Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paranoia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Параноя

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.06.2004

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-541-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4786

История

  1. — Добавяне

84.

В седем вечерта излязох от сградата на „Трайон“ и както обикновено се прибрах у дома.

Спах на пресекулки.

Преди четири сутринта се върнах и паркирах не в гаража на компанията, а на улицата. Исках да не оставя запис на повторното ми влизане. Десет минути по-късно зад мен спря камион с надпис ДЖ. ДЖ. РАНКЕНБЕРГ & КО. — ОБОРУДВАНЕ, ИНСТРУМЕНТИ И ПРЕПАРАТИ ЗА ПРОФЕСИОНАЛНО ЧИСТЕНЕ НА ПРОЗОРЦИ — ОТ 1963. Зад волана седеше Сет в синя униформа с етикет на Дж. Дж. Ранкенберг на нагръдния джоб.

— Здрасти, каубой — тарикатски ме поздрави той.

— Само не ми казвай, че лично Джей Джей ти е дал да ползваш това.

— Старецът вече не е сред нас — обясни ми Сет. Пушеше и от това разбрах, че е много изнервен. — Трябваше да се разправям със сина му. — Подаде ми сгънат син работен комбинезон, който навлякох върху панталоните и блузата — труден за изпълнение номер, особено в кабината на стар камион „Исузу“. Вътре вонеше на разлято дизелово гориво.

— Мислех, че синът не може да те понася.

Сет вдигна лявата си ръка и многозначително разтри палец и показалец.

— Договорихме се за краткосрочен наем, за бърза поръчка, която съм получил от името на компанията на бащата на моята приятелка.

— Ти нямаш приятелка.

— Него го интересуваше само това, че няма да плаща данък. Готов ли си за танци, пич?

— Само гледай, приятел — казах и му посочих сервизния вход на гаража към крило Сет мина през него, нощният пазач в кабината направи справка в листа пред себе си, откри името на фирмата и ни пусна без разправии.

Сет спря камиона до разтоварната рампа на долното ниво и свалихме от каросерията натъпканите с екипировка найлонови чанти, професионалните четки с дунапрен „Еторе“ и големите зелени кофи, три и половина метровите удължители, пластмасовите бидони, пълни с жълтия като пикня почистващ препарат, въжетата и куките за закачване, окачваемите столове и механизмите за застопоряване. Вече бях забравил колко много и най-разнообразно оборудване изисква тази работа.

Натиснах големия кръгъл метален бутон до вратата на подземния гараж и след секунда тя започна да се отваря. Отвътре излезе шкембест охранител с гипсово бяло лице и щръкнал мустак, хванал в ръка бележник с щипка.

— Имате ли нужда от някаква помощ, момчета? — попита той проформа.

— Имаме си всичко — успокоих го. — Само ни упътете до товарния асансьор за покрива и…

— Няма проблем — каза той. Стоеше си с бележника в ръка — нито пишеше в него, нито го четеше, само го държеше вероятно за да ни покаже кой тук командва парада — и ни наблюдаваше да се мъчим с всичкия багаж. — Ама вие наистина ли можете да чистите прозорци по тъмно? — поинтересува се той, докато ни съпровождаше към асансьора.

— Истината е, че се вижда по-добре какво чистиш, когато е тъмно — обясни Сет.

— Не мога да разбера защо хората толкова се притесняват, че ги наблюдаваме какво правят в офисите си, когато работим отвън — поясних аз.

— Да, това ни е основното забавление — ухили се Сет. — Да плашим хората до смърт. Да докарваме чиновниците до сърдечен удар.

Охранителят се изсмя и каза:

— Просто натиснете най-горното копче. Ако вратата горе е заключена, там и без това трябва да има човек. Мисля, че е Оскар.

— Чудесно — казах аз.

Когато излязохме на покрива, се сетих защо мразя да чистя прозорците на небостъргачи. Сградата на „Трайон“ не беше висока, само осем стажа, някакви си трийсетина метра, но посред нощ изглеждаше като че ли сме на върха на Емпайър Стейт. Вятърът свистеше, беше студено и влажно, а в далечината — въпреки ранния час — се чуваше непрестанният шум на уличния трафик.

Охранителят, Оскар Фернандес (ако вярвахме на пропуска му), беше възнисък, с морскосиня униформа, каквато носеха всички охранители и със закачена на колана радиостанция, от която се разнасяха гъгниви гласове, писукания и пращене. Посрещна ни на излизане от товарния асансьор, запристъпва притеснено, докато разтоварвахме, и ни показа къде е стълбата за излизане на покрива.

Последвахме го нагоре. Докато отключваше вратата, той ни погледна и подхвърли:

— Казаха ми, че ще дойдете, но не знаех, че работите по това време.

Нямаше никаква подозрителност в гласа му, човекът просто се опитваше да завърже разговор.

Сет повтори своята реплика, аз — моята, разиграхме отново етюда с плашенето на чиновниците до смърт, което също го разсмя. Каза, че сега разбирал защо служителите не искали да ги плашим по време на работата им. Явно му изглеждахме като закоравели миячи на прозорци, още повече че носехме нужното оборудване и бяхме облечени в „правилните“ униформи, а и най-сетне кой луд би се изкатерил до покрива на висока сграда с целия този товар, ако наистина не възнамерява да изкара някой долар?

— Давам нощна смяна от няколко седмици — призна си той. — Вие, момчета, идвали ли сте тук? Знаете ли как да се оправите?

Обяснихме му, че чистим „Трайон“ за първи път, и той ни показа всичко, от което можехме да имаме нужда: контакти на захранването, кранове за вода, скоби за захващане. Всички новопостроени сгради трябваше да разполагат на покрива с подобни скоби, монтирани през три-четири метра и на разстояние два метра от ръба на покрива, достатъчно здрави, за да издържат тежест от два тона. Самите скоби стърчаха като вентилационни тръби, хванати в горния край със здрави болтове.

Оскар беше силно заинтригуван от приготовленията ни за работа. Въртеше се около нас и гледаше как затягаме фиксиращите карабини. Самите те бяха закачени към дебелото над сантиметър оранжево-бяло многожилно найлоново въже, което вързахме за скобите.

— Готино — възхити се той. — Сигурно се катерите по скалите в свободното си време, а?

Сет ме погледна и после го попита:

— Ти охранител ли си в свободното си време?

— Нее… — засмя се той. — Исках да кажа, че сигурно ви харесва да се катерите на високо. Мене ме е шубе.

— Свиква се — късо отговорих аз.

Разполагахме с по две въжета: едното за спускане, другото — резервно, за обезопасяване, със заключваща се ръкохватка, за която да се хванеш, ако първото се скъса. Бях настоял всичко да е по правилата, и не само за да не събудим нечие подозрение. И двамата не гледахме с ентусиазъм на мисълта да станем на пихтия под сградата на „Трайон“. По време на двете лета, през които работихме към компанията за чистене на прозорци, се бяхме наслушали, че в този бранш имало средно по десетина нещастни случая годишно. Така и не разбрахме тези десетина инцидента дали са за целия свят, за щата или за дявол знае какво, защото не попитахме и никой не уточни.

Знаех, че се захващаме с нещо опасно. Проблемът бе, че нямах представа откъде ще дойде опасността.

След пет минути на Оскар му доскуча, може би защото престанахме да му обръщаме внимание, и се прибра на поста си.

Найлоновото въже се закачаше за нещо, известно като „Скай Джини“[1] — дълга тръба от листова ламарина, в която се вкарва въжето и се омотава около цилиндрично алуминиево тяло. „Скай Джини“ — как му бяха измислили това име? — по същество беше устройство за контролирано спускане, използващо триенето, за да отпуска въжето бавно. Нашите „Скай Джини“ бяха изподраскани и изглеждаха като вече използвани. Вдигнах моето, показах го на Сет и попитах:

— Не можа ли да купиш нови?

— Тези вървят с камиона, какво искаш повече? И за какво се безпокоиш? Трябва да издържат по над два тона. От друга страна… гледам, че за последните два месеца доста си наддал.

— Да те шибам.

— Вечерял ли си? Надявам се, че не си.

— Не е смешно. Чел ли си някога предупредителния надпис?

— Естествено: „Неправилната употреба може да стане причина за сериозно нараняване или смърт“. Не се вживявай толкова. Обзалагам се, че не си свалил и етикетите на новите си матраци.

— Харесва ми рекламата: „Скай Джини“ ще ви свали.

Сет обаче не се засмя.

— Осем етажа са нищо, пич. Помниш ли когато чистехме Градския…

— Не ми припомняй — прекъснах го. Не исках да се лигавя, но и не бях в настроение да се включвам в черния му хумор, особено на покрива на „Трайон“.

Свързахме всеки своя „Скай Джини“ към обезопасителната найлонова жилетка, пристегната с колан и вързана към тапицираната седалка. Всичко в този занаят имаше имена, започващи с „обезопасителен“, „подсигуряващ“, „предотвратяващ“, което още веднъж напомняше, че първата издънка слага край на всичките ти грижи.

Единственото по-необичайно нещо в екипировката ни бяха ръкохватките за застопоряване, модел „Джумар“, които трябваше да ни помогнат да се върнем на покрива. Нормално, когато свършиш с чистенето, нямаш грижа да се качваш — просто се спускаш плавно надолу, докато не стъпиш на земята.

Само че в нашия случай планирахме да избягаме с качване.

Междувременно Сет монтира електрическата лебедка, свърза я към една от скобите и я включи. Моделът ни беше за 115 волта захранване, а макарата можеше да изтегля до половин тон. Прекарахме въжетата през нея, осигурявайки достатъчно дължина, за да се спуснем докъдето трябваше.

Опънах пробно въжето, проверихме дали всичко по нас е пристегнато, завързано и наред, приближихме се до ръба на покрива и погледнахме надолу. После се спогледахме и Сет се усмихна с онази усмивка, която казва: „Май не сме наред“. После ме попита:

— Е, ще се позабавляваме ли?

— Давай — отвърнах.

Бележки

[1] Sky Genie (англ.) — небесен джин. — Б.пр.