Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paranoia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Параноя

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.06.2004

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-541-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4786

История

  1. — Добавяне

25.

Вече работех, както ми се струваше, безкрайно и бях в някакво състояние на полунесвяст. В допълнение към нормалното ми работно време в „Трайон“ прекарвах дълги часове всяка нощ в търсене из интернет или работа над обзорите и сводките с информация за работата на конкуренцията, изпращани ми от Мийчъм и Уайът, благодарение на които можех да изказвам мнение едва ли не като гений. На няколко пъти по време на дългия път в безкрайните задръствания едва не заспивах зад волана. Отварях неочаквано очи, сепнат, изведнъж разсънен, за да спра в последния възможен миг преди да вляза в насрещното платно или на сантиметри от забиване в колата пред мен. Следобед по правило губех тонус и единствено огромните дози кофеин ми помагаха да не заспя в работната ми клетка. В главата ми се въртяха картини как поне веднъж се прибирам по изключение рано и заспивам на секундата. Живеех на кафе, диетична пепси и ред бул. Под очите ми се бяха появили черни кръгове. Работохолиците имат за награда поне удовлетворението, патологично или не, аз просто се чувствах изцеден, скапан, като пребит до смърт кон от класическата руска проза.

Но не животът „под пара“ бе най-големият от проблемите ми. Въпросът бе, че губех представа каква е „истинската“ ми работа и какви са задълженията ми „под прикритие“. Бях толкова зает да бягам от една оперативка на друга и да се опитвам да се държа на нивото на положението си, та Нора да не надуши следа и да се насочи безпогрешно към мен, че едва ми оставаше време да ровя насам-натам и да събирам информация за „Аврора“.

Понякога се виждах с Мордън — на оперативки за „Маестро“ или на обяд в столовата — и той винаги отделяше време да побъбрим. Но така и не спомена онази нощ, когато или ме беше видял, или не да излизам от офиса на Нора. Не зная, може и да не ме бе видял в нейния офис. А може би ме бе видял и сега по някакви свои съображения не обелваше и дума по въпроса.

На всичко отгоре през нощ получавах имейли от „Артър“, който се интересуваше докъде съм стигнал с разследването, как се движат нещата и какво, по дяволите, ме бави.

Оставах до късно на работа почти всяка вечер и се прибирах и аз не знам кога. Сет ме засипваше с покани да му се обадя, записани в гласовата ми поща, но след седмица усилия престана да ме търси. Повечето от другите ми приятели един по един също се отказаха. Правех чудеса, за да си освободя по половин час и да отскоча до апартамента на татко, но покажех ли се там, го заварвах така кисел, че не ми обръщаше никакво внимание. Изглежда, между него и Антоан се бе възцарило някакво примирие, нещо от рода на студена война, защото Антоан поне не заплашваше да напусне. Засега…

Една нощ се престраших и отново влязох в офиса на Нора, за да сваля бързо и без усложнения клавиатурната записвачка. Моят приятел, големият фен на мустангите, обикновено правеше обиколката си между десет и десет и двайсет, така че свърших работата, преди да се появи. Отне ми по-малко от минута. Ноа Мордън го нямаше никакъв.

В малкото устройство бяха записани стотици хиляди клавиши, в това число всички пароли на Нора. Единственото, което трябваше да направя, бе да го включа към някой компютър и да сваля записаната информация. Но не смеех да го направя на работното си място. Знаех ли какви програми за следене бяха инсталирали системните администратори на „Трайон“? Рискът просто не си заслужаваше.

Вместо да бързам с това, влязох и се регистрирах на корпоративния уебсайт. Въведох в полето за търсене „Аврора“, но не се появи нищо. Изненада… Хрумна ми нещо друго, така че въведох името на Алана Дженингс и бях възнаграден с информацията за нея. Нямаше снимка — повечето служители поставяха снимка, макар да имаше и такива, които се въздържаха, — но научих някои основни неща като вътрешния й телефонен номер, длъжността й („Директор по маркетинга, Изследователски отдел за разрушителни технологии“), кода на нейния отдел, който съвпадаше с нейния Mailstop[1].

В това число се съдържаше изключително ценна информация. В „Трайон“, също както и в „Уайът“, служителите от един отдел получават един и същи номер. Достатъчно бе да въведа този код в корпоративната база данни и резултатът бе списък на всички, които работят заедно с Алана Дженингс… а това означаваше и всички, работещи по проект „Аврора“.

Не че означаваше, че разполагах с пълния списък на хората, въвлечени в „Аврора“, защото можеше да има и такива, намиращи се в други отдели на същия етаж, но поне разполагах със значителна част от истинския пълен списък: четиридесет и седем имена. Разпечатах личната уебстраница на всеки от тях, подредих листата в папка и я прибрах в служебната си чанта. Това според мен трябваше поне за известно време да задоволи ненаситното любопитство на хората на Уайът.

Когато се прибрах у дома — беше след десет — с намерението да седна пред компютъра и да разтоваря съдържанието на клавиатурната записвачка, вниманието ми беше привлечено от нещо друго. Точно в центъра на „кухненската“ ми маса — най-обикновена, покрита с ламинат маса, която бях купил на старо за някакви си четиридесет и пет долара — беше оставен чистичък, спретнат, дебел запечатан плик.

Този плик го нямаше сутринта. Отново някой от „Уайът“ се бе вмъкнал в апартамента ми, сякаш тези хора искаха да ми демонстрират, че могат да влязат, където пожелаят. Окей, схванах. Или може би според тях това беше най-сигурният начин да ми предадат нещо, без никой друг да забележи. Само че за мен това звучеше точно толкова заплашително, колкото и възможността да бъда забелязан.

Пликът съдържаше дебело досие на Алана Дженингс, точно толкова подробно, колкото ми бе обещал Уаят. Видях купчина снимки на млада жена и изведнъж изгубих всякакъв интерес към въведената от Нора информация. Защото Алана Дженингс се оказа… не знам как да се изразя деликатно… страхотно парче.

 

 

Седнах в креслото и разтворих досието.

Беше очевидно, че в изработването му са вложени голям труд, много време и значителни суми. Няколко частни детектива я бяха следили навсякъде, бяха записвали подробно къде отива и откъде излиза, бяха систематизирали навиците й и бяха отразили задачите, които е изпълнявала. Имаше снимки, запечатали я да влиза в сградата на „Трайон“, в ресторант със свои приятелки, в някакъв тенис клуб, на тренировка в един от онези запазени само за жени клубове на здравето, където покрай фитнеса се предлагат маса други специфични услуги, най-сетне на слизане от нейната мазда мията. Имаше лъскава черна коса и стройно тяло (за него човек можеше да се досети по снимките, показващи я по екип от ликра). Понякога слагаше тъмни очила с дебели рамки — от онзи модел, който жените използват, за да кажат на околните, че са умни, сериозни и въпреки това толкова красиви, че могат да си позволят да сложат дори такива ужасни очила. Всъщност очилата я правеха още по-секси. Може би такава беше идеята.

След час четене знаех за нея повече, отколкото някога бях научавал за която и да било от приятелките ми. Тя не беше само красива… беше и богата, а това правеше заплахата двойно по-голяма. Беше израсла в Дариен, Кънектикът, беше учила в „Мис Портър“, Фармингтън, след което бе следвала в Йейл, английска филология, специалност американска литература. Но беше вземала изпити по компютри и електроинженерство. Копие от списъка с оценките й разкриваше, че си е вземала изпитите предимно с отличен. Още в първите си студентски години бе станала член на Фи Бета Капа[2]. Окей, значи освен всичко останало беше и умна, а това правеше заплахата тройна.

Екипът на Мийчъм бе събрал всевъзможна финансова информация за нея и семейството й. Тя разполагаше с доверителен фонд, в който бяха депозирани няколко милиона долара, но баща й — изпълнителен директор на малка компания в Стамфорд — управляваше инвестиционно портфолио на много по-висока стойност. Имаше две по-малки сестри — едната бе още в колеж в Уеслейан, другата работеше в аукционната къща „Сотбис“, Манхатън.

Понеже се обаждаше на родителите си всеки ден, бе логично да се предположи, че е близка с тях (беше приложено едногодишно извлечение на телефонните й сметки, но за щастие някой се бе потрудил да обработи цялата информация и да резюмира на кого се обажда най-често). Беше неомъжена, нямаше индикации да се среща с някой редовно и имаше собствен апартамент в градче за хора над средната класа, недалеч от „Трайон“.

Пазаруваше зеленчуци всяка неделя, като се придържаше към щандовете за неконсервирани хранителни продукти и изглежда, бе вегетарианка, понеже не бе засичана да купува месо, дори пиле или риба. Ядеше като птичка, но птичка от тропическите гори — много плодове, с предпочитания към горските, ядки. Не посещаваше барове, не влизаше в заведение след работа, когато предлагат напитките с намаление, но от време на време си правеше поръчки по телефона в местния магазин за алкохолни напитки, така че имаше поне един порок. Любимата й водка, изглежда, бе „Грей Гууз“, а предпочитаният джин — „Танкерей Малака“. Ходеше на ресторант един-два пъти седмично и не влизаше в „дупки“ от рода на „Денис“, „Апълбис“ или „Хутърс“, а си доставяше удоволствие в заведения от класата на „Чакра“, „Ачто“, „Бъз“ или „Ом“, които се славеха с изискана кухня. И определено имаше слабост към тайландските ресторанти.

Ходеше на кино поне веднъж седмично, като обикновено си купуваше билетите предварително, ползвайки услугите, предлагани от „Фанданго“. Понякога се поддаваше на изкушението и гледаше романтични женски филми, но най-много я интересуваше чуждестранното кино. Очевидно бе жена, която по-скоро би гледала „Дървото на налъмите“, отколкото „Поркис“[3]. Както и да е… Купуваше си много книги все онлайн, основно от „Амазон“ и „Барнс енд Ноубъл“[4], почти без изключение сериозна литература, понякога латиноамериканска, както и значителен брой книги за киното. Напоследък обаче бе закупила книги върху будизма, източните учения и други подобни. Поръчваше си и филми на DVD носител, в това число трилогията „Кръстника“ в кутия — издание за подарък, както и няколко „черни“ филма от класиката, например „Двойна компенсация“[5]. Всъщност този филм го бе купила два пъти — веднъж преди няколко години на видеокасета, и втори път — съвсем наскоро — на DVD. Явно през последните две години си бе купила и DVD плейър и очевидно този стар филм с Фред Макмъри и Барбара Стенуик беше сред любимите й. Най-сетне, изглежда, не бе пропуснала да се сдобие с всеки албум на Ани ДиФранко и Аланис Морисет.

Запомних тези факти — можеха да ми бъдат полезни. Започвах да разбирам що за човек е Алана Дженингс. И в главата ми постепенно се оформяше план.

Бележки

[1] Mailstop (англ.) — кодово обозначение (по правило съкратено) на адреса за изпращане на електронна поща. — Б.пр.

[2] Най-старото студентско дружество в Щатите, основано през 1776 година, жени са били приети за пръв път в него през 1875. — Б.пр.

[3] „Дървото на налъмите“ (тричасов италиански филм от 1978, реж. Ермано Олми) — малко момче счупва налъмите, с които ходи на училище; отчаян, че не може да намери хубаво дърво за нов чифт, баща му влиза в частна горичка, но е заловен и жестоко наказан от собственика; „Поркис“ (1982, реж. Боб Кларк) — група зажаднели за секс ученици от гимназия във Флорида си отмъщават на собственика на нощен бар и брат му шерифа. — Б.пр.

[4] Най-големите електронни книжарници, при които книгите се поръчват и плащат по интернет, а се доставят у дома; много популярни в Щатите. — Б.пр.

[5] „Двойна компенсация“ (реж. Били Уайлдър, 1944) — смятан за един от най-добрите криминални филми: представител на застрахователна компания се оставя да бъде уговорен да стане съучастник в заговор за убийство и измама, но деянието събужда подозренията на следователя на компанията. — Б.пр.