Джоузеф Файндър
Параноя (26)

26.

Събота следобед в бял тенис екип (бях го купил същата сутрин, а иначе нормално играя тенис в оръфани срязани в коленете дънни и по тениска) и сложил на китката си нелепо скъпия италиански часовник за спускане под вода, с който се бях сдобил в пристъп на безумно разточителство, се появих на модния сред паралиите „Тенис ракетен клуб“. Алана Дженингс членуваше в клуба и от досието, което съвестно бях изчел, излизаше, че играе тук повечето съботи. Предишния ден се бях обадил по телефона, за да проверя за кога си е резервирала време — обясних, че сме се уговорили да се срещнем на корта, но съм забравил точното време и не мога да се свържа с нея. Фасулска работа. Оказа се, че ще дойде в четири и половина за мач по двойки.

Половин час преди това се срещнах с управителя на клуба, за да ме разведе и запознае с онова, което ще получа, ако си платя и стана член. Не беше толкова лесно, понеже клубът все пак бе частен, а в такива места не се влиза направо от улицата. Бях накарал Арнолд Мийчъм да помоли Уайът да намери някой богаташ, член на клуба — приятел на приятел на приятеля, възможно най-далеч от всякаква връзка със самия Уайът, — който да поръчителства пред управата на клуба за мен. Въпросният покровител се оказа не кой да е, а член на комитета по утвърждаването на новите членове и името му несъмнено се ползваше с уважение тук, защото шефът на същия комитет, някой си Джош, само дето не направи салтомортале от тръпката да има честта да ме разведе лично. Дори ми даде целодневен пропуск за гост, така че да имам възможност да изпробвам кортовете (закрити и открити), а може би и да си намеря партньор за някой мач.

В центъра на съоръжението, заобиколена от тучна, перфектно окосена морава, се издигаше огромна къща с керемиден покрив в стила на така наречения „нюпортски котидж“. Отървах се не без затруднение от Джош, като се престорих, че махам пред кафето на мой познат. Той предложи да ми организира мач, но аз го успокоих, че всичко е наред, нямам проблеми, вече съм видял няколко познати лица и ще се оправя сам.

След няколко минути я видях. Не че беше възможно да не забележиш жена като нея. Беше в риза на Фред Пери и имаше (по някаква необяснима причина на снимките от наблюдението това не си личеше) убийствени гърди. Сините й очи бяха ослепителни. Влезе в кафето с друга жена на нейната възраст и си поръчаха газирана вода. Намерих масичка наблизо, но не и непосредствено до тях, зад нея, извън полезрението й. Исках да мога да наблюдавам, регистрирам, слушам и най-вече да остана незабелязан. Защото забележеше ли ме, щях да имам сериозен проблем следващия път, когато опитах да се навъртам наоколо. Не че съм двойник на Брад Пит, но все пак не съм грозен като гъз, така че жените общо взето ме забелязват. Налагаше се да бъда много предпазлив.

Не можах да разбера дали приятелката на Алана Дженингс е нейна съседка, състудентка или нещо друго, но двете не обелиха нито дума на служебни теми. Логично бе да предположа, че не са колежки в проект „Аврора“. Много жалко — нямаше да чуя нищо любопитно.

В един момент обаче телефонът й иззвъня.

— Алана — каза тя. Имаше гладък като кадифе глас, школуван в частни училища — определено култивиран, но без това да дразни. — Така ли? — продължи тя. — Е, доколкото мога да схвана, намерила си решение. — Наострих уши. — Кейт, ти просто си съкратила развойната фаза наполовина и това е невероятно.

Това със сигурност ми звучеше по служба. Преместих се мъничко по-наблизо, за да чувам по-добре. Край нас хората се смееха, дрънчаха чаши, вътре се миеха чинии и към всичко се примесваше ритмичното „туп-туп“ на тенис топките, което ми пречеше да разбера всичко казано от Алана. Някой се промъкна непосредствено до масата ми — едър мъж с огромен корем — и чашата ми с пепси застрашително се разлюля. Мъжът гръмко се изсмя, сякаш бе направил нещо адски смешно, и изобщо престанах да различавам гласа на Алана. „Махни се, задник нещастен!“

Мъжът се отдалечи с разкрачена походка и най-сетне долових нов фрагмент от разговора. Само че сега тя вече говореше приглушено и до мен достигаха само отделни думи. Чух я да казва: „Е, това вече е въпрос за голямата награда, нали?“. После малко по-високо: „Благодаря ти, че ми съобщи… новината е страшна“. После затвори.

— Работа, работа… — извини се на приятелката си. — Прощавай. Иска ми се да мога да се откъсна напълно, но се налага да съм на разположение денонощно. А… ето го и Дрю! — Към масата им се приближи снажен представителен мъж, тип жребец: малко над трийсетте, бронзов загар, плосък корем, широки плещи — телосложение на гребец, — и непринудено я целуна по бузата. Забелязах, че не целуна и другата жена.

— Здрасти, сладур — свойски я поздрави той.

Страхотно. Значи Уайът все пак не бе разбрал, че тя излиза с някого.

— Здрасти, Дрю — отговори му тя. — Къде е Джордж?

— Той не ти ли се обади? — изненада се Дрю. — Беше забравил, че този уикенд му се полага да види дъщеря си.

— И сега какво… нямаме четвърти? — изплаши се другата жена.

— Е, все ще намерим някой — успокои я Дрю. — Просто не мога да повярвам, че не ти се е обадил. Колко невъзпитано.

В този миг в главата ми светна лампичка. Зарязах плана за анонимно наблюдение и взех тактическо решение. Изправих се и попитах:

— Извинете? — Те ме погледнаха. — Случайно чух, че търсите четвърти…

Представих се с истинското си име, обясних, че проверявам дали клубът ще ми хареса, и не споменах „Трайон“. Почувствах, че изпитаха облекчение. Според мен от професионалната ми титанова ракета „Йонекс“ решиха, че съм страшно добър, макар да ги уверих, че просто съм средна класа и че не съм играл от маса време. Което си беше самата истина.

Бяха запазили един от откритите кортове. Времето беше слънчево и топло, макар и малко ветровито. Двойките бяха Алана и Дрю срещу мен и втората жена, чието име се оказа Джоди. Джоди и Алана бяха горе-долу равни по сила, но Алана беше много по-грациозна тенисистка. Не беше особено агресивна, но имаше нелош подсечен бекхенд, винаги връщаше сервиса, улучваше без проблеми топката и играеше с много икономични движения. Сервисът й беше прост и точен и нямаше проблем да вкара топката в полето. Играта й се удаваше също така естествено, както дишането.

За нещастие бях подценил „симпатягата“. Той се оказа сериозен играч. Аз започнах малко хаотично, бях забравил доста неща, направих двойна грешка на първия си сервис и Джоди не скриваше раздразнението си. Но малко по малко влязох във форма. Междувременно Дрю играеше, сякаш се намираше на Уимбълдън. Колкото по-добър ставах, толкова по-агресивен ставаше той, докато накрая това започна да придобива нелепи пропорции. Започна да „краде“, хвърляше се да лови топки, явно предназначени за Алана, и така проваляше иначе лесни отигравания. Беше неин ред да му се муси. Започнах да долавям съществуването на някаква история между двамата — определено се усещаше напрежение.

Постепенно играта се превърна в двубой между двамата самци. Дрю започна да сервира в тялото ми, ударите му бяха много силни, често дълги. Макар сервисите му да бяха страшно бързи, контролът му се изплъзваше, така че двамата с Алана започнаха систематично да губят. След известно време се залових сериозно с него, започнах да предугаждам кога ще „краде“, маскирах ударите си и насочвах топката зад него. В крайна сметка „симпатягата“ сам си търсеше белята — сега трябваше да го поставя на мястото му. Защото моя милост желаеше другата „женска“. Бях плувнал в пот. В един момент осъзнах, че май влагам много усилия, че играя прекалено агресивно в един иначе приятелски мач и че това някак си… не е прилично. Така че намалих малко темпото и влязох в ролята на търпеливия играч, като се стараех да задържам топката в игра и да оставя Дрю да прави грешки.

Накрая Дрю дойде до мрежата, стисна ми ръката и дори ме потупа по гърба.

— Ти си страхотен играч — похвали ме той с престорено добродушие.

— О, и ти — върнах му комплимента.

— Наложи се да покривам голяма част от корта — сви рамене той.

Сините очи на Алана блеснаха сърдито и тя се обърна към мен:

— Имаш ли време за по едно питие?

Така че в крайна сметка двамата с нея останахме сами на „верандата“ — така наричаха необятната дървена платформа, издигната над нивото на кортовете. Джоди се извини, доловила с безпогрешното си женско чувство, че Алана не желае излишна компания, и се оправда, че закъснявала за някъде. Дрю също усети накъде отиват нещата и на свой ред се извини, макар и не така умело.

Появи се сервитьорката и Алана ме помоли да поръчам първи, защото още не била решила какво й се иска. Попитах момичето ще ми направи ли един джин тоник с „Танкерей Малака“. Това накара Алана да ме погледне изненадано, преди да възвърне хладнокръвието си и да каже:

— Ще се присъединя към избора ти.

— Нека първо проверя дали имаме — извини се момичето, русокоса гимназистка. След минута се върна с питиетата.

Поговорихме малко, първо за клуба, после за членовете му („нахакани“, каза тя), кортовете („най-добрите наоколо, и то с голяма преднина“), но тя беше прекалено възпитана, за да ми зададе откровения въпрос „Какво работиш?“. Не спомена „Трайон“, също. Започнах да се притеснявам от момента, когато щяхме да изясним и това, понеже не бях сигурен как ще обясня доста необичайното съвпадение, че и двамата работим за една компания и изведнъж: „Боже господи, та мен са ме назначили на твоето място!“. Вече не можех да повярвам, че сам се бях натрапил да им бъда партньор и че вместо да стоя надалеч, съм се изнесъл доброволно на нейната орбита. Най-хубавото бе, че досега не се бяхме срещали на работа. Бях започнал да се питам дали работещите по „Аврора“ не използват отделен вход. Както можеше да се очаква, джинът скоро ме хвана, денят беше прекрасен, а и разговорът ни се лееше.

— Съжалявам, че Дрю така си изпусна нервите — каза тя.

— Той е добър.

— Но е и голям задник. А в неговите очи ти беше заплаха. Сигурно така е при мъжете. Схватка с ракети.

Усмихнах се.

— Как беше в онази песен на Ани ДиФранко…? „Всяко нещо може да стане оръжие, хванеш ли го както трябва“.

Погледът й светна.

— Точно така. И ти ли харесваш Ани?

Свих рамене.

— „Науката преследва парите, а парите гонят опашката си“.

— „И най-добрите умове на моето поколение не могат да си платят съдебната гаранция“ — довърши тя. — Малко са мъжете, които харесват Ани.

— Е, предполагам, аз съм от по-чувствителните — подхвърлих с лице на покерджия.

— Сигурно. Някой път трябва да се срещнем пак.

Правилно ли чувах? Това не беше ли предложение за среща?

— С удоволствие — съгласих се. — В такъв случай… обичаш ли тайландска кухня?