Джоузеф Файндър
Параноя (49)

49.

Малко след пет сутринта гаражът на „Трайон“ беше почти празен. Усещането бе странно — сякаш всички бяха изоставили това място. Флуоресцентните лампи леко съскаха и къпеха всичко в зеленикавото си сияние, а в гаража се стелеше миризма на бензин, машинно масло и всичко останало, което капе от колите: спирачна течност, охладител и вероятно разлети безалкохолни напитки. Крачките ми отекваха.

Взех задния асансьор до седми етаж, който също бе пуст, и тръгнах по тъмния коридор към моя кабинет — минавах покрай офисите на Колвин и на Камилети, преди да стигна до моята врата. Навсякъде зад стъклените врати беше тъмно — никой не идваше на работа толкова безумно рано.

Моят кабинет бе олицетворение на предстоящия да се разгърне потенциал — нищо повече от едно голо бюро, столове, компютър, подложка за мишка с логото на „Трайон“, празна засега кантонерка за папки, шкафче с няколко книги в него. Изглеждаше като стая на временно пребиваващ, на човек, носен от течението — такъв, който може да дойде тук след полунощ и да си тръгне призори. Трябваше спешно да му придам някаква индивидуалност — фотографии в рамки, някакви спортни артикули, нещо смешно или забавно, нещо сериозно и подтикващо към размисъл. Нуждаеше се от моя отпечатък. Може би някой ден, след като си отспях, щях да направя нещо по въпроса.

Въведох паролата си, регистрирах се в системата и отново проверих електронната си поща. Циркулярно писмо, разпратено по някое време след полунощ до всички служители на „Трайон“, ги инструктираше да проверят фирмения уебсайт по-късно днес, в пет часа източно време, за „важно съобщение от главния изпълнителен директор Огъстин Годард“. Това, разбира се, бе достатъчно, за да даде храна на фабриката за слухове. Предстоеше щур обмен на имейли. Питах се колко ли хора по върховете — групата, към която колкото и странно да бе това, вече се числях и аз — знаят истината. Сигурен бях, че не са много.

Годард бе споменал, че „Аврора“ — смайващият проект, за който не искаше да говори, — е под ръководството на Пол Камилети. Беше ми любопитно дали в официалната биография на Камилети има нещо, което би могло да хвърли някаква светлина върху естеството на „Аврора“, така че въведох името му в полето за търсене на указателя на служителите.

Намерих снимката му — сурово и безкомпромисно лице, все пак по-симпатично, отколкото на живо и отблизо. Нахвърляни факти от биографията му: роден в Дженесио, Ню Йорк, учил в обикновените училища из северните райони на щата — в превод това означаваше, че не произхожда от богато семейство — Суортмор, Харвардския факултет за бизнес администрация, мощно издигане в компания за битова електроника, някогашен конкурент на „Трайон“, впоследствие изкупена точно от своя архивраг. Старши вицепрезидент в „Трайон“ в продължение на една година, преди да бъде издигнат на длъжност директор по финансовите въпроси. Явно човек, поел нагоре. Кликнах на връзките към хората, стоящи под него, и се появи малко дърво с всички отдели и служители.

Едно от имената бе „Изследователски отдел за разрушителни технологии“, който бе на негово директно подчинение. Алана Дженингс бе неговият директор по маркетинга.

Оказваше се, че Пол Камилети пряко ръководи проект „Аврора“. Изведнъж той ставаше много, много важен човек.

Минах покрай кабинета му със сърце, което биеше до пръсване, и разбира се, не видях и следа от присъствието му. Не можеше да бъде иначе в пет и четвърт сутринта. Забелязах също, че чистачите вече са минали — в кошчето за боклук на секретарката му имаше нова пластмасова торбичка, по мокета още си личаха следите от накрайника на прахосмукачката, а във въздуха се носеше ароматът на почистващ препарат.

В коридора нямаше никого, най-вероятно и на целия седми етаж.

Бях на път да пресека поредната граница, поемайки риск на съвсем ново ниво.

Не се безпокоях, ако тук се появеше човек от охраната — щях да обясня, че съм новият помощник на Камилети — те не можеха да знаят истината.

Но какво щеше да се случи, ако секретарката на Камилети бе решила да дойде по-рано на работа? Или — което изглеждаше много по-вероятно — самият Камилети сметнеше, че денят е къс и трябва да го започне по-отрано? В часовете преди важното съобщение той можеше да реши, че трябва да започне да звъни по телефона, да пише имейли, да разпраща факсове до европейските поделения на „Трайон“, а те бяха шест-седем часа напред във времето. Пет и половина сутринта означаваше по обед за Европа. Да, той можеше да го направи и от дома си, но беше напълно способен да дойде в офиса си по-рано в този необикновен за компанията ден.

Казано накратко, съзнавах, че рискът от влизането в кабинета му днес е по-висок от обичайно.

Но по някаква необяснима причина бях взел решение да го направя.