Стив Олтън
Мегалодон (45)

Адът

Мегалодонът изригна от водата и опашката му почти достигна повърхността. Двайсеттонното чудовище увисна за миг неподвижно и отново се стовари във водния свят, за да угаси огъня, който гореше в стомаха му.

Въпреки че акумулаторите на глайдера бяха изтощени, малкият авариен генератор можеше да захранва животоподдържащите системи почти час. Джонас запали вътрешното осветление.

Глайдерът беше заседнал някъде в началото на стомаха. Топла пара замъгли прозрачния конус, но въпреки това Джонас видя кафеникавите предмети, които се носеха между стегнатите розови стени. Погледна външната температура — трийсет и пет градуса.

— Удивително — промърмори той и се опита да се концентрира, да прогони мислите, които предизвикваха страх. Дебели парчета разкъсана китова мас се лепяха по прозрачния конус на глайдера. Джонас се почувства зле, но не можеше да откъсне очи. Видя разкъсан малък делфин, гумен ботуш. Няколко парчета дърво. В периферията се плъзгаха останки полусмляна плът. Тогава съзря нещо по-различно.

Беше човешки крак, сгънат в коляното. Появи се полураздробен торс. Имаше глава, чертите все още си личаха… Даниелсън!

Джонас се задави. Напънът да повърне прекъсна надигащия се вик. Стените сякаш го притиснаха, страхът го скова. Глайдерът се наклони рязко на една страна заедно със стомаха и останките на Даниелсън се скриха от погледа му. Мегалодонът се мяташе като обезумял от болката.

 

 

Хипнотизиран от страх, Андре Дюпон стоеше на палубата и гледаше с удивление спазмите на най-големия морски обитател. Тери беше до него. Краката й трепереха, по бузите й се стичаха сълзи. Бе видяла възпламеняването на горивото, знаеше какво е направил Джонас. И този момент си даде сметка колко силни са чувствата й към него.

Леон Бар спореше със собственика на траулера и се мъчеше да го убеди, че двигателите ще привлекат вниманието на хищника. По-възрастният мъж наруга Бар, наруга и Дюпон, но реши, че е по-разумно да изключи машината.

 

 

Мегалодонът се спусна надолу. Вътрешностите му горяха, опърлени от пламъка. Опита се да повърне това, което бе глътнал. Успя да изхвърли навън двете алуминиеви крила на глайдера и няколко кървави къса тъкан от раздраното си гърло. Счупените крила се появиха пред муцуната му и мегалодонът отново ги глътна, неспособен да преодолее създаваните в продължение на седемдесет милиона години инстинкти.

 

 

Тялото на Джонас се затресе неудържимо. Дишаше учестено, нервите му бяха пред скъсване при вида на невъобразимия ужас. Досега не бе изпитвал истинска клаустрофобия, не знаеше какво е истински страх.

След това си спомни Тери. Единствено тя би могла да му даде надежда.

— Тери е жива — изръмжа той гласно. — Аз също съм жив. Съсредоточи се, по дяволите! Мисли. Къде си?

Наложи на мозъка си да възстанови рисунката на голямата бяла акула, чиито вътрешни органи познаваше толкова добре. Глайдерът бе преминал хранопровода. Джонас знаеше, че се намира някъде в горната част на стомаха. Какво би могъл да предприеме? Възможно ли беше да убие мегалодона отвътре?

Осъзна, че рационалното мислене е забавило дишането му.

— Всичко е наред — каза си. — Ще се справиш.

Сърцето му пулсираше в ушите, туптенето ставаше все по-силно и по-силно. Едва чуваше гласа си.

Това не е моят пулс, осъзна след миг. Спомни си рисунката — хранопровода, стомаха… това беше сърцето на мегалодона! Двукамерното сърце се намираше малко зад хрилете, малко пред огромния черен дроб. Точно под стомаха!

Обзе го спокойна решителност. Хрумна му идея — лъч на надежда. Отново щеше да види Тери. Обърна се на една страна и намери малкото отделение под меката подложка. Там имаше авариен екип — маска, малък акваланг. Извади го, сложи си маската и се увери, че в бутилките има кислород. Удовлетворен, потърси водолазен нож.

Но нямаше. Тогава какво? Как би могъл да разкъса мускулните стени на вътрешните органи? Докато опипваше дъното на капсулата, откри кожена торбичка. Извади отвътре вкаменения зъб и го мушна в колана на костюма си. Намери електрическо фенерче и си сложи акваланга. Беше готов.

Освободи люка на глайдера и капакът се отвори със свистене, докато се изравни налягането. В капсулата започна да се стича гъста, топла течност. Джонас показа главата си през люка и освети киселата тъмнина с фенерчето.

Видя стегнати стени от непрекъснато движещи се мускули, парчета разложена плът, вода. Храносмилателният орган се разбунтува срещу присъствието му — чу гъргорене, някакво дебело ръмжене. Под всичко това се чуваше пулсът на мегалодона, отекващ в цялото тяло на Джонас.

Без да е ясно къде е горе и къде долу, стомахът представляваше торба от мускули, които непрекъснато се свиваха и разширяваха. Джонас извади внимателно единния си крак и глайдерът промени положението си. Стъпалото му докосна стомашната ципа — сякаш бе стъпил в разтопен маджун. От порите по стените се процеждаше гъста течност, която проникваше между пръстите му и пърлеше кожата му. Джонас извади и другия си крак. Неочаквано стомахът под краката му се изду и се завъртя на 270 градуса. Джонас се подхлъзна и падна по гръб. Почувства как топлината на лигавицата прониква през неопреновия костюм. Повдигаше му се. Обърна се и застана на четири крака. Усети парене на дланите си. Влагата започна да замъглява стъклото на маската му. Джонас притаи дъх, свали маската, изплю се вътре и избърса стъклото. Киселата миризма едва не го накара да повърне, усети парене в очите.

Сложи маската на лицето си и пое дълбоко въздух от апарата. Така беше по-добре.

— Стой спокойно, дишай бавно — напътстваше сам себе си. Сега трябваше да определи къде е долната страна на стомаха. Почувства промяна в налягането и успя да се улови за опашното крило на глайдера миг преди отново да бъде съборен. Апаратът едва не го затисна. Успя да го избегне и нещо помръдна. Насочи фенерчето натам и видя крило, не, две крила… счупените крила на глайдера! Те се хлъзнаха навътре в стомаха.

Мегалодонът отново застана хоризонтално и Джонас се опита да прецени положението си. Доближи ухото си до подутината в краката си и чу, че тупкането се усилва. Улови се за тежкия глайдер, стисна вкаменения зъб като някакъв праисторически нож и заби острието в стомашната лигавица под него.

Зъбът отскочи от жилавата мускулна стена и изпадна от ръката му. Джонас се наведе отчаяно и успя да го улови отново. Изведнъж го обзе ужас. Ще умра тук, помисли си.

Коленичи, стисна зъба с двете си ръце и заби острието. Натисна с цялото си тегло и започна да го движи като трион. Жилавата тъкан започна да се цепи, но не беше никак лесно — все едно режеше сурово месо с нож за мазане на масло. Джонас направи еднометров разрез и продължи надолу в жилавия мускул.

 

 

Мегалодонът все още не чувстваше, че стомахът му е срязан, но разкъсаното му гърло го караше непрекъснато да се дави. Разярен, хищникът се изкачи на повърхността, за да нападне.

Бъд Харис включи вътрешните помпи на „Магнат“ с лявата си ръка. В дясната си държеше пистолета, насочен към главата на Мак.

— Пускаш помпите? — възкликна Мак. — Ще привлечеш мегалодона.

— Аз искам да привлека мегалодона. Хайде. — Бъд мушна цевта в устата на Мак, улови го за гърлото с лявата си ръка и го изведе на палубата. Късното следобедно слънце осветяваше косо океана. — Това чудовище уби жената, която обичах — извика Бъд. — Това същество, този кошмарен албинос, продължава да ме преследва, не ме оставя да спя, не ме оставя да живея. А ти — Бъд приближи лицето си до това на Мак, — ти трябваше да се намесиш, държеше да се направиш на герой.

Бъд пристъпи крачка назад и кимна на Мак да застане до парапета.

— Върви.

— Какво? — Мак чу хеликоптера на бреговата охрана.

Бъд натисна спусъка и проби трисантиметрова дупка в палубата.

— Искаше да спасиш чудовището. Сега ще можеш да го нахраниш. — Отново стреля, но този път прониза левия прасец на Мак. Мак се сви на едното си коляно, от раната потече кръв. — Следващият изстрел ще е в стомаха ти. Предлагам ти да скочиш доброволно.

Мак отиде до парапета и се прехвърли от другата му страна.

— Ти си изперкал, приятелю. — И скочи във водата.

Бъд видя как се отдалечава.

— Ще се видим в ада.

 

 

Стомахът на мегалодона гореше и изпращаше мускулни спазми към корема и гръдните перки. Искаше да се храни, за да потуши пламъците, които горяха вътре. Вибрациите от „Магнат“ привлякоха вниманието на женската, миризмата на кръвта от крака на Мак бе като наркотик. Акулата се впусна напред, приближи корпуса на яхтата и го блъсна с всички сили. Малко пред кърмата се появи триметрова пробойна. След секунди „Магнат“ се завъртя бавно и започна да потъва в дълбините на резервата.

Бъд бе легнал по гръб на шезлонга си с лице към носа. Бутилката „Джак Даниълс“ вече беше празна. Главата го болеше, сега и светът започна да се върти…

— Сигурно е от пиячката — каза си той и отново се изтегна. Вторият удар го стресна.

— О, по дяволите! — Грабна пистолета и се изправи с олюляване.

Задната част се наводняваше бързо. Яхтата се въртеше все по-бързо. Бъд застана до парапета и видя гръбната перка. Стреля, но куршумът попадна три метра встрани.

— Майната ти, скапана рибо! Няма да ти се дам! Дума да не става!

 

 

През бинокъла на Дюпон Леон Бар видя гръбната перка недалеч от осакатената яхта.

— Мисля, че трябва да тръгваме, капитане.

Двигателите на траулера забоботиха. Във въздуха се отдели кълбо синкав дим и корабът се отправи към брега. Мегалодонът долови вибрациите от половин миля разстояние и рязко се обърна. Инстинктите му го влудяваха. Понесе се напред.

 

 

Бъд затвори очи. Светът се въртеше твърде бързо и замъгляваше погледа му. Почувства, че предната палуба се надига. Догади му се. Свлече се на колене и се опита да надигне глава, за да погледне още веднъж. Лодката се въртеше около оста си, движението й се ускоряваше все повече и повече, докато изчезваше във водовъртежа. С пиянския си поглед успя да зърне чудовището, чиято. Огромна бяла уста се издигаше над главата му. Челюстите се отвориха, сякаш търсеха храна.

Бъд вдигна поглед.

— Идвам, Меги — изломоти той и потърси с очи мегалодона. — Върви по дяволите! — Мушна цевта в устата си и натисна спусъка. Задната част на черепа му се откърти и мозъкът му се пръсна по палубата.

Белият нос на „Магнат“ се издигна още повече, а кърмата изчезна изцяло под водата.

Мегалодонът отдавна го нямаше.

 

 

Джонас се почувства изтощен. Остатъците храна в стомаха го подпираха отзад, но той не искаше да погледне, защото се страхуваше от това или този, който щеше да види.

Зъбът най-накрая проряза петнайсетсантиметровия стомах и Джонас промуши ръцете и главата си през процепа. Органите извън стомаха изглеждаха съвсем различно.

Джонас бързо се ориентира. Трябваше да пропълзи през много тесен отвор, през който минаваха кръвоносни съдове. Вклини тялото си и започна да се провира през мускулестите стени. Не беше много трудно. Пропълзя напред, стиснал в едната си ръка фенерчето, а в другата зъба. Продължи към басовото думкане, което отекваше все по-силно в мозъка му.

След малко стана по-широко и той го видя в лъча на фенерчето — двуметрова маса мускули, оплетена с дебели артерии и вени.

Риболовният траулер беше само на сто метра от брега, когато мегалодонът се появи на повърхността на двайсетина метра зад него. Хората на палубата просто не бяха в състояние да съберат силите, необходими им, за да издържат на още едно нападение.

С невероятна сила огромната акула блъсна източника на вибрации и счупи валовете на двете витла. Траулерът спря да се движи само на петдесетина метра от спасителния бряг.

— Кучи син! — изруга капитанът. — Ти си виновен, французино! Ще ми платиш за това.

Мегалодонът се показа над водата на двайсетина метра. Приближи се откъм левия борд и бутна обшивката с муцуна. Корабът се наклони на трийсет градуса. Тери, ДеМарко и останалите се заплъзгаха по палубата. Нямаше за какво да се уловят. Мегалодонът продължи да надига траулера все по-високо и по-високо. Двама от екипажа успяха да се уловят за рибарската мрежа, но Тери, Ейдашек и четирима други от екипажа паднаха през борда.

Мегалодонът чу падането им и усети присъствието им във водата. Престана да бута кораба и го остави да падне. Спусна се в ледените дълбини на каньона, за да охлади пламтящите си вътрешности и да се подготви за ново нападение.

 

 

Джонас се вкопчи в дебелите кръвоносни съдове. Усещаше как кръвта пулсира през аортата. Ударите ставаха по-чести, по-силни. Изведнъж мегалодонът се гмурна надолу и Джонас залитна.

 

 

Тери бе твърде изтощена, за да плува. Отпусна се във водата. Спасителната жилетка я поддържаше на повърхността. Ейдашек беше наблизо и се опитваше да я изтегли към кораба.

На петстотин метра дълбочина мегалодонът почувства, че жертвите му се изплъзват. Болката стана поносима. Устреми се към повърхността с настървението на неутолимия глад. Отвори уста, за да поглъща студената вода.

Ейдашек дърпаше Тери към траулера. Дюпон хвърли спасителен пояс. Другите двама успяха да се изкачат на борда сами.

Триста метра.

Джонас сряза аортата без особени усилия. Топлата кръв рукна във всички посоки и покри с непрогледна пелена фенерчето и маската му. Стана тъмно и Джонас се разтрепери. Стените се свиха около него.

Двеста метра.

Тери и Ейдашек бяха съвсем близо до борда на траулера и няколко души протегнаха ръце, за да ги изтеглят. Най-напред се качи репортерът. Тери вдигна ръце и зарита с крака, за да не потъне.

Петдесет метра.

Андре Дюпон погледна надолу и видя сиянието.

— Изтеглете я! Бързо! — извика той. Тери се извърна към бездната и също видя светлината на фона на тъмната вода. Мегалодонът беше точно под нея! Тялото й се изпълни с адреналин, който я тласна нагоре. Протегна ръце още по-високо, уловиха я за китките.

Трийсет метра.

Муцуната, долната челюст, зъбите и венците на мегалодона вече се виждаха. Слепите очи бяха затворени. Щеше да погълне жертвата си на една огромна хапка.

Двайсет метра.

Тери Танака усети как ръцете й се изплъзват. Отчаяна, направи опит да отскочи, но падна назад в морето.

Джонас Тейлър не успяваше да улови хлъзгавите кръвоносни съдове. От промяната в положението си разбра, че мегалодонът се устремява нагоре, най-вероятно за да нападне. Замисли се за Тери. Промуши лакътя си зад плетеницата артерии и опря гърба си във външната стена. С всички сили натисна пулсиращия мускул и стисна зъба. С едно силно движение сряза кръвоносните съдове.

На три метра под повърхността, с кошмарно отворена паст, мегалодонът забави движението си. Очите му се изцъклиха, мускулите му замръзнаха. Единствено опашката продължаваше да се движи механично.

Потънал в пълна тъмнина, Джонас се отпусна по гръб, докато върху тялото му продължаваха да се изливат литри кръв. Отделеното от организма сърце на огромния мегалодон лежеше върху гърдите му като ствол на дърво. Джонас напрегна сили, за да успокои дишането си. Басовото думкане бе престанало, но празното пространство се бе изпълнило с кръв.

Той се измъкна изпод огромното сърце и затърси фенерчето си. След малко го напипа. Избърса стъклото, но лъчът едва се виждаше. Потънал в кръв, Джонас запълзя обратно към стомаха.

 

 

Тери Танака очакваше да умре. Когато разбра, че смъртта няма да дойде, отвори очи. Устата на мегалодона беше отдолу, но… потъваше. От нея излизаха облаци кръв и оцветяваха водата наоколо.

— Тери, хвани въжето! — извика ДеМарко.

— Ал, всичко е наред. Хвърли ми маска. Бързо.

Дюпон грабна една маска и шнорхел и й ги хвърли.

Тери я сложи на лицето си, захапа шнорхела и погледна под водата. Видя, че от устата на мегалодона се излива река от кръв. Акулата потъваше. Опашката вече не се движеше.

 

 

Джонас стигна до стомаха, но не можеше да открие разреза, който бе направил. Обзе го паника. Вгледа се в слабата светлина на фенерчето и го удари отзад в дланта си. Лъчът леко се усили. Клаустрофобията отново накара мускулите му да затреперят. Най-накрая откри разреза. Провря десния си крак, после главата и хлътна в стомаха, загубил всякаква ориентация. Къде беше глайдерът?

Запълзя. Стомашните киселини започнаха да парят дланите и стъпалата му. Фенерчето стана безполезно. Очакваше да види вътрешното осветление на глайдера. Молеше се да не е влязъл в червата…

Сега вътрешностите бяха почти вертикални, много хлъзгави. Джонас се хлъзна и падна в купчина останки в долния край на стомаха. Главата му се удари в нещо твърдо — опашката на глайдера.

Носът бе проникнал в червата, но задната част бе твърде дебела и бе останала в стомаха. Джонас улови ръба на люка и напрегна сили. Глайдерът леко помръдна. Напрегна сили още веднъж и носът на апарата като по чудо изскочи от отверстието на червото, изтласкано от стотици литри частично смляна храна, която се връщаше назад към стомаха.

Вътрешното осветление на глайдера хвърляше причудливи отблясъци и Джонас се огледа. Мускулите вече не се движеха. От червата продължаваше да нахлува пихтиеста маса, която издигаше конуса нагоре. Джонас вдигна поглед. Устата беше на шест метра по-нагоре, над гърлото, и оттам навлизаше вода. Това бе единственият възможен изход.

Джонас приклекна и промуши ръце под конуса на глайдера. Започна да го тегли с всички сили, докато не го обърна под ъгъл спрямо вертикалния стомах. После напипа задната част и я намести отдолу. Напипа с ръце люка и го отвори. Пропълзя през гадната каша и успя да промуши главата и ръцете си в глайдера. Най-накрая се провря, затвори люка и се изправи в цял ръст. Запали външния прожектор и откри отвора на хранопровода. С остатъка от горивото глайдерът трябваше да се измъкне навън. Джонас промени тежестта на тялото си и се опита да насочи носа към хранопровода. Стегна коланите, напипа лоста и го дръпна.

Остатъкът от водорода се възпламени и глайдерът се плъзна нагоре по стомашната стена. Джонас стисна лоста за управление и насочи апарата към отвора. Носът на глайдера се промуши през мократа, пълна с вода тръба. Но изведнъж спря. Външният прожектор осветяваше пространство, пълно с вода и кръв. Устата на мъртвия хищник беше отворена. Джонас виждаше гърлото малко по-напред.

Глайдерът не можеше да влезе в хранопровода. Вероятно по-широката задна част бе заседнала. Джонас се уплаши, защото апаратът започна бавно да се хлъзга назад в стомаха, откъдето бе тръгнал. Дръпна лоста отново… нищо. Нямаше повече гориво. Вече нищо не можеше да спре глайдера.

Отчаян, Джонас удари с юмрук и блъсна някаква метална кутия. Спасителната капсула! Отвори капака светкавично, сграбчи лоста и го дръпна.

Глайдерът се разтресе от детонацията, която отдели вътрешната капсула от по-тежката външна част на апарата. Прозрачният цилиндър премина през пълния с вода хранопровод и се устреми нагоре. Каналът се разшири. Прожекторът, монтиран на носа на капсулата, освети дъгите около подобната на пещера глътка, която напомняше подводна катедрала. Капсулата се понесе, неуправляема сред кървавата вода, и наближи отворената паст. Сега само едно можеше да спре движението му нагоре — редиците смъртоносни зъби по безжизнената челюст.

Беше съвсем тъмно, ако не се броеше слабата светлина на външния прожектор. Устата на мегалодона беше отворена, но не достатъчно широко. Зъбите приближаваха.

ЧАТ!

Джонас направи гримаса. Капсулата заседна хоризонтално, престана да се движи. Пилотът й бе пленник на двайсеттонното чудовище, което продължаваше неумолимо да потъва.