Стив Олтън
Мегалодон (10)

„Кику“

Тери стана от мястото си край прохода и тръгна назад към тоалетната на самолета. Джонас бутна преносимия си компютър настрана и опря глава на облегалката. Бяха излетели от Сан Франциско преди пет часа. ДеМарко и Тери го запознаваха с работата на „Абис Глайдер II“ с помощта на компютризиран симулатор за пилоти. „Абис Глайдер II“ беше едноместният апарат за дълбоководно спускане, с който Ди Джей бе достигнал дъното на Марианската падина. Сега Джонас трябваше да се спусне заедно с него, за да се опитат да извадят разрушения UNIS. Джонас вече беше пилотирал плитководния му предшественик, „Абис Глайдер I“, така че беше запознат с най-основните неща. Сега трябваше да се запознае с новите уреди и подобренията. Имаше предостатъчно време за това. Полетът над Тихия океан до остров Гуам щеше да трае дванайсет часа, без да се брои спирането в Хонолулу за презареждане с гориво.

Тери бе започнала да се държи хладно с него. Беше видимо обидена, че баща й бе пренебрегнал уменията й и не бе позволил да се спусне заедно с брат си, и смяташе, че Джонас я е излъгал, когато й бе казал, че не желае да се спуска с глайдер в Марианската падина. Разбира се, щеше да му покаже как да работи с компютърния симулатор, но нищо повече.

Тъй като по-голямата част от пътешествието до дъното ставаше при непрогледна тъмнина, пилотът трябваше да се научи да „лети на сляпо“ и да управлява глайдера само по данните от измервателните прибори. Поради тази причина управлението на симулатора почти не се различаваше от истинското. Беше дотолкова еднакво, че съвсем скоро Джонас трябваше да престане да работи и да се опита да се отпусне.

Замисли се за разговора си с Масао Танака. Досега не му бе минавало през ум, че е било възможно да е видял колония светещи червеи. Най-вероятно Riftia. Беше виждал гроздовидни колонии от по-дребни екземпляри от този вид около всички термални подводни извори, които бе изследвал. Това бяха съвсем бели същества, без уста и без храносмилателни органи. Разчитаха на гъсти колонии бактерии, живеещи в телата им. Червеите осигуряваха сероводород, който извличаха от богатата на сяра вода около изворите. Бактериите на свой ред го използваха, за да създават храна за себе си и за самия червей.

Преди хората да започнат да изследват дълбоките подводни падини, никой не бе допускал, че там може да има някакъв живот. Познанието се бе ограничавало до разбираемото — ако има светлина, има и храна. Ако няма светлина, няма храна. Тъй като в дълбините на океана не може да проникне никаква светлина, фотосинтезата е невъзможна и следователно не е възможно да има живот.

Само че Джонас го бе видял с очите си. Подводните геотермални извори поддържаха уникална хранителна верига, защото през множество пукнатини изпускаха много гореща вода, богата на химически вещества и минерали. Високото съдържание на сяра, отровна за повечето видове, бе храна за множество дълбоководни бактерии. Тези бактерии живееха в организмите на различни червеи и молюски и превръщаха други химически вещества в храна за тях. Големите колонии цилиндрични червеи също използваха бактерии, а други, наскоро открити дълбоководни риби ядяха червеите. Процесът беше наречен хемосинтеза — чрез него организмите получаваха храна от химически вещества, а не от слънчевата енергия. Въпреки разпространените мнения на най-тъмните и най-необитаеми места на планетата кипеше активен живот. Ди Джей бе казал на Масао, че колониите на дълбоководните червеи понякога се простират на трийсет-четирийсет метра по протежение на дъното. Възможно е, мислеше Джонас, да съм видял такава колония и да ми се е сторило, че е триъгълна глава. Чувстваше се зле. Двама души от екипажа бяха загинали заради грешката му. Мисълта, че е видял мегалодон, в която бе успял да убеди сам себе си, някак бе притъпила чувството му за вина. Сега, когато осъзна факта, че може да се е заблудил, отново се почувства ужасно.

Така или иначе, Джонас знаеше, че Масао е прав трябваше да се изправи лице в лице със страха си и да се спусне в дълбините. Ако успееше да извади белия зъб от мегалодон, седемгодишните му изследвания нямаше да са напразни. Ако ли не… все едно. При всички случаи беше крайно време отново да започне да живее.

Петнайсет седалки зад Джонас и ДеМарко, Дейвид Ейдашек затвори книгата си, озаглавена „Изчезнали видове от бездната“ от доктор Джонас Тейлър, свали очилата си, намести възглавницата и заспа.

 

 

Военният хеликоптер се носеше ниско над водата. Пилотът се обърна към Джонас и ДеМарко и извика:

— Ето го.

— Време е — кимна ДеМарко и се обърна, за да събудя Тери. Тя бе заспала веднага щом излетяха от военноморската база на остров Гуам.

Джонас се вгледа в хоризонта — едва забележимата линия, която отделяше океана от небето. Може би трябваше да поспя, каза си той и разтри очи. Бяха пътували повече от петнайсет часа.

Вгледа се и видя кораба — плоско петънце, което бързо растеше. След по-малко от минута вече можеха да прочетат името на носа — „Кику“.

„Кику“ беше извадена от въоръжение ракетна фрегата, преустроена за провеждане на научни изследвания. Институтът „Танака“ беше купил сто и петдесет метровия кораб преди три години. Масао бе сменил името му на „Кику“ — името на майка му.

Фрегатата беше идеална за дълбоководни изследвания. Демонтирането на ракетната установка от кърмата бе освободило достатъчно място на палубата. На нейно място сега имаше мощна лебедка, която можеше да спусне в морето и да изтегли и най-тежкия подводен апарат с помощта на стоманено въже, дълго дванайсет хиляди метра.

Десетина метра по-напред на палубата имаше два хангара. В единия се намираха двата глайдера, с които Джонас и Ди Джей щяха да се спуснат в океана. В другия беше корабният хеликоптер. На палубата бяха монтирани специални релси, за да могат глайдерите да се изваждат навън по-лесно.

Малкият мостик се намираше над втората палуба и оттам се управляваха двата турбинни двигателя. Малък коридор свързваше мостика с командно-информационния център. Това някога строго секретно помещение винаги беше хладно и полутъмно — осветяваха го единствено меките сини светлини на тавана и отблясъците на компютърните екрани, монтирани по продължение на стените. Приборите за управление на различните оръжейни системи бяха заменени с научна апаратура, чрез която се следяха данните от апаратите, спуснати в дълбините. Наред с това корабът беше оборудван със сонар и радарна система, чиито антени се въртяха върху двете кули, издигащи се на седем метра над горната палуба. Данните от тези уреди постъпваха в компютърната система на кораба и можеха да се проследят на екраните в командно-информационния център.

Под палубата се намираха каюткомпанията и помещенията за екипажа. Триетажните койки на военните моряци бяха махнати и помещението беше разделено на по-малки отделения, за да се осигурят по-големи удобства за екипажа от трийсет и двама души. Под каюткомпанията беше машинното отделение. С двете витла корабът можеше да развива скорост до двайсет и девет възела.

Когато хеликоптерът приближи задната палуба, Джонас видя голямата макара на лебедката, с която бяха спускани двайсет и петте апарата UNIS. Тери погледна през прозореца, притискайки се неволно към Джонас. На палубата, с лице към вятъра, стоеше млад мъж на около двайсет и пет години и им махаше с ръка. Тялото му беше стройно и мускулесто, имаше тъмен слънчев загар. В отговор Тери също замаха радостно.

— Ди Джей — каза тя с усмивка.

Ди Джей грабна саковете й веднага щом тя слезе от машината. Тери го прегърна и се обърна към Джонас! Двамата имаха черни коси, тъмни очи, ослепителни усмивки и си приличаха като близнаци.

— Ди Джей, това е професор Тейлър — представи го тя.

Ди Джей остави саковете и се ръкува с Джонас.

— Значи вие ще се спуснете с мен в „Челинджър“? Ще се справите ли?

— Ще се справя — отвърна Джонас и си даде сметка, че младежът има състезателен дух.

Ди Джей се обърна към Тери.

— Професорът знае ли, че професор Хелър е на борда? — попита той.

— Не знам. Джонас, баща ми спомена ли ти случайно това вчера?

Дъхът на Джонас секна.

— Франк Хелър е член на екипажа? Не, баща ти определено не спомена нищо такова.

— Това ще представлява ли проблем, доктор Тейлър? — попита Ди Джей.

Джонас се съвзе.

— Франк Хелър беше лекарят, който отговаряше за екипа при поредицата спускания под водата, които направих за Флота преди седем години.

— Доколкото знам, не сте поддържали контакти оттогава — обади се ДеМарко.

— Меко казано, между нас не пламти гореща любов. Ако Масао ми беше казал, че ще е тук, може би нямаше да дойда.

— Вероятно затова е решил да си мълчи — засмя се Ди Джей.

— Ако аз знаех, щях да ти кажа — вметна Тери. — Още не с късно да се върнеш.

Джонас се вторачи в нея. Търпението му бе на изчерпване.

— Аз съм тук. Ако Франк има някакъв проблем с присъствието ми, ще трябва да си го реши сам.

Ди Джей погледна сестра си.

— Как се справи той със симулатора?

— Не зле. Естествено, в програмата липсва симулатор на механичната ръка и спасителната капсула.

— В такъв случай предвидете поне едно тренировъчно спускане, докторе — каза Ди Джей. — Ще изчакаме, докато възвърнете уменията си.

Джонас не му обърна внимание.

— Когато сте готови вие. Може ли да видя апаратите?

Щом приближиха хангарите, на палубата се появи едър тъмнокож мъж с червена плетена шапка, заедно с двама филипинци.

— Професор Тейлър — каза Ди Джей, — а това е капитан Бар.

Капитан Бар беше от Френска Полинезия. Беше силен като бик и имаше приятен баритон. На врата му висеше малко сребърно кръстче. Той стисна ръката на Джонас и каза:

— Добре дошъл на борда.

— Радвам се, че съм тук, капитане.

Бар кимна на Тери и опря пръсти до шапката си.

— Мадам — каза той почтително.

ДеМарко го тупна по рамото.

— Започнал си да дебелееш, а, Леон?

Лицето на Леон помръкна.

— Тайландката е виновна. Угоява ме като прасе.

ДеМарко се засмя и се обърна към Джонас.

— Жена му е страхотна готвачка. Ще се възползваме от дарбата й, Леон. Умираме от глад.

Капитанът изсумтя някакво нареждане на единия филипинец. Морякът забърза към каюткомпанията.

— Ще се храним след час — каза капитанът, обърна се и последва останалите.

Джонас, ДеМарко и Тери отидоха до двата глайдера.

Ди Джей се обърна към Джонас и попита:

— Какво ще кажеш?

— Красиви са — отбеляза Джонас.

— Има доста модификации, откакто си ги видял за последен път.

— Пилотирал съм „Абис Глайдер I“ в плитки води. Тогава този вариант все още беше на чертожната дъска.

— Хайде, Тейлър — кимна ДеМарко, — ще ти ги покажа.

Глайдерите бяха дълги четири метра и половина и широки метър и петдесет. Приличаха на дебели торпеда с криле. Бяха едноместни. Пилотът влизаше през задната част и управляваше апарата, легнал по дължината му, с помощта на специална ръчка. Прозрачният конус на носа позволяваше на пилота да вижда почти на 360 градуса.

— Лексан — каза ДеМарко и посочи прозрачния конус. — Тази пластмаса е толкова здрава, че не може да я пробие дори куршум, и я използват в президентските лимузини. Цялата спасителна капсула е от този материал. Първата серия глайдери бяха преоборудвани с него преди няколко години.

Джонас огледа прозрачния конус.

— Не знаех, че имат спасителни капсули. В първоначалните модели нямаше подобно нещо.

— Добра памет — кимна Ди Джей. — „Абис Глайдер II“ е конструиран специално за експедиции в Марианската падина. Тъй като винаги съществува рискът да загубиш крило или опашна управляваща плоскост, ако закачиш нещо на дъното, направиха вътрешна капсула от лексан и пилотът влиза направо в нея. Ако се наложи, дърпаш един лост вдясно, и капсулата изплува право нагоре, като мехур. Чак до повърхността.

ДеМарко се намръщи.

— Нека аз да обяснявам, Ди Джей. В края на краищата изконструирах тези неща, нали?

Ди Джей се усмихна.

— Извинявай.

ДеМарко пое главната роля с удоволствие. Явно беше в стихията си.

— Както знаем, Тейлър, най-трудното при конструирането на дълбоководни спускаеми апарати е корпусът, който едновременно трябва да издържа огромно налягане и да е по-лек от водата, за да плува. Другият проблем е времето, за което апаратът може да достигне дъното. „Алвин“, френският „Нотил“ и руският „Мир“ са масивни съоръжения, които се движат с двайсет до четирийсет метра в минута. При тази скорост, за да стигнем до дъното, ще са ни необходими повече от пет часа.

— Освен това — добави Ди Джей — тези апарати не достигат по-надолу от шест хиляди метра.

— А „Шинкай 6500“ на Японския морски научно-технологичен център? — попита Джонас. — Мислех, че може да достига дъното.

— Не. „Шинкай“ е конструиран за дълбочина до шест хиляда и петстотин метра — поправи го ДеМарко. — Вероятно го бъркаш с най-новия безпилотен апарат на центъра. Наричат го „Каико“. До спускането на Ди Джей миналата седмица „Каико“ беше единственият апарат след „Триест“ чрез шейсета година, който достигна дъното на Марианската падина. Трябваха му само още шейсет сантиметра, за да изравни рекорда. Така или иначе, след половин час на тази дълбочина се появиха механични проблеми.

— Сега рекордът е мой — обади се Ди Джей. — Предполагам, скоро ще стане наш общ, докторе.

— А трябваше да е мой — промърмори Тери.

— Е — продължи ДеМарко, без да обръща внимание на репликите, разменени между брата и сестрата, — тези апарати имат корпуси от титаниеви сплави, подобни на нашите UNIS, а това означава, че половината от енергията на борда трябва да се изразходва само за спускането на тежкия апарат до дъното. След това, за да може да изплува на повърхността, се изхвърля баластът. Нашите глайдери са направени от високоустойчива керамика, много лека, която издържа налягане от порядъка на осем тона на квадратен сантиметър. С помощта на крилата и стабилизаторите апаратът може да „полети“ към дъното със скорост от близо сто метра в минута и да се върне на повърхността, без да има нужда от баласт. Това пести страшно много енергия.

— Ди Джей, как ще изкачим повредения UNIS на повърхността?

— Погледни под корема на глайдера — отговори Ди Джей. — Там има механична ръка, манипулатор, чийто обхват е два метра точно пред конуса на носа. Тя е конструирана за събиране на проби. Когато се спуснем, ти ще застанеш пред мен. С моя манипулатор аз ще държа края на стоманеното въже от лебедката на кораба. Ти ще разчистиш отломките, след това аз ще закача въжето за някоя от скобите на корпуса и ще го изтеглим с лебедката.

— Не звучи лошо.

— Работата е за двама — продължи Ди Джей. — Първия път опитах да се справя сам, но апаратът е затрупан от твърде много отломки и нямаше как да задържа въжето и да ги разчистя. Теченията долу са много силни.

— А може би си бил и малко нервен — обади се Тери.

— Глупости — отвърна брат й.

— Е, хайде, хайде — продължи да го дразни тя. — Нали ми каза, че долу е доста страшничко. Не заради това, което виждаш, или пък непрогледната тъмнина извън лъча на прожектора, а заради клаустрофобията, защото знаеш, че над главата ти има хиляди тонове налягане. Една грешка, една микроскопична шупла в обшивката, и мозъкът ти ще се пръсне от натиска.

Тери хвърли поглед към Джонас, за да види как ще реагира.

— Тери, чисто и просто завиждаш — отбеляза брат й. Лицето му се оживи. — Беше чудесно! Неповторимо изживяване. Нямам търпение да се спусна отново. Мислех, че скоковете с парашут и ластично въже са страхотна работа, но въобще не могат да се сравняват с това тук.

Джонас погледна Ди Джей угрижено и попита:

— Да не би да си от търсачите на силни усещания?

Ди Джей се успокои.

— Не, не… Искам да кажа… да, обичам силните усещания, разбира се, но това е друго, докторе. Дълбочината „Челинджър“… чувствам се като първия човек, който изучава някоя чужда планета. Огромните черни кратери навсякъде, най-странните риби, които можеш да си представиш. Защо ли ти говоря всичко това… ти сам знаеш какво е там, долу.

Джонас подръпна червения винилов флаг с емблемата на института „Танака“, който бе прикрепен в задната част на апарата, и вдигна очи към младежа.

— Спускал съм се много пъти на големи дълбочини, но Марианската падина е нещо съвършено различно. Предлагам да изоставим каубойската самонадеяност. — Джонас се обърна към вътрешните помещения на кораба и попита: — Къде мога да намеря доктор Хелър?

Ди Джей хвърли поглед на сестра си и отвърна:

— Мисля, че е в командния център.

Джонас тръгна нататък.