Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paranoia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Параноя

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.06.2004

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-541-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4786

История

  1. — Добавяне

60.

Джослин, слава богу, зачестяваше с почивките за кафе и отскачанията до стаята за отдих, за да побъбри с другите „момичета“. При поредното й изоставяне на поста взех документите за „Делфос“, дадени ми от Годард — знаех, че става дума точно за тях, макар името да не фигурираше никъде на листата — и набързо ги копирах на ксерокса зад бюрото й. После прибрах копията в плътен плик.

Изпратих имейл до „Артър“ — съобщих му, че се налага да върна закупените онлайн „дрехи“, което означаваше, че имам нови неща за предаване.

Съзнавах, че изпращането на електронна поща е поемане на риск. Даже при използване на Hushmail, която я зашифроваше. Но нямах време. Не исках да чакам, докато се прибера у дома, и после да излизам пак.

Отговорът на Мийчъм дойде почти веднага. Той ме инструктираше да не пращам дрехите по пощенския им адрес, а да ги занеса на място. Това означаваше, че не иска да сканирам документите и да му ги пращам по факса, а държи да види оригиналите, макар да не бе ясно защо. Дали искаше да се увери, че са оригинали? Означаваше ли това, че не ми вярват?

Освен това държеше това да стане веднага и по някаква своя причина не желаеше да се виждаме лично. Защо? Нима се безпокоеше, че може да ме следят? Каквито и да бяха съображенията му, той искаше да му оставя документите в един от тайниците, за които се бяхме договорили преди седмици.

Малко след шест излязох от работа и отидох с колата до закусвалня на „Макдоналдс“ на около три километра от компанията. Мъжката тоалетна бе малка — само зя по един човек — и можеше да се заключва. Заключих я, отворих кутията с хартия за бърсане на ръце, сложих навития на руло плик вътре и я затворих. Никой нямаше да погледне вътре, докато хартията не свършеше… никой, освен Мийчъм.

На излизане си взех „Квартет Паундър“ — не че ми се ядеше, но за прикритие, както ме бяха учили. На около километър и половина по пътя имаше магазин „Севън-илевън“ с ниска бетонна стена около паркинга отпред. Паркирах, влязох, купих диетична пепси и изпих, колкото можах. Малкото останало излях в канализацията на паркинга. Извадих от жабката оловна тежест за въдица, сложих я в празната кутия и оставих кутията на стената.

Пепсито беше сигнал за Мийчъм, който минаваше покрай това място редовно, че съм заредил тайник номер три — в „Макдоналдс“. Тази многократно проверена от професионалистите процедура щеше да му позволи да прибере документите, без да се виждаме.

Доколкото можех да преценя, всичко бе направено както трябва. Нямах никакви основания да мисля другояче.

Окей, тази история ме караше да се чувствам мръсен. Но в същото време изпитвах и малко гордост: ставах все по-добър с шпионските номера.