Стив Олтън
Мегалодон (15)

Мъжкият

Тери Танака, Франк Хелър и Алфонс ДеМарко щяха да паднат от столовете си. От смях. Не можеха да се сдържат. Джонас ги чуваше по радиото. За момент му мина през ум да блъсне глайдера си в отвесната стена на каньона.

— Извинявай, но ми стана смешно — каза Ди Джей. — Искаш ли да се посмееш на моята глупост? Виж механичната ми ръка.

Джонас вдигна поглед. Стоманеното въже се бе увило десетина пъти около металния крайник, който едва се виждаше отдолу.

— Ди Джей, това не е смешно. Трябва да размотаеш въжето.

— Не се безпокой. Ще се оправя. Започвай да разчистваш отломките.

— Тейлър! — извика ДеМарко по радиото. — Може би си смятал, че е двайсетметрова морска звезда, а?

Чу се високият смях на Тери.

Джонас спусна механичната ръка и се опита да се съсредоточи върху задачата си. Кръвта му кипеше, челото му се покри с капчици пот. Разчисти отломките около повредения робот само за няколко минути.

— Добре, професоре — отбеляза Ди Джей, който бавно въртеше механичната ръка на глайдера си обратно на часовниковата стрелка. Постепенно стоманеното въже започна да се отпуска.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Джонас.

— Не, ще се справя. Чакай ме.

Джонас издигна глайдера си на пет метра над дъното. Масао беше прав. Всички бяха прави. Сега не се съмняваше, че е халюцинирал, че е позволил на въображението си да се зарее в бездната, че е нарушил основното правило на дълбоководните експедиции. Една грешка, едно мигновено отвличане на вниманието, и край — това бе струвало живота на екипажа му и собствената му репутация като акванавт.

Какво му оставаше сега? Замисли се за Меги. Не се съмняваше, че тя ще поиска развод. Той я бе изложил. Тя бе потърсила любов и подкрепа от Бъд Харис, най-добрия му приятел, а той бе посветил живота си на една халюцинация. Днешното му спускане в дълбочината „Челинджър“ и грешката му с морската звезда щяха да го направят за посмешище пред колегите му. Морска звезда! По дяволите!

Пийп.

Звукът го стресна. Джонас погледна радара. На екрана се бе появила червена точка, която приближаваше бързо.

Пийп. Пийп. Пийп. Пийп…

Пулсът му се ускори. Обектът беше много голям.

— Ди Джей, виж радара си.

— Радарът ми… Охооо, какво, по дяволите, е това?

— ДеМарко!

Алфонс ДеМарко бе престанал да се смее.

— И ние го виждаме, Джонас. Ди Джей успя ли да размотае въжето?

Джонас погледна нагоре. Механичната ръка се въртеше бясно, оставаха още няколко намотки.

— Още не. Колко голям е обектът според вас?

— Джонас, успокой се. Знам какво си мислиш. Според ДеМарко обаче става дума за пасаж риба.

Джонас продължаваше да гледа радара си, без да е убеден. Обектът се бе насочил право към тях, сякаш глайдерите го привличаха…

— Ди Джей, спри да движиш ръката — каза Джонас.

— Моля? Почти съм…

— Изключи всичко, всички системи. Веднага! — Джонас изключи захранването, прожекторът му угасна. — Ди Джей, ако това е мегалодон, привличат го вибрациите и електрическите импулси на глайдерите ни. Изключи всички системи.

Пулсът на Ди Джей се ускори. Той спря механичната ръка.

— Ал, какво да направя?

— Тейлър се е побъркал. Закачи въжето за робота и се махайте оттам.

— Ди Джей… — започна Джонас, но млъкна. Погледът му улови масивен силует, който се движеше на по-малко от петстотин метра.

И светеше.