Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paranoia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Параноя

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.06.2004

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-541-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4786

История

  1. — Добавяне

68.

Разбрах, че тази нощ ще преспим заедно, още в мига, в който тя каза, че иска да хапнем в ресторанта на Харбър Суитс. Бях имал връзки с жени, при които еротичният заряд идваше от простичкия въпрос: „Ще се навие ли, или няма да се навие?“. Този случай бе по-различен, разбира се, но усещането бе дори по-силно. Чувствахме го и двамата, усещахме невидимата линия, която и двамата знаехме, че ще прекосим — линията, разделяща приятелството от нещо дълбоко по-интимно, и въпросът бе кога и как ще я пресечем, кой ще направи първия ход и ще си заслужава ли пресичането. Качихме се в апартамента ми след вечеря — и двамата леко залитахме от твърде многото бяло вино и големия брой джин тоници. Бях сложил ръка през тесния й кръст. Мечтаех да погаля меката кожа на корема й, под гърдите й, на дупето й. Исках да видя най-интимните й части. Нямах търпение да доживея до момента, когато коравата черупка около Алана — невъзможно красивата и изтънчена жена — щеше да се пропука и тя щеше да потрепери и да се предаде, а кристалночистите й сини очи щяха да се разтопят в удоволствие.

Разходихме се на пияна глава из апартамента, любувахме се на морския пейзаж, а след това направих по едно мартини, от което определено нямахме никаква нужда.

— Не мога да повярвам, че утре сутринта трябва да ходя чак до Пало Алто — каза тя.

— Какво ще има в Пало Алто?

Но тя само поклати глава.

— Нищо интересно. — И тя ме беше прегърнала ниско през кръста, но в този момент отпусна ръката си и я остави да се плъзне надолу, стискайки ритмично. После попита на шега дали съм разопаковал леглото.

В следващата секунда впихме устни един в друг, пръстите ми нежно погалиха зърната й, а на свой ред тя успя да вмъкне парещата си ръка в слиповете ми. И двамата бяхме вече възбудени. Отпуснахме се на дивана — онзи, чиято опаковка вече бях свалил. Продължихме да се целуваме с притиснати един в друг слабини. Тя простена. Без да разбера как, страстно ми събу панталона. Самата тя носеше бяло копринено бюстие под черната си блуза. Гърдите й бяха едри, кръгли, перфектни.

Оргазмът й дойде неочаквано и без задръжки.

Съборих чашата си с мартини. Отидохме по дългия коридор в спалнята и го повторихме, този път по-бавно.

— Алана — казах, докато лежахме прегърнати.

— Ммм?…

— Алана — повторих и попитах: — Това не означаваше ли „красива“ на гръцки… или нещо подобно?

— На келтски, мисля. — Тя ме чешеше леко с нокти по гърдите. Аз галех едната й гърда.

— Алана… трябва да ти призная нещо.

— Женен си… — изпъшка тя.

— Не…

Това я накара да се обърне към мен. Погледът й беше сърдит.

— Имаш връзка.

— Не, не… нищо подобно. Трябва да ти призная, че… мразя Ани ДиФранко.

— Но… нали ми цитираше нейните песни — обърка се тя.

— Имах навремето една приятелка, която обичаше да я слуша, и сега това… събужда в мен лоши асоциации.

— Защо тогава имаш неин CD?

Явно беше видяла проклетия компактдиск до плейъра.

— Опитвах се да се насиля да ми хареса.

— Защо?

— Заради теб.

Тя помисли малко, сбърчила носле.

— Не е нужно да харесваш всичко, което харесвам аз. Аз например не харесвам поршетата.

— Наистина ли? — изненадах се.

— Те са като хуйове на колела.

— Вярно е.

— Някои мъже може да имат нужда от това, но ти определено не си от тях.

— Никой не се „нуждае“ от порше. Просто мисля, че е модерно да имаш такава кола.

— Изненадана съм, че не си взел червено.

— А, не… Червеното действа на полицаите като на бик — види ли червено порше, полицаят автоматично включва радара.

— Баща ти карал ли е порше? Моят имаше. — И тя театрално извъртя очи към тавана. — Това наистина е просто нелепо. Така отреагира на мъжката си менопауза.

— Всъщност… през по-голямата част от детството ми дори не сме имали кола.

— Не сте имали кола?

— Ползвахме обществения транспорт.

— О… — Признанието ми я накара да се почувства неудобно. — Значи всичко това — и тя завъртя ръка, за да покаже апартамента и всичко останало, — е доста опияняващо?

— Аха.

— Хм…

Нова минута мълчание.

— Мога ли някой път да те посетя на работа?

— Няма как да стане. Достъпът до пети етаж е ограничен. А и по мое мнение най-добре е хората на работа да не демонстрират близост, не мислиш ли?

— Да, права си.

Изненадах се, когато тя се сви до мен и след малко се унесе — мислех си, че след отказа веднага ще стане, ще си тръгне и ще се събуди в собственото си легло, но изглежда, тя твърдо беше решила тази нощ да не се прибира.

 

 

Когато станах, часовникът до леглото ми показваше 3:35. Тя още спеше и лекичко сумтеше. Отидох по дебелия мокет до кухнята и безшумно затворих вратата на спалнята зад себе си.

Изтеглих електронната си поща и сред купищата спам и боклуци, както и по-сериозни неща, които не бяха спешни, погледът ми се спря на поща в Hushmail от „Артър“, чийто предмет казваше:

Отн.: битова техника.

Текстът показваше, че Мийчъм е силно нервиран:

Шефът е изключително разочарован от това, че не му отговорихте. Иска нови материали за презентация най-късно до утре 6 вечерта или сделката се разсъхва.

Кликнах върху бутона за отговор и въведох:

Не мога да намеря нови материали за презентация, съжалявам.

Подписах се с „Дони“. Прочетох написаното и го изтрих. Не… изобщо нямаше да отговоря. Това беше по-просто. Бях направил достатъчно за тях.

Забелязах, че малката черна чантичка на Алана още е върху гранитния плот на бара, където я бе оставила. Не беше дошла с лаптопа си, нито с работната си чанта, защото бе минала през тях да се преоблече.

В чантичката й открих пропуска, червило, ментови бонбонки за освежаване на дъха, ключодържател и служебния й „Маестро“. В джобния компютър сигурно съхраняваше телефонни номера и адреси, както вероятно и датата и времето за различни делови срещи — неща, които можеха да бъдат много полезни на Уайът и Мийчъм.

Но работех ли аз все още за тях?

Може би не.

Какво щеше да се случи, ако просто сложех точка? Бях изпълнил моята страна на сделката и им бях предоставил почти всичко, което искаха да научат за „Аврора“… е, повечето неща, разбира се. Те най-вероятно щяха да преценят, че няма смисъл да ме пришпорват повече. Не беше в техен интерес да компрометират прикритието ми, поне не и докато смятаха, че още мога, макар и само потенциално, да им бъда полезен по някакъв начин. Така че едва ли щяха да направят анонимно обаждане до ФБР, защото чорапът можеше да се разплете до тях.

Какво можеха да ми направят?

И тогава осъзнах: в себе си аз вече бях престанал да работя за тях. Бях взел това решение онзи следобед в кабинета на Джок Годард в къщата му край езерото. Нямаше повече да го предавам. А Мийчъм и Уайът можеха да вървят да се шибат.

Нямаше нищо по-лесно от това в този момент да сложа компютъра на Алана в интерфейсната приставка, свързана към моя настолен компютър, и да осъществя мигновена връзка с него. Вярно, съществуваше рискът тя да стане — все пак спеше на непознато място, аз не лежах до нея — и да тръгне да ме търси из апартамента. В този случай можеше да ме види да източвам паметта на компютъра й в моя. А може би нямаше да забележи. Но беше съобразителна, мозъкът й сечеше бързо и най-вероятно щеше да се досети какво правя.

И тогава светкавичните ми реакции нямаше да ми помогнат, никакви увъртания нямаше да ме спасят — за нея всичко щеше да бъде пределно ясно. Щях да бъда заловен, на връзката ни щеше да бъде сложен край, а… а изведнъж това бе най-важното нещо на света за мен. Бях влюбен до уши в Алана след само… след няколко нищо не означаващи срещи и едно преспиване. Защото бях започнал да откривам истинската, напълно земна страна на своенравната й натура. И не исках да я загубя заради някаква дивотия, която Ник Уайът ме караше да правя.

Вече му бях предал най-разнообразна информация относно проект „Аврора“. Бях свършил работата си. Бях приключил всякакво вземане-даване с тези задници.

Не можех да извадя от главата си образа на сгърбения в ъгъла на кабинета си Джок Годард и как раменете му се тресяха. Моментът на разкриването на истинската му същност. Доверието, което ми бе оказал. Нима щях да пожертвам това доверие заради шибания Ник Уайът?

Не, това бе изключено. Край, баста!

Така че прибрах компютъра на Алана в чантичката й, налях си чаша студена вода от крана във вратата на хладилника, изгълтах я с усилие и се върнах в топлото легло до Алана. Тя промърмори нещо в просъница, а аз се сгуших плътно до нея и за пръв път от седмици ми стана уютно и се почувствах добре.