Стив Олтън
Мегалодон (2)

Професорът

8 ноември 1997 г., 19,42 часът Институт „Скрипс“, аудитория „Андерсън“, Ла Холя, Калифорния

— Представете си голяма бяла акула, дълга двайсет-трийсет метра, която тежи близо двайсет тона. Можете ли? — Професор Джонас Тейлър погледна слушателите си — бяха повече от шестстотин души, и замълча за по-голям ефект. — На мен самият ми е трудно да си го представя, но това чудовище е съществувало. Вероятно само главата му е била колкото един днешен пикап. В челюстите му биха се побрали четирима души. Не споменах нищо за зъбите… остри като бръснач, дълги петнайсет-двайсет сантиметра, самите те назъбени като нож за пържоли.

Четирийсет и две годишния палеонтолог знаеше, че вниманието на аудиторията е насочено изцяло към него.

Беше се върнал в института преди няколко години. В началото не беше очаквал да изнася лекции пред почти хипнотизирани привърженици. Даваше си сметка, че теориите му са противоречиви и че имат колкото привърженици, толкова и противници. Поразхлаби вратовръзката си и се опита да се отпусне.

— Следващият диапозитив, моля. Така. Тук виждаме рисунка на водолаз, сравнен с петметрова бяла акула и нашата двайсетметрова Carcharodon megalodon. Мисля, че това обяснява защо учените наричат този вид „цар на всички хищници“.

Джонас взе чашата с вода и отпи глътка.

— Откритите досега вкаменелости от зъби показват, този вид е владеел океаните близо седемдесет милиона години. Интересен е фактът, че мегалодонът е оцелял след катаклизмите преди шейсет и пет и четирийсет и пет милиона години, когато са измрели динозаврите и повечето праисторически риби. Всъщност разполагаме със зъби от мегалодон, които показват, че видът е изчезнал само преди около сто хиляди години. От гледна точка на геологията това е нищо.

Един двайсет и шест годишен дипломант вдигна ръка.

— Професор Тейлър, след като мегалодонът е живял допреди сто хиляди години, защо изобщо е изчезнал като вид?

Джонас се усмихна.

— Това, приятелю, е една от големите мистерии на палеонтологията. Някои учени смятат, че основната храна на мегалодоните са били големите, бавно подвижни риби и че огромните акули не са успели да се приспособят към по-малките, но по-бързи видове, които съществуват днес. Според друга хипотеза вина има понижението на температурата на океаните.

Един възрастен мъж на първия ред също вдигна ръка. Джонас го позна — бивш колега от института. Противник.

— Професор Тейлър, бихме искали да чуем вашата хипотеза за изчезването на мегалодона.

Разнесе се одобрителен шепот. Джонас разхлаби вратовръзката си още малко. Рядко обличаше костюм, а този, с който беше сега — седемнайсетгодишен, вълнен — явно бе видял и по-добри времена.

— Тези от вас, които ме познават и следят работата ми, си дават сметка колко често мнението ми се различава от това на другите палеонтолози. Мнозина отделят ужасно много време, за да разсъждават защо един или друг вид вече не съществува. Аз предпочитам да търся отговор на въпроса защо е възможно един или друг смятан за изчезнал вид все още да съществува.

Възрастният професор стана.

— Да не би да твърдите, че мегалодонът и днес плува в океаните?

Джонас изчака, докато залата утихне.

— Не, професоре. Просто твърдя, че ние, учените, общо взето, възприемаме негативен подход, когато изследваме един или друг изчезнал вид. Например съвсем до неотдавна учените смятаха единодушно, че коелакантът, вид риба със заоблени перки, изключително разпространен преди триста милиона години, е изчезнал преди седемдесет милиона години. Но през 1938 година един рибар извади от дълбините край Южна Африка жив екземпляр. Понастоящем учените често наблюдават тези „живи вкаменелости“ в естествените им обиталища.

Възрастният професор продължаваше да стои прав. Аудиторията зашумя.

— Професор Тейлър, ние знаем за откриването на коелаканта, но има съществена разлика между дънна риба, дълга малко повече от метър, и двайсетметров хищник!

Джонас си погледна часовника и си даде сметка, че закъснява.

— Да, професоре, съгласен съм. Исках само да кажа, че предпочитам да изследвам възможността даден вид да е оцелял, вместо да търся причините за изчезването му.

— Въпреки всичко, сър, очаквам да чуя мнението ви относно мегалодона.

Отново приглушен шепот.

Джонас избърса челото си. Меги ще ме убие, помисли си той.

— Добре. Най-напред абсолютно не съм съгласен с твърдението, че мегалодонът не можел да гони по-бързите риби. Знаем, че опашката на голямата бяла акула, съвременният братовчед на мегалодона, има най-добрата възможна форма, за да придвижва тялото си във водата. Освен това знаем, че мегалодоните са съществували допреди сто хиляди години. Тогава, както и сега, е имало предостатъчно бавноподвижни китове, за да осигурят прехраната им. Все пак, съгласен съм, че понижаването на температурата на океаните се е отразила на тези същества. Следващият диапозитив, моля. Извинете ме, само още един.

На екрана се появи изображение на няколко карти на планетата, обхващащи период от триста милиона години.

— Както забелязвате на тези карти, материците на нашата планета се движат непрекъснато поради съществуването на седемте тектонски плочи. Тази карта — Джонас посочи средата на диапозитива — показва как е изглеждала земята преди четирийсет милиона години, през еоцена. Както виждаме, земната маса, която по-късно се превръща в Антарктика, се откъсва от Южна Америка горе-долу по това време и се насочва към Южния полюс. Когато континентите се придвижват към полюсите, прекъсват топлите течения в същата посока, защото по същество задържащата топлината вода се заменя с незадържаща топлината суша. Със захлаждането сушата започва да задържа сняг и лед, което допълнително охлажда земната температура и понижава нивото на океаните. А повечето от вас знаят, че температурата на океана е един от най-важните фактори, определящи географското разпределение на морските видове.

След като океаните изстиват, по-топлите тропически морски течения започват да стават по-солени и да преминават доста по-дълбоко. И така, температурите на морската вода стават по-ниски в плитчините край бреговете, а топлите течения, много солени, се спускат надолу.

Ако съдим по находките на зъбни вкаменелости от мегалодон, можем да кажем, че този вид е населявал по-топлите тропически води може би защото и източниците на храна също са реагирали на снижаващите се морски температури, като са се преместили в по-топлите дълбоки тропически течения. Освен това знаем, че мегалодонът оцелява и след промените в климата, погубили динозаврите преди около шейсет и пет милиона години, както и след масовите измирания на морските видове преди четирийсет милиона години.

Преди около два милиона години планетата ни преживява последния си ледников период. Както се вижда на диапозитива, дълбоките топли течения, осигурявали убежище за много от видовете, внезапно изчезват. В резултат на това тези праисторически видове, включително и Carcharodon megalodon, загиват, защото се оказват неспособни да се приспособят към ниските температури.

— В такъв случай, професор Тейлър — извика възрастният мъж от първия ред, — излиза, че всъщност приемате хипотезата за измирането на мегалодоните вследствие на промените в климата. — Старият учен се усмихна, доволен от себе си.

— Не съвсем. Не забравяйте, че предпочитам да търся възможните начини даден вид да е оцелял. Преди петнайсет години участвах в научния екип, който се зае, за първи път, да изучи дълбоководните падини в Тихия океан. За тях, за дълбочините под шест хиляди и петстотин метра, не знаем почти нищо. Установихме, че те са разположени по продължението на две застъпващи се океански плочи, едната, от които потъва в земята и се разтапя вследствие на процес, наречен субдукция. В тези котловини има хиляди термални извори, които изпускат богата на минерали вода, чиято температура понякога достига 700 градуса по Фаренхайт или над 370 градуса по Целзий. Следователно е възможно в тези най-дълбоки и най-слабо проучени места в Тихия океан да съществуват топли течения до самото дъно. За наша изненада тогава открихме, че тези топли извори на дъното на океана поддържат форми на живот, за каквито никой дотогава не бе и сънувал.

Една жена на средна възраст се изправи и попита възбудено:

— А открихте ли мегалодон?

Джонас се усмихна и изчака смехът в залата да утихне.

— Не, госпожо. Все пак искам да ви покажа нещо, открито преди сто години, което може би ще ви заинтригува.

Джонас извади от шкафа зад подиума стъклен контейнер, два пъти по-голям от кутия за обувки.

— Това е зъб от мегалодон. Леководолазите и хората по плажовете непрекъснато намират такива. Някои от тях са на петдесет милиона години. Този екземпляр тук е особен, защото не е много стар. Открит е през 1873 година от първия истински кораб за океански изследвания, британския „Челинджър“. Виждате ли тези манганови налепи? — Джонас посочи тъмните петна по зъба. — Скорошните изследвания на тези манганови налепи показаха, че собственикът на зъба е бил жив през късния плеистоцен или ранния холоцен. Тоест зъбът е само на десет хиляди години. Бил е изваден от Марианската падина, която е най-дълбокото място на планетата.

В залата избухна невероятен шум.

— Професоре! Професор Тейлър! — Всички погледи се насочиха към една жена от азиатски произход, застанала в дъното на залата. Джонас я погледна и за миг се стъписа от красотата й. Струваше му се някак позната.

— Да, слушам ви — каза той и вдигна ръка, за да въдвори ред в залата.

— Професоре, да не би да твърдите, че е възможно мегалодонът все още да съществува?

Тишина. Всички искаха да чуят отговора.

— От теоретична гледна точка, ако видът Carcharodon megalodon е обитавал Марианската падина преди два милиона години, а това е място с множество топли минерални извори, може да се предполага, че не е изключено някаква разновидност все още да съществува някъде. Този зъб на десет хиляди години със сигурност потвърждава тази възможност.

— Професоре! — Един мъж на средна възраст, чийто малък син седеше до него, вдигна ръка. — Ако тези чудовища съществуват и днес, защо не сме ги виждали?

— Интересен въпрос. — Джонас замълча за момент. По централния проход между седалките напред крачеше красива русокоса жена, загоряла от слънцето. Беше на около трийсет години, с безупречна фигура. Елегантната й жълта вечерна рокля откриваше дългите й крака. Зад нея вървеше придружителят й — също на трийсет, с прибрана на конска опашка коса и официален костюм. Двойката зае две свободни места на първия ред.

Джонас се помъчи да се съсредоточи и изчака жена си и най-добрия си приятел да седнат.

— Извинете ме. Попитахте ме защо не сме виждали мегалодон, ако представители на вида все още съществуват. Най-напред, ако мегалодонът е обитавал дълбините на Марианската падина, не би могъл да напусне топлия пласт вода непосредствено над дъното. Падината е дълбока близо единайсет хиляди метра. Температурата на водата над въпросния топъл пласт е близка до температурата на замръзването. Мегалодонът не би могъл да оцелее, ако трябва да премине осем или девет километра ледена водна маса, за да се появи на повърхността.

Мегалодонът, както и всички други акули обикновено не оставят следи за съществуването си, особено ако обитават дълбочините. За разлика от бозайниците тялото на акулата е по-тежко от морската вода и не изплува на повърхността след смъртта. Скелетът й е изцяло хрущялен, така че, за разлика от динозаврите и костните риби, не разполагаме с никакъв костен материал от мегалодон. Виждали сме единствено огромните вкаменели зъби.

Джонас улови погледа на Меги. Имаше чувството, че ще пробие дупка в черепа му.

— И още нещо за Марианската падина. Човек се е осмелявал да достигне до дъното й само два пъти, и двата пъти през 1960 година, и то с батискаф. Това означава спускане до долу и връщане назад. Истината е, че изобщо не сме изследвали падината както трябва. В действителност за някои далечни галактики знаем много повече, отколкото за този район, намиращ се на единайсет километра под повърхността на океана.

Джонас погледна Меги и сви рамене. Тя се изправи и посочи часовника си.

— Ще трябва да ме извините, дами и господа, но лекцията продължи повече, отколкото очаквах…

— Извинете, доктор Тейлър, само един важен въпрос. — Отново азиатката. Стори му се объркана. — Преди да се заемете с мегалодоните, сте управлявали дълбоководни спускаеми апарати. Бих искала да знам защо сте прекратили тази част от дейността си толкова внезапно.

Джонас се сепна от така директно поставения въпрос.

— Имам своите причини — отвърна той и потърси с очи друга вдигната ръка.

— Един момент. Трябва да узная. — Жената се изправи и тръгна напред през централния проход. — Да не би да загубихте самообладание, професоре? Със сигурност имате причини. Не сте се спускали с подводен апарат от… колко? Седем години?

— Как се казвате, мис?

— Танака. Тери Танака. Струва ми се, че познавате баща ми. Масао Танака от океанографския институт „Танака“.

— Да, разбира се. Всъщност с вас се срещнахме преди няколко години, по време на едни лекции.

— Точно така.

— Е, Тери Танака, в момента не мога да навлизам в подробности. Ще кажа само, че се отказах от дълбоководното спускане, за да мога да отделям повече време на изследванията си на праисторическите видове като мегалодона. — Джонас събра бележките си. — А сега, ако няма повече въпроси…

— Доктор Тейлър! — Един плешив мъж с телени очила се изправи от третия ред. Имаше гъсти, рошави вежди и се усмихваше с присвити устни. — Само още един въпрос, ако позволите. Споменахте, че двете експедиции за изследване на Марианската падина са били през 1960 година. Професоре, не е ли истина, че и след това е имало спускания в тази бездна?

Джонас се вторачи в него.

— Моля?

— Професоре, вие лично се спускахте няколко пъти.

Джонас мълчеше. Аудиторията зашушука.

Мъжът повдигна рошавите си вежди. Очилата му помръднаха.

— През 1989-а, професоре. Когато работехте за Флота.

— Аз… не съм сигурен, че ви разбирам. — Джонас погледна жена си.

— Вие сте професор Джонас Тейлър, нали? — Мъжът се усмихна доволно, а в аудиторията се разнесе смях.

— Вижте, съжалявам, но наистина трябва да тръгвам. Имам друг ангажимент. Благодаря за вниманието.

Докато Джонас Тейлър слизаше от подиума, се разнесоха вяли ръкопляскания и шушукане. Наобиколиха го студенти с въпроси, учени със свои собствени теории и стари колеги, които искаха да го поздравят, преди да си отиде. Джонас стисна ръцете на всички, на които можа, като се извиняваше, че трябва да бърза.

Мъжът с официалния костюм и конската опашка се промуши през тълпата.

— Хайде, Джонас, колата чака отвън. Меги каза, че трябва да тръгваме веднага.

Джонас кимна, даде автограф на един студент, запален негов почитател, и тръгна забързано към изхода в дъното на залата, където нервно го чакаше жена му.

Когато стигна до вратата, успя да зърне сред тълпата Тери Танака. Очите й сякаш го пронизаха. Той проследи движението на устните й:

— Трябва да поговорим.

Джонас показа часовника си и сви рамене. Нападките му бяха достатъчни за тази вечер.

Сякаш за да отговори, жена му се провикна от изхода:

— Джонас, да тръгваме!