Джоузеф Файндър
Параноя (78)

78.

Не бях стъпвал в юридическата кантора, в която Сет работеше или по-точно се преструваше, че работи. Тя се разпростираше на четири етажа в един от небостъргачите в административния център на града и разполагаше с всички външни атрибути, които хората очакват да видят в една известна юридическа кантора — махагонова ламперия, скъпи килими, модерни платна с гигантски размери, изобилие от стъкло.

Сет беше организирал среща възможно най-рано сутринта с шефа си — старшия съдружник Хауард Шапиро, бивш федерален прокурор, специализирал наказателно право и занимаващ се със защита. Шапиро бе нисичък, възпълен, оплешивяващ, носеше кръгли очила с черни рамки, имаше висок пронизителен глас, говореше като картечница и излъчваше френетична енергия. Той ме прекъсваше, подканваше ме да приключвам с разказа си и многозначително поглеждаше часовника си. Пишеше в жълт адвокатски бележник. От време на време ме поглеждаше изпитателно, а може би озадачено, сякаш се опитваше да прецени нещо, но като цяло се въздържаше от реакции. Сет — той бе решил, че по изключение един ден може да се държи възпитано — мълчеше и наблюдаваше.

— Кой те би? — попита ме Шапиро.

— Неговите служители от отдел „Сигурност“.

Бележка.

— Когато му каза, че излизаш от играта?

— Не, преди това. Престанах да отговарям на електронната му поща и да се обаждам, след като са ме търсили.

— За да ти предадат урок, така ли?

— Предполагам.

— Нека те попитам нещо… Но искам честен отговор. Да кажем, че се докопаш до чипа, който Уайът иска от теб или каквото и да е там. Според теб той ще те остави ли на мира след това?

— Не вярвам.

— Мислиш, че те продължат да те притискат?

— Вероятно.

— Не те ли е страх, че всичко това може да избухне в лицето ти и ти да останеш единственият виновен?

— Мислил съм по този въпрос. Зная, че хората в „Трайон“ са много ядосани от провала на сделката по изкупуването. Със сигурност ще има разследване и никой не знае какво ще се случи.

— Е, аз имам още лоши новини за теб, Адам. Колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, ти си само инструмент.

Сет се усмихна.

— Зная това.

— Което означава, че или трябва да нанесеш изпреварващ удар, или си свършен.

— Не разбирам.

— Да кажем, че стане издънка и те заловят. Това никак не е невероятно. Оставиш ли се на милостта на съда, без да сътрудничиш, затворът не ти мърда. По-просто от това не мога да ти го кажа. И ти го гарантирам.

Почувствах се, сякаш някой ме е ударил в корема. Сет примижа.

— В такъв случай ще сътруднича.

— Вече е много късно. Сега никой няма да ти пусне гювеч. Освен това единственото доказателство срещу Уайът си ти… а от друга страна, обзалагам се, че срещу теб ще се намерят и извадят на бял свят много и убедителни доказателства.

— Какво предлагате в такъв случай?

— Или те ще те намерят, или ти ги намери. Имам един приятел във федералната прокуратура, човек, на когото вярвам. Уайът е едра риба. А ти можеш да му го поднесеш на сребърен поднос. Тази възможност силно ще ги заинтригува.

— Как мога да съм сигурен, че няма да ме арестуват и да ме тикнат в затвора?

— Ще им направим предложение. Ще му се обадя, ще му подскажа, че разполагаме с нещо, което съм сигурен, че е от интерес за него. Ще го предупредя, че на тази фаза няма да чуе от мен никакви имена. И ще поставя условие, че или ще влезе в споразумение с моя човек, или няма да види лицето му. Но ако се съгласи, трябва да се съгласи на някои отстъпки.

— И по-точно?

— Тогава ще ги посетим, ще седнем на една маса с прокурора и с агент. И нищо казано по време на този разговор няма да може да бъде използвано срещу теб.

Погледнах Сет, повдигнах вежди и отново върнах поглед върху Шалиро.

— Правилно ли разбирам, че мога да се откача?

Шапиро поклати със съжаление глава.

— След малката шега, която си им извъртял с партито на онзи носач в „Уайът“, ще трябва да измислим някакво признание във вина. Все пак си „мръсен“ свидетел и прокурорът ще иска да демонстрира, че няма да те пусне без нищо.

— Дребно престъпление?

— Е, не знам… може да се стигне до условна присъда, условна и углавно престъпление или углавно и половин годинка.

— Затвор? — попитах. Шапиро кимна. — И то само ако пожелаят да предложат сделка?

— Точно така. Виж, нека бъда откровен с теб, забъркал си се много лошо. По Закона за икономическия шпионаж от деветдесет и шеста кражбата на търговска тайна съставлява федерално престъпление. За това могат да се получат до десет години.

— А Уайът?

— Ако го хванат ли? Съгласно Указанията за определяне на федерални присъди, съдията е длъжен да отчете ролята на обвиняемия в извършеното престъпление. Ако си организатор, водач, нивото на обвинението се качва с два порядъка.

— Иначе казано, той ще го отнесе още по-тежко?

— Да. Освен това ти лично не си се облагодетелствувал от шпионската си дейност, нали така?

— Да — потвърдих аз. — Момент… все пак ми плащат.

— Но си получавал заплатата си в „Трайон“ и тя е била за работата ти там.

Поколебах се.

— Всъщност… хората на Уайът продължиха да ми плащат: превеждаха парите в тайна банкова сметка. — Шапиро ме изгледа. — Това е лошо, нали?

— Да, лошо е — потвърди подозренията ми той.

— Вече не се изненадвам, че се съгласиха така лесно, когато се договаряхме — простенах аз.

— Да — каза Шапиро, — сам си си надянал примката. Искаш ли все пак да се обадя, или не?

Погледнах Сет и кимнах. Нямах друг избор.

— Момчета, защо не изчакате навън? — предложи ни той.