Джоузеф Файндър
Параноя (63)

63.

Годард и Камилети се бяха разположили около малката кръгла маса в компанията на Джим Колвин — директора по оперативните въпроси, другия Джим, Джим Спърлинг — шефа на „Личен състав“, и още две жени, които ми бяха непознати. Спърлинг — чернокож с късо подстригана брада и огромни очила в телени рамки — говореше за „възможни нива“, което с оглед ресора, за който отговаряше, приех за брой хора, които могат да бъдат съкратени. Джим Спърлинг не копираше безмозъчно полото на Джок Годард, но и не беше далеч от него — беше със спортно сако и трикотажна блуза. Само Джим Колвин стриктно се придържаше към класическия делови костюм с вратовръзка.

Младата русокоса секретарка на Спърлинг ми подаде списък, в който бяха изброени отделите и конкретизирани нещастниците, подлежащи на съкращение. Прегледах го бързо и установих, че екипът на „Маестро“ не е сред засегнатите. Изглежда, все пак бях успял да спася някогашните си колеги.

Миг по-късно погледът ми попадна на група имена от отдел „Маркетинг на нови продукти“, сред които това на Фил Боджалян. Горкият — дългият му стаж в „Трайон“ се оказваше недостатъчен, за да го спаси. Нито Чад, нито Нора бяха в списъка, но Фил бе сред набелязаните. Несъмнено трябваше да „благодари“ на Нора. Всеки вицепрезидент и всеки директор бе поканен да подреди по важност за работата всичките си подчинени и да се приготви да загуби поне по един на всеки десетима. Явно Нора бе набелязала Фил за освобождаване.

Съвещанието, изглежда, бе повече за одобряване, отколкото за дискутиране. Спърлинг представи списъка, обоснова „излишните“ длъжности и практически нямаше дискусия. Годард слушаше навъсено, Камилети беше напрегнат — дори малко неестествено.

Когато Спърлинг стигна до „Маркетинг на нови продукти“, Годард мълчаливо се обърна към мен — очакваше реакцията ми.

— Мога ли да вмъкна нещо? — попитах.

— Ъъ… разбира се.

— Тук има име, Фил Боджалян — служител в тази компания от двайсет и една години.

— Класиран последен в списъка — подхвърли Камилети. Чудех се дали Годард му е казал нещо по повод публикацията в „Уолстрийт Джърнал“. Поведението му не беше индикатор, понеже той се държеше с мен с обичайната си безцеремонност. — Да не говорим, че с този стаж при нас освобождаването му ще ни излезе солено.

— Е… бих поставил под съмнение класирането му — възразих спокойно. — Добре познавам работата му и мисля, че мястото му в списъка е по-скоро заради стила в отношенията му с колегите.

— „Стила“ — неприязнено повтори Камилети.

— Нора Съмърс не го харесва. — Фил наистина не ми беше приятел, но и не можеше да ми навреди по някакъв начин, а аз го съжалявах.

— Но ако става дума за междуличностни отношения, това означава злоупотреба със системата за подреждане — отбеляза Спърлинг. — Да не искаш да кажеш, че Нора Съмърс се възползва от възможността да реши личните си проблеми?

Виждах накъде отиват нещата. С един ход можех да спася Фил и да злепоставя Нора. Беше много изкушаващо да кажа две думи и да й прережа гърлото. Не усещах някой в тази стая да държи на когото и да било. Решението щеше да бъде сведено до Том Лундгрен и той едва ли щеше да започне борба за нейното реабилитиране. Всъщност, ако Годард не ме бе измъкнал лично от клещите на Нора, сега на мястото на Фил щеше да се мъдри моето име.

Годард ме наблюдаваше внимателно, както впрочем и Спърлинг. Останалите край масата пишеха нещо в бележниците си.

— Не — казах накрая. — Не мисля, че е злоупотребила със системата. Тук по-скоро става дума за междуличностна алхимия. Според мен и двамата се правят на незаменими.

— Добре — съгласи се Спърлинг, — да продължим ли тогава нататък?

— Виж — обади се Камилети, — съкращаваме четири хиляди души. Няма начин да ги обсъждаме един по един.

— Разбира се — съгласих се.

— Адам — проговори Годард, — направи ми една услуга. Пуснах тази сутрин Фло по лична работа… ще бъдеш ли така добър да ми донесеш джобния компютър от кабинета ми? Изглежда, съм го забравил. — И той незабелязано ми намигна. Сетих се, че говори за малката си кожена адресна книжка.

— Разбира се — съгласих се и преглътнах тежко. — Веднага се връщам.

Вратата на кабинета му беше затворена, но не и заключена. Черното бележниче беше на разчистеното му бюро, непосредствено до компютъра.

Седнах на стола му и разгледах личните му вещи — сложените в рамка фотографии на белокосата му съпруга Маргарет, снимката на къщата му. Направи ми впечатление, че няма снимки на сина му, Илайджа — споменът за него сигурно още беше много болезнен.

Бях сам в кабинета и Фло я нямаше. Колко ли време можех да се задържа тук, преди да събудя подозренията на Годард? Разполагах ли с време да се регистрирам в компютъра му? Ами ако се появеше Фло?

Не. Това беше безумен риск. Все пак ставаше дума за кабинета на главния директор, където непрестанно се отбиваха хора. Две-три минути бе максимумът, който можех да си позволя — след това Годард щеше да се запита къде ли съм се запилял. Отбиване до тоалетната не можеше да обясни повече от пет минути забавяне.

От друга страна… може би никога нямаше да имам подобна възможност.

Бързо разтворих бележничето и видях телефонни номера, драсканици с молив на различни дати… и на страницата, вмъкната заедно с предната корица под обложката, бе написано: „GODDARD“, а под името „62858“.

Което не можеше да е нищо друго, освен паролата му.

Над тези пет цифри, вече задраскано, бе изписано с молив: „JUN2858“. Погледнах двата символни низа, веднага схванах, че са дати и че е всъщност една и съща дата: „28 юни 1958“. Изглежда, беше важна за Годард дата. Не знаех защо. Може би датата на годежа му. И двата варианта представляваха пароли.

Взех лист и молив и бързо записах информацията.

Но защо да не копирам цялата книжка? В нея можеше да има още ценни неща. Затворих вратата на кабинета зад гърба си и се отправих към копирната машина зад бюрото на Фло.

— Да не се опитваш да ми вземеш работата, Адам? — разнесе се гласът на Фло.

Едва не подскочих. Извърнах се рязко. Фло носеше пазарна чанта от магазин „Сакс“ на Пето авеню. И определено ме гледаше с гняв.

— Добро утро, Фло — безгрижно я поздравих. — Не, няма такава опасност. Джок ме изпрати да му взема нещо.

— Това е добре. Защото аз съм в тази компания отдавна и не бих искала да ти напомням кой е по-старши. — Погледът й омекна и на лицето й се появи прелестна усмивка.