Джоузеф Файндър
Параноя (89)

89.

Към шест сутринта охранителите ме затвориха в заседателната зала на пети етаж — там нямаше прозорци, имаше само една врата. Масата беше покрита с листа, изписани с бележки, и празни бутилки от „Снапъл“. На тавана бе монтиран спускащ се на шарнир проектор, бялата дъска не бе изтрита, и за щастие имаше компютър.

Всъщност още не бях затворник — технически погледнато бях „задържан“. Беше ми разяснено, че ако не сътруднича, ще бъда предаден в ръцете на полицията, а това изобщо не ми харесваше.

Годард — беше неестествено спокоен — ми каза, че като дойде, иска да говори с мен. Не искаше да чува по телефона нищо друго, което бе добре, защото аз пък не знаех какво да му кажа.

По-късно научих, че Сет успял да се измъкне от сградата, макар и без камиона. Опитах се да изпратя на Джок имейл. Още не бях решил какво и как ще му обясня, така че написах най-общо:

Джок,

Трябва да поговорим. Искам да ти обясня.

Адам

Но отговор нямаше.

Изведнъж си спомних, че ми бяха оставили мобилния телефон — бях го мушнал в един от множеството си джобове и не го бяха намерили. Включих го. На гласовата ми поща бяха оставени пет съобщения, но преди да мога да ги прослушам, телефонът иззвъня.

— Да?

— Адам… мамка му! — Беше Антоан. Беше отчаян, докаран почти до истерия. — О, човече… О, мамка му… Не искам пак да ме прибират. Мамка му, не искам да влизам пак…

— Антоан, за какво говориш? Карай наред.

— Някакви опитаха да влязат с взлом в апартамента. Сигурно са мислили, че е празен.

Ядосах се. Нима хлапетиите от квартала още не бяха разбрали, че в дупката на баща ми няма нищо, заслужаващо да бъде крадено?

— Добре ли си?

— О… аз съм добре, нищо ми няма. Двама се измъкнаха, но докопах по-бавния… о, мамка му! Не искам повече неприятности! Трябва да ми помогнеш.

Имах подозрението, че целият този разговор не е сред първите ми приоритети в момента. Чувах някакъв фонов шум — като животинско скимтене, някакво стенание, шум от търкане.

— Успокой се най-сетне бе, човек! — скарах му се. — Поеми дълбоко въздух и се успокой!

— В момента съм седнал върху тоя копелдак. Но ме плаши това, че той те познава.

— Познава ли ме? Мен? — Изведнъж ми стана много интересно. — Я ми го опиши.

— Ами… не знам… Бял…

— Имах предвид лицето му.

Антоан като че ли се притесни.

— Ами точно в момента е… ъъ… малко… подпухнало и много червено. Май съм му счупил носа.

Въздъхнах.

— Господи, Антоан, попитай го как се казва.

Антоан остави слушалката. Чух басовия му глас да избоботва, после нещо изквича. След малко Антоан пак взе слушалката.

— Твърди, че се казвал Мийчъм.

Представих си Арнолд Мийчъм, смачкан и окървавен, проснал се на пода на бащината ми кухня под сто и четиридесетте килограма на Антоан, и изведнъж светът престана да ми изглежда така черен. Нещо повече — изпитах къс, благословен спазъм на удовлетворение. Изглежда, съм бил под наблюдение, когато бях посещавал баща си. Може би Мийчъм и бандитите му бяха сметнали, че ходя там да крия нещо.

— Знаеш ли… аз на твое място не бих се безпокоил толкова — казах на тревожно дишащия в слушалката Антоан. — Обещавам ти, че този задник няма да ти причини никакви неприятности. — „А ако бях на мястото на Мийчъм, веднага бих се включил в програмата за защита на свидетели“, допълних наум.

В гласа на Антоан прозвуча облекчение:

— Виж, страшно съжалявам, приятелю.

— Съжаляваш? Я не се извинявай. Повярвай ми, не помня откога не бях чувал толкова добра новина.

Която за съжаление щеше да е последната пак за неопределено дълъг период.

Прецених, че разполагам с доста време преди да се появи Годард и че не мога да прахосвам това време в разкаяние за извършеното от мен и във вайкане за онова, което ми предстоеше. Така че направих онова, което правя винаги, когато искам да убия малко време: влязох в интернет.

И така малко по малко започнах да сглобявам парчетата на мозайката.