Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paranoia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Параноя

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.06.2004

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-541-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4786

История

  1. — Добавяне

10.

Нора Съмърс беше руса, към петдесетгодишна и с широко разположени втренчено гледащи очи. Имаше хищническия вид на диво животно от глутница. Не зная, може и да бях предубеден от досието й, което я описваше като безжалостна и тиранична. Беше директор и ръководител група към проект „Маестро“ — нещо като умален вариант на Блекбери, който, от своя страна, бе на път да излезе от пазара. Беше известна с оперативките си в седем сутринта. Никой не искаше да е в нейния екип и това бе причината да не могат да решат кадровия си проблем със свои хора.

— Доколкото разбирам, не е много забавно да работиш за Ник Уайът — започна тя.

Нямаше нужда да ме инструктира Джудит Болтън, за да зная, че не е добра идея да се оплакваш от предишния си работодател.

— Всъщност — отговорих — той наистина е взискателен, но от друга страна, съумя да извлече най-доброто от мен. Истината е, че е перфекционист. Към него изпитвам само възхищение.

Тя кимна мъдро и се усмихна, сякаш току-що бях направил правилния избор на отговор от няколко възможности.

— Успява да мотивира хората си, така ли?

Какво очакваше от мен да й кажа за Ник Уайът? Истината ли? Че е грубиян и непоносим задник? Не мислех така. Продължих рефрена още малко:

— Работата в „Уайът“ ти дава за една година опит, който иначе можеш да натрупаш за десет, а не десет пъти опита от една година.

— Хубав отговор — одобри тя. — И на мен ми харесва, когато моите хора от маркетинга ме ласкаят. Това умение всъщност е ключово в хората, които търсим. Ако можеш да забаламосаш мен, ще можеш да забаламосаш и читателите на „Уолстрийт Джърнал“. — Опасност. Тази насока на разговора не ми харесваше. Усещах челюстите на този капан. Така че просто я изгледах неразбиращо. — Добре — продължи тя, — може да се каже, че тук определено сме чували за теб. Коя е най-тежката битка, която ти се е налагало да водиш по време на работата на „Лусид“?

Издекламирах и онова, което преди малко бях поднесъл на Том Лундгрен, но тя не изглеждаше много впечатлена.

— Е, за мен това не е кой знае каква битка — свали ме на земята тя. — По-скоро бих нарекла това компромис.

— Може да се усети само от човек в екипа — оправдах се аз. Не, това беше незадоволително. Потърсих в паметта си подходящ анекдот сред приготвените за разработката на „Лусид“. — Имахме голям спор и относно дизайна на джойпада. Това е петпосочен пад с вграден говорител.

— Запозната съм с него. И какво по-точно?

— Ами… за нашите специалисти по промишлен дизайн това бе фокусът на изделието и трябва да им призная, че окото се спираше най-напред на него. Но аз бях подложен на силен натиск от страна на инженерите, които твърдяха, че подобен блок бил почти невъзможен, създавал много проблеми при проектирането, така че те настояваха да отделим говорителя от пада. Момчетата от промишления дизайн обаче бяха на мнение, че ако ги разделим, подобно решение ще доведе до усложняване на панела и излишна асиметрия. Напрежението се сгъстяваше. Наложи се да се намеся. Заявих, че става дума за ключов компонент. Дизайнът не само отправяше визуално послание, той представляваше и заявление за достигнато технологично ниво, с други думи, казваше на пазара, че ние можем да направим нещо, на което конкуренцията още не е способна.

Тя беше забила в мен лазера на широко разположените си очи, сякаш бях куцо пиле.

— Инженери — каза накрая и раменете й нервно потръпнаха. — Понякога са наистина непоносими. И по правило не притежават никакво чувство за бизнес.

Металните зъби на капана блестяха, покрити с кръв.

— Всъщност аз конкретно никога не съм имал проблеми с инженерите — отговорих невъзмутимо. — Мисля, че те са сърцето на всеки проект. И се старая никога да не се конфронтирам с тях. Моето правило е да се постарая да ги мотивирам и вдъхновя. Чрез балансирано ръководство на екипа и непрестанен обмен на идеи. Това е едно от нещата, които особено ми допадат в „Трайон“ — инженерите тук са ключът за решаване на проблемите, както според мен би следвало да бъде. Само така може да се създаде климат на иновации.

Признавам, че до момента повтарях в съществената му част съдържанието на интервю, дадено от Джок Годард пред „Фаст Къмпани“, но мисля, че се получаваше. Знаеше се, че инженерите в „Трайон“ обожават Годард, защото той е един от тях. Тя харесваха работата си в компанията, може би понеже голяма част от инвестициите на „Трайон“ отиваха в развойния сектор.

Настъпи кратка пауза. После тя каза:

— В крайна сметка иновацията е най-същественият компонент за успеха на всяко начинание.

Господи, аз се опасявах, че думите ми могат да прозвучат фалшиво, но за тази жена бизнес клишетата бяха като втори език. Говореше така, сякаш ги бе наизустила от някое помагало.

— Абсолютно — побързах да се съглася.

— Добре, Адам… кажи ми сега коя е най-голямата ти слабост?

Усмихнах се, кимнах и наум благослових Джудит Болтън.

Бях ударил в десетката.

Боже, колко лесни могат да бъдат нещата понякога.