Стив Олтън
Мегалодон (1)

Мегалодон

Период: късна креда, 70 милиона години пр.н.е. Брегът на Азиамерика, северен материк (Тихия океан)

От момента, в който ранната омара започна да се вдига, почувстваха, че ги наблюдават. Стадото хадрозаври пасеше по мъгливия бряг цяла сутрин. Дълги повече от петнайсет метра от човката до края на опашката, тези огромни влечуги се тъпчеха до насита с изобилните водорасли, които приливът непрестанно изхвърляше на брега. От време на време хадрозаврите вдигаха неспокойно глави като стадо елени и се вслушваха в шумовете, долитащи откъм близката гора. Наблюдаваха тъмните дървета и гъстата растителност, непрекъснато нащрек, готови да побегнат при най-малкото движение.

Зад пясъчната ивица, скрити сред дърветата и храсталаците, ги наблюдаваха две червени змийски очи. Тиранозавър рекс, най-големият и най-опасният от всички сухоземни хищници, се издигаше на седем метра над земята. От устата му се стичаха слюнки, тялото му потрепваше, заредено с адреналин. Двата най-едри хадрозавъра току-що бяха нагазили във водата и тършуваха из гъстите водорасли с наведени глави.

Убиецът изскочи от храсталаците и се втурна напред. Земята затрепери под тежките стъпки на осемтонното му туловище. Подобни на огромни птицечовки, хадрозаврите се изправиха на задните си крака и се разбягаха в различни посоки по брега. Двете най-големи влечуги във водата вдигнаха глави и съзряха спускащия се към тях хищник, отворената му паст, острите зъби. Смразяващият кръвта рев заглуши шума на прибоя. Хадрозаврите се обърнаха инстинктивно и побягнаха навътре в морето, за да се спасят. Проточиха дългите си шии и заплуваха бързо, с глави над водата.

Тиранозавърът се спусна след тях и също навлезе в морето. За разлика от жертвите си обаче хищникът не умееше да плува и затъна в тинестото дъно.

Хадрозаврите продължиха напред, но там ги очакваше друг хищник.

Двуметровата сива гръбна перка се издигна бавно над водната повърхност и тихо се плъзна към тях. Течението, което предизвика огромната маса на чудовището, повлече двата хадрозавъра още по-навътре. Внезапната промяна ги хвърли в паника. По-скоро биха рискували с тиранозавъра. В морето ги очакваше сигурна смърт. Обърнаха се и зашляпаха с всички сили назад, към брега, докато отново не почувстваха тинята под краката си.

Тиранозавърът нададе оглушителен рев. Във вода до гърдите, той правеше всичко възможно, за да спре затъването си в мекото дъно. Хадрозаврите се спуснаха в противоположни посоки, на петнайсетина метра от объркания хищник. Тиранозавърът изчатка с ужасните си челюсти и изрева яростно след тях. Те се добраха до брега и се строполиха върху топлия пясък, твърде изтощени да продължат нататък. Но само след миг се обърнаха отново назад, към звяра.

Главата на тиранозавъра сега беше само на метър над водата. Той мяташе яростно опашка и се мъчеше да освободи единия си крак. После изведнъж замря и се вторачи във водата. През сивкавата мъгла се виждаше огромната гръбна перка, която приближаваше все повече.

Тиранозавърът вдигна глава и застина. Разбра — твърде късно — че е навлязъл във владенията на по-добър ловец. За първи и последен път през живота си почувства ледения полъх на страха.

Ако тиранозавърът бе най-ужасяващото същество, ходило някога по земята, то Carcharodon megalodon, акулата мегалодон, с право можеше да се нарече господар и владетел на морето. Червените очи на тиранозавъра следяха сивата гръбна перка, тялото му усещаше тласъка на вълните, разлюлени от огромната маса отдолу. Перката изчезна в мътната вода. Тиранозавърът изрева тихо и се вторачи в мъглата. Перката се издигна отново и се насочи право към него. Разнесе се нов рев, челюстите на огромния сухоземен хищник се отваряха и затваряха безсилно.

Двата изтощени хадрозавъра на брега видяха как туловището на тиранозавъра се плъзна рязко навътре, а огромната глава се скри под вълните със силен плясък. След миг тиранозавърът се появи отново на повърхността. Ревеше от болка, защото гръдният му кош беше смазан между зъбите на морския хищник, от устата му изригваше фонтан кръв.

Могъщият тиранозавър изчезна под бълбукащата алена вода. Мина известно време. Морето се успокои. Хадрозаврите се обърнаха и тръгнаха към дърветата. Изведнъж водата зад тях изригна и те застинаха уплашени. Двайсетметровата акула, почти три пъти по-голяма от жертвата си, изскочи над повърхността, стиснала тиранозавъра в огромните си челюсти, между подобните на трион двайсетсантиметрови зъби. Гигантското й тяло се залюля над водата. Мегалодонът разтърси тиранозавъра с невероятна сила и във всички посоки се разхвърчаха пръски кървава пяна. След миг двайсеттонната акула отново изчезна сред грамаден фонтан морска вода.

Никакви други хищници не се доближиха до мегалодона, докато той изяждаше жертвата си в тропическото море. Беше съвсем сам — без партньорка, с която да раздели плячката си, без малки, които да нахрани. Бе самотно същество, със своя собствена територия. Размножаваше се, когато трябваше, и убиваше малките си, когато можеше, защото единствената заплаха за владенията му идваше от неговия вид. Беше в състояние да се адаптира и да оцелява при природните катастрофи и промените в климата, довели до изчезването на гигантските влечуги и безбройните праисторически бозайници. И макар че броят на тези същества в крайна сметка щеше да намалее, не беше изключено някои екземпляри да оцелеят, далеч от света на хората, и да продължат да търсят плячка в недостъпните дълбини на океана.