Джоузеф Файндър
Параноя (32)

32.

Към пет сутринта ме разбуди някакво тракане. Стреснах се и вдигнах глава. Бяха се появили чистачите и бутаха на колички жълти пластмасови кофи, бърсалки и прахосмукачки, от ония, дето се носят на рамо. Бяха двама мъже и една жена — говореха си скорострелно на португалски. Разбирах този език донякъде — в детските ми години бяхме имали за съседи няколко бразилски семейства.

От устата ми върху бюрото бе протекла слюнка. Избърсах я с ръкав, станах и със спокойна походка тръгнах да излизам. Вратата, през която бяха влезли чистачите, беше запъната с гумен клин.

— Bom dia, como vai? — казах, поклатих глава, симулирайки притеснение, и демонстративно погледнах часовника си.

— Bem, obrigado e o senhor? — отговори ми жената. После се усмихна широко и ми показа две златни коронки. Картинката й беше ясна: някакъв нещастен чиновник, работил цяла нощ или може би дошъл тук абсурдно рано, кое от двете — на нея й бе все едно.

Единият от мъжете гледаше обгорялото кошче за отпадъци и коментираше нещо с колегата си. Не беше нужно да го чувам, за да разбера: „Какво е станало тук, по дяволите?“.

— Cansado — казах на жената: „Скапан съм“. — Bom, até logo. — „Е, довиждане“.

— Até logo, Senhor — каза и тя, докато вървях към вратата.

Поколебах се за секунда дали да не се прибера най-напред вкъщи, за да се преоблека, и пак да се върна. Но това изискваше по-голяма сила на волята от тази, на която бях способен в момента, така че вместо това напуснах крило „E“ — хората вече идваха на работа, — влязох пак в крило „B“ и се качих на етажа, където работех. Такаа… значи, ако някой стигнеше дотам, че да проверява регистъра на влезлите, там беше записано само, че съм дошъл в неделя вечерта около седем и следващия път, когато пак съм влязъл, е било към пет и половина в понеделник сутринта. Рано пиле рано пее, какво толкова. Единственото, което ме вълнуваше в момента, бе да не се натъкна в този си вид на някой от колегите, с които работех, защото изглеждах, като че ли съм спал с дрехите… което си беше самата истина, разбира се. За щастие не срещнах никого. Взех си диетична кола от хладилника в стаята за отдих и отпих дълбока глътка. В този час на денонощието вкусът й бе отвратителен, така че заредих кафеварката и отидох в мъжката тоалетна, за да се поосвежа. Ризата ми беше малко измачкана, но общо взето изглеждах прилично, макар да се чувствах ужасно. Само че днес беше големият ден и аз исках да бъда във възможно най-добра форма.

Около час преди отдавна насрочената оперативка с Огъстин Годард се събрахме в „Пакард“ — една от големите заседателни зали — за генерална репетиция. Нора изглеждаше ослепителна в красивия си син костюм и май си беше направила прическа специално за случая. Беше като настръхнала — излъчваше нервна енергия, доловима от разстояние. Но се усмихваше с широко отворени очи.

Двамата с Чад вече репетираха. Чад играеше ролята на Джок. Разиграваха словесна престрелка, като минаваха през заучените реплики. Внезапно мобилният телефон на Чад иззвъня. Чад имаше предпочитания към сгъваемите модели на Моторола и лично за себе си бях убеден, че това, което го привлича в тях, е възможността да прекъсне разговор, щраквайки двете половинки на телефона.

— Чад — съобщи той името си. Тонът му стана по-дружелюбен. — Как си, Тони? — Той вдигна показалец, за да покаже на Нора да изчака, и отиде в ъгъла на залата. След минутка щракна телефона, върна се и бързо и тихо й каза нещо. Стояхме и ги гледахме.

— Обади се мой приятел към кабинета на контрольора — каза Чад на нас и се навъси. — Решението за съдбата на „Маестро“ вече е взето.

— Откъде знаеш? — попита Нора.

— Контролиращият ревизор току-що е издал заповед да се запише еднократно загуба от петдесет милиона долара по сметката на проект „Маестро“. Решението е взето на върха. Срещата с Годард е просто формалност.

Нора почервеня и се извърна. Отиде до прозореца, загледа се навън и близо минута не каза нито дума.