Джоузеф Файндър
Параноя (44)

44.

Годард вече се бе разположил край кръглата маса във вътрешния си кабинет заедно с Пол Камилети и още един човек — прехвърлил петдесетте, плешив, със старомоден кариран сив костюм и вратовръзка, избрана от някой супермаркет. Най-забележителното у него бе грамадният студентски пръстен на дясната му ръка. Познах го: Джим Колвин, главен директор на „Трайон“ по оперативните въпроси.

Стаята беше със същите размери като външния кабинет на Годард, тоест три на три метра, така че с нас четиримата и голямата кръгла маса бе наистина тясно. Поздравих, усмихнах се неспокойно, седнах на стола до Годард и оставих пред себе си документа на Бейн и голямата чаша кафе с лого на „Трайон“, която ми бе дала Фло. Извадих бележник с жълти листа и химикалка и се приготвих да си водя бележки. Годард и Камилети бяха по ризи с къс ръкав. Годард, изглежда, бе забравил някъде вечното си поло. Изглеждаше състарен и по-уморен от последния път, когато го бях видял. На врата му висяха очила с половинки стъкла. Естествено в черни рамки. На масата бяха разстлани няколко броя на „Уолстрийт Джърнал“ — на единия някой бе маркирал карета текст в жълто и зелено.

Седнах. Камилети ме изгледа намръщено и попита:

— Кой е този?

Не ми прозвуча точно като „Добре дошъл“.

— Не помниш ли господин Касиди?

— Не.

— От съвещанието за „Маестро“. Предложението за военните.

— А… новият ти помощник — каза Камилети без никакъв ентусиазъм. — Е, добре дошъл в кризисния щаб, Касиди.

— Джим, това е Адам Касиди — представи ме Годард. — Адам, запознай се с Джим Колвин, директора ни по оперативните въпроси.

— Здравей, Адам — каза Колвин.

— Обсъждахме тоя проклет материал в „Джърнал“ — ненужно ме осведоми Годард. Най-вече какво да правим с него.

— Ами… — дълбокомислено започнах аз — това си е просто една статия. Малка буря, която без никакво съмнение ще се разкара след ден-два.

— Глупости — сряза ме Камилети и ме изгледа с поглед, толкова смразяващ, че за миг се изплаших да не се вкаменя. — Това не е кой да е вестник, а „Джърнал“. И материалът не е къде да е, а на първа страница. И се чете не от този или онзи, а от всички — членове на бордове, инвеститори, аналитици… от всички! Това е катастрофа.

— Не е добре — учтиво се съгласих и се зарекох вече да си държа устата затворена.

— Стига с този „Джърнал“ — изпъшка Годард. — Ще го неутрализирам с предложение до „Ню Йорк Таймс“ за ексклузивно интервю „на четири очи“. Ще им предложа, да кажем, темата за… някои съображения по важни за бранша въпроси. Ще захапят.

— Става — каза Камилети. — Наистина е важно да не протестираме прекалено кресливо. Нали не искаме „Джърнал“ да излезе с втора част и да оплеска имиджа ни още повече.

— На мен ми се струва, че репортерът на „Джърнал“ е разговарял с вътрешни хора — обадих се аз, забравил за решението си да мълча като риба. — Имате ли някаква представа как е изтекла информация?

— Получих гласова поща от някакъв репортер преди два дни, но бях извън страната — призна Годард. — Така че останах „без коментар“.

— Може да е търсил и мен… трябва да проверя гласовата си поща — неохотно каза Камилети. — Но със сигурност не съм му се обаждал.

— Не мога да си представя как някой в „Трайон“ съзнателно ще стане участник в тази игра — сърдито каза Годард.

— Може да е някой от конкуренцията — предположи Камилети. — Уайът например.

Никой не ме погледна. Не бях сигурен дали другите двама знаят, че съм дошъл от „Уайът“.

Камилети продължи:

— Тук има голям фрагмент, в който се цитират някои от контрагентите ни — „Бритиш Тел“, „Водафон“, „ДоКоМо“ — относно забавянето на новите ни мобилни телефони. Кучетата отказват да ядат кучешка храна. Любопитно как някакъв шибан репортер в Ню Йорк знае къде да намери „ДоКоМо“ и се е обадил чак в Япония? Няма начин да се добере до тях без помощ от „Моторола“, „Уайът“ или „Нокия“.

— Както и да е — заключи Годард, — станалото — станало. Работата ми не е да се занимавам с медиите, а да ръководя тази проклета компания. А този шибан анализ, колкото и предубеден и несправедлив да е… всъщност дали всичко е толкова ужасно?… Като изключим закопаващото заглавие, какво ново казва материалът? Всяко тримесечие постигаме планираните финансови показатели, понякога даже обявяваме малко по-добри. Уол стрийт ни обича. Окей, нямаме растеж в приходната част, но не е ли болна цялата индустрия! Тук долавям повече злорадство, отколкото истина. Но цялата тази дивотия как сме изправени пред първото ни тримесечие на червено от петнайсет години насам — разпалено продължи Годард — е абсолютна измислица и…

— Не е така — прекъсна го Камилети и тихо добави: — Нещата са даже още по-зле.

— Какви ги разправяш? — възкликна Годард. — Току-що се прибирам от конференцията на дистрибуторите ни в Япония, където научих, че всичко е под контрол!

— Снощи, след като получих по мейл новината за този материал — обясни Камилети, — веднага поисках с електронна поща до вицепрезидентите по финансовите въпроси в Европа и Азия да ме уведомят официално за постъпленията от тази седмица, както и за продажбите за тримесечието, разбити по клиенти.

— И? — подкани го Годард.

— Ковингтън в Брюксел ми прати данните преди час, а Броди в Сингапур — към полунощ, и числата са отчайващи. Директните ни продажби са добре, но тези чрез посредници са много зле. Понеже двата региона, Азия — Тихият океан и Европа — Близкият изток — Азия носят шейсет процента от постъпленията. Образно казано — падаме в пропастта. Очертава се един много неприятен факт, Джок — това тримесечие ще бъдем на червено, и то осезаемо. Така че наистина става дума за катастрофа.

Годард ме погледна предупредително.

— Адам, това е класифицирана информация, която в никакъв случай не бива да става публично достояние. Искам да сме напълно ясно с това, така че…

— Разбира се.

— Все пак имаме… — започна Годард, запъна се и после довърши: — имаме „Аврора“, за бога, и…

— „Аврора“ ще започне да носи постъпления не по-рано от няколко тримесечия — прекъсна го Камилети. — Докато нашият проблем е сега. В момента балансът ни е тревожен. И нека ти напомня още, че в мига, в който числата излязат наяве, цената на акциите ни ще полети надолу. — Камилети помълча за ефект и продължи с нисък глас: — В приходите за четвърто тримесечие се оформя дефицит от двайсет и пет процента. От друга страна, имаме значителни складови наличности… — Камилети пак замълча и изгледа Годард, преди да му нанесе довършващия удар. — Моята оценка на загубите ни преди плащане на данъците е около половин милиард долара.

— Господи! — ахна Годард.

Но Камилети не беше свършил:

— Научих още, че „Креди Суис Фърст Бостън“ вече са готови да ни понижат борсовия рейтинг от „леко надценен“ на „пазарна стойност“. Това означава смяна на препоръката от „купувайте“ на „задръжте“. Не знам дали ме разбра — това е информация отпреди излизането на материала.

— Боже — изпъшка Годард и поклати глава. — Какъв абсурд при онова, което чакаме да излезе от развоя.

— Значи се налага да погледнем с друго око на тези писания — натърти Камилети и забоде показалец в своето копие на документа на Бейн.

Годард избарабани с пръсти по анализа. Пръстите му бяха къси и дебели, а по ръката му имаше кафяви старчески петна.

— Колко красиво е подвързан — замислено каза той. — Така и не научих колко ни струва този отчет.

— Сигурен съм, че не би искал да знаеш — отклони въпроса Камилети.

— Наистина не искам. — Той направи горчива гримаса, сякаш току-що бе изразил някакво мнение. — Пол, бях се заклел, че никога няма да направя това. Помня, че ти дадох дума.

— Стига, Джок, на карта е заложено не твоето его или твоята суета…

— Говорим за моята дума. Което има пряко отношение към проблема колко може да ми се вярва.

— Добре тогава, аз мисля, че изобщо не трябваше да даваш такова обещание. Нали знаеш: „Никога не казвай никога“. Във всеки случай, ако това може да те успокои, дал си обещанието при съвсем друга икономика… може да се каже в предисторически времена. Мезозойската ера, ако щеш, за бога! Тогава, когато „Трайон“ още набираше светлинна скорост. И нека не забравяме, че ние сме една от много малкото на брой технологични компании, която още не е съкращавала хора.

— Адам — каза Годард, обърна се към мен и свали очилата си, — успя ли да прегледаш тази абракадабра?

Поклатих глава.

— Получих го преди минути. Успях само да го прелистя.

— Искам от теб да погледнеш внимателно прогнозите за потребителската електроника. Страница осемдесет и не знам коя. Би трябвало да си наясно отпреди.

— Сега? — попитах недоверчиво.

— Сега. И ми кажи правдоподобни ли ти изглеждат числата.

— Джок — обади се Джим Колвин, — невъзможно е да се изведат правдиви тенденции на база информация, получена от няколко шефове на отдели. Сам разбираш, че те прогнозират бъдеще, основано единствено на броя на хората в своя отдел, като по този начин бранят територията си.

— Затова е тук Адам — отговори Годард. — Той няма какво да брани. — Трескаво прелистих доклада на Бейн, като се опитвах да изглеждам като човек, който знае за какво става дума. Междувременно Годард продължи: — Пол, това вече сме го правили. Сега предполагам ще ми кажеш, че трябва да съкратя осем хиляди работни места, за да останем в добра форма.

— Не, Джок, за да останем ликвидни. И ако ми позволиш една корекция… става дума за десет хиляди души.

— Хм… Кажи ми сега нещо друго. Никъде в този проклет трактат не се твърди, че когато една компания редуцира, съкращава или уволнява персонала си — наречи го както искаш, — от това следва, че тя подобрява шансовете си в дългосрочна перспектива. Всичко, което чувам, се отнася до краткосрочната перспектива. — Камилети понечи да каже нещо, но Годард не му даде шанс да вземе думата. — Да, зная, че всички го правят. Нещо като безусловен рефлекс. Бизнесът е гадна работа. Трябва да се отървем от известен брой хора. Да изхвърлим малко баласт. Но дали съкращенията водят закономерно до устойчиво повишаване цените на акциите ни? Или на пазарния дял? По дяволите, Пол, и двамата много добре знаем, че в мига, в който небето се проясни, ще назначим обратно повечето от тях. Заслужава ли в такъв случай всичко това душевните ни терзания?

— Джок — обади се Колвин, — не си ли чувал за принципа „осемдесет — двайсет“: двайсет процента от хората вършат осемдесет процента от работата. Гледай на това, което се налага да направим, като на изрязване на тлъстината.

— „Тлъстината“ са верни на „Трайон“ хора — изсумтя Годард. — На които ние раздаваме малките значки, които говорят за лоялност и преданост. Само че тази улица е двупосочна, нали така? Ние очакваме лоялност от тях, но получават ли те същото от нас? Доколкото аз разбирам нещата, тръгнем ли по този път, ще загубим повече от няколко съкратени служители. Ще загубим фундаментално важното доверие. Ако нашите хора са удържали своята част на договора, как така се получава, че ние не сме длъжни да се съобразяваме с него? Не става ли дума за убиване на доверието?

— Джок — каза Колвин, — истината е, че благодарение на теб значителен брой от работещите в „Трайон“ станаха през последните десет години доста богати.

Междувременно аз препусках през графики и таблици с очаквани приходи и се мъчех да ги сравня с подобните на тях, които бях изучавал през последните две седмици.

— Моментът не е подходящ за благородство, Джок — обади се Камилети. — Не можем да си позволим този лукс.

— О, не се опитвам да морализаторствам — каза Годард; продължаваше да барабани, вече по плота на масата. — Просто съм брутално практичен. Нямам никакъв проблем с освобождаването от лентяи и некадърници. Майната им на тях. Но съкращения в замисления мащаб неизбежно водят до отсъствия по всевъзможни причини и до незаинтересованост — хората се събират извън работните си места, за да обменят последните слухове. Ще го кажа по начин, разбираем за теб, Пол: това се нарича понижаване на производителността.

— Джок… — започна Колвин.

— Сега аз ще ти кажа едно ново правило „осемдесет — двайсет“ — прекъсна го Годард. — Ако направим това, осемдесет процента от останалите на работа служители ще могат да фокусират не повече от двайсет процента от умствените си възможности върху чакащата ги работа. Адам, как ти изглеждат прогнозите?

— Господин Годард…

— Последният, който ме нарече така, изхвръкна от фирмата.

Усмихнах се.

— Джок… Виж, няма да опитвам ритуални танци около това. Повечето от числата не ми бяха известни допреди секунди и няма да стрелям слепешката. Не и когато става дума за много важни неща. Но познавам в дълбочина ситуацията около „Маестро“ и мога да ти кажа, че тук тя е представена свръхоптимистично, да не се изразя по-силно. Докато не започнем доставки за Пентагона — ако изобщо се сключи договор за това, — числата тук са силно завишени.

— Което означава, че ситуацията може да се окаже по-лоша, отколкото даже нашият прескъп консултант ни съобщава.

— Да. Така е, ако приемем данните за „Маестро“ като индикатор.

Той кимна.

Възцари се тишина. Камилети почна отново:

— Джок, нека ти го кажа човешки. Баща ми беше учител, окей? Този човек успя да изучи шест деца в колежи, като разчиташе само на учителската си заплата… не ме питай как, но го направи. Сега двамата с майка ми живеят от мизерните си спестявания, повечето от които са вложени в акции на „Трайон“, защото аз им казах, че това е страхотна компания. Но нашите разбирания не става дума за голяма сума, но баща ми вече загуби двайсет и шест процента от вложенията си и е на път да загуби доста повече. Да забравим за големите инвеститори като „Файделити“ и други. Грамадното мнозинство от нашите акционери са като Тони Камилети и въпросът е какво ще кажем на тях.

Имах силни съмнения, че Камилети измисля тази история и че на практика баща му — никакъв учител, а пенсиониран инвестиционен банкер — си живее в някое охранявано ваканционно селище и се скъсва да играе голф, но очите на Камилети блестяха.

— Адам — каза Годард, — ти, предполагам, ме разбираш, нали?

За момент се почувствах като елен, застинал в светлината на фаровете. Беше очевидно какво очаква да чуе от мен Годард. Но след няколко секунди трескав размисъл поклатих глава:

— Не мен ми се струва — казах бавно, — че ако не го направиш сега, след година вероятно ще трябва да съкратиш повече хора. Така че… заставам на страната на господин… на Пол.

Камилети се пресегна и ме потупа по рамото. Сепнах се. Не исках да изглежда, сякаш съм избрал на чия страна да застана… още повече че се изправях срещу моя бос. Новата ми работа не започваше по най-добрия възможен начин.

— Какви условия предлагаш да им дадем? — с въздишка попита Годард.

Камилети се усмихна.

— Четири седмици компенсация вместо предизвестие.

— Без значение колко дълго е бил всеки с нас? Не. Две седмици за всяка година стаж при нас, плюс две допълнителни седмици за всяка година от десет нагоре.

— Това е безумие, Джок! На няколко души ще се наложи да платим над годишна заплата, та дори и повече.

— Това не е компенсация — промърмори Джим Колвин, — а благотворителност.

Годард сви рамене.

— Или ще съкращаваме при тези условия, или изобщо няма да съкращаваме. — Той ме изгледа скръбно: — Адам, ако някога излезеш на вечеря с Пол, не го оставяй да избере виното. — После се обърна отново към своя финансов магьосник. — Ти искаш съкращенията да влязат в сила, считано от първи юни, така ли беше? — Камилети кимна предпазливо. — Някъде в главата ми се върти смътният спомен, че подписахме договор за едногодишно предизвестие с „Кейбъл Сайн“, които купихме миналата година, и че този договор изтича на 31 май. Предишния ден. — Камилети сви рамене. — Добре, Пол, става дума за хиляда работници, които ще получат по една месечна заплата плюс едномесечна компенсация за всяка прослужена година… ако ги уволним на предния ден. Което са си добри пари. Този един-единствен ден означава огромна разлика за тези хора. Сега те ще получат двуседмична заплата.

— Юни е тежък месец — край на тримесечие…

— Не ме интересува. Няма да направя това. Съжалявам. Направи го 31 май. Що се отнася до всичките ни служители, които имат неизползвани опции, ще им отпуснем дванайсет месеца, през които да решат дали ща ги използват. Самият аз доброволно намалявам заплатата си на… един долар. Ти какво ще кажеш, Пол?

Камилети се усмихна неспокойно.

— Ти все пак имаш много повече опции от мен.

— Правим това веднъж — отсече Годард. — Правим го веднъж и го правим както трябва. Не искам да режа два пъти.

— Разбрано — съгласи се Камилети.

— Добре — пак въздъхна Годард, — понякога човек няма особен избор. Въпреки това искам да съгласувам това решение с целия управленски екип и да чуя възможно най-много мнения. Освен това ще трябва да предупредим инвеститорите. Ако се размирише по начина, по който не се съмнявам, че ще стане, ще запиша уеб обръщение към личния състав на компанията… и ще го пуснем утре, веднага след затваряне на борсата. По същото време ще направим и официалното съобщение. Не искам нито дума да напуска тази стая преди това… ще бъде страшно деморализиращо.

— Ако предпочиташ, съобщението мога да направя аз — предложи услугите си Камилети. — Така ръцете ти ще останат чисти.

Годард го изгледа гневно.

— Няма да ти възложа това. Отказвам. Досега решенията са били мои — аз обирах лаврите, за мен бяха славата и кориците на списанията. Значи моя ще бъде и вината. Не може да бъде иначе.

— Предложих го, защото досега все ти си правил всякакви декларации. Ще те опекат на шиш…

Годард сви рамене, но му личеше, че приема нещата тежко.

— Предполагам сега ще ми излезе прякор от рода на Годард Секирата или нещо подобно.

— Мисля, че Джок Неутрона звучи по-добре — обадих се и за пръв път тази сутрин Годард се усмихна.