден стол. Главата му беше превързана. Край него стоеше санитар. Мак също беше там, заедно с екипа на линейката, готов да откара Джонас до барокамерата по най-бързия начин.

Тери видя баща си и изтича на носа. От очите на Масао се стичаха сълзи.

Джонас се облегна на парапета и се преви от болка. Губеше съзнание. Опита да се съсредоточи върху хищника в мрежата. Акулата се мяташе бясно, мъчеше се да се освободи. Бялата й кожа хвърляше мек отблясък в спускащия се мрак.

За миг очите на човека и звяра се срещнаха. Очите на акулата бяха сиво-сини. Джонас се вторачи стъписано в малкия мегалодон. После затвори очи и се усмихна. Тогава болката стана още по-нетърпима и той изгуби съзнание. Санитарите го качиха в линейката.