Джоузеф Файндър
Параноя (48)

48.

Не мигнах почти цяла нощ — за нещастие това започваше да ми става навик.

Противният Ник Уайът почти час ми диктува впечатленията си от гамата продукти на „Трайон“, като включваше най-разнообразна вътрешна информация, с каквато малцина на този свят биха могли да разполагат. Беше като да помолиш маршал Ромел да ти каже впечатленията си от Монтгомъри. Той несъмнено знаеше много за пазара, понеже бе сред основните конкуренти на „Трайон“, и разполагаше с всякаква безценна информация, с която бе готов да се раздели само и само Годард да остане впечатлен от аналитичните ми способности. Така онова, което в краткосрочен план бе загуба, в дългосрочен щеше да се превърне в печалба.

Прибрах се в Харбър Суитс към полунощ, пуснах Power Point^[1] и започнах да сглобявам слайдовете за презентацията пред Годард. Честно казано, бях изпълнен от желание да блесна. Знаех, че не мога да си позволя да протакам или да симулирам работа — трябваше да се представям на върха на възможностите си. Понеже имах достъп до информацията, с която разполагаше Уайът, знаех, че ще впечатля Годард, но какво щеше да стане, ако него го нямаше? Какво щеше да се случи един ден, когато той ме попиташе направо за моето мнение по елементарен за такива като тях въпрос и лъснеше пълната ми некомпетентност? Какво?

Когато се изморих, си дадох почивка и си проверих личната електронна поща, която получавах на Yahoo, Hotmail и Hushmail. Обикновеният спам^[2] — „Виагра онлайн, купете си тук виагра без рецепта“, „Най-добрият ХХХ сайт!“, „Одобряване на ипотека!“. Никакви новини от „Артър“. След това влязох на сайта на „Трайон“.

Погледът ми веднага попадна на имейл от [email protected]. Кликнах на него, за да го отворя:

Предмет: Ти

От: KGriffin

До: ACassidy

 

 

Пич! Страхотно е, че се видяхме! Радвам се, че бе толкова изтупан и си така добре в службата — надявам се да продължиш в същия дух. Има ли някаква тайна? Сподели с мен, а?

В момента опознавам колегите и ще ми е много приятно, ако се съгласиш някой ден да обядваме или нещо подобно. Само ми се обади и ще го организирам!

Кев

Не му отговорих. Трябваше да реша как да действам. Нямаше никакво съмнение, че той ме бе издирил в базата данни, беше видял титлата на новата ми длъжност и — можех да го разбера — силно се бе изненадал. Независимо дали искаше да обядваме заедно от чисто любопитство, или за да се подмазва, нямаше значение — потенциално това бе източник на голяма неприятност. Мийчъм и Уайът бяха казали, че щели да го „разкарат“, каквото и да означаваше това, но докато не направеха онова, което смятаха да правят с него, аз трябваше да съм изключително предпазлив. Кевин Грифин можеше да бъде оприличен на заредена пушка, захвърлена небрежно някъде, готова да изгърми без предупреждение. Не исках да се въртя наблизо.

Излязох от сайта и отново влязох, регистрирайки се този път с потребителското име и паролата на Нора. Беше два през нощта и сметнах, че по това време едва ли стои в интернет. Моментът ми се струваше подходящ да се опитам да прегледам архивираната й поща и да изтегля всичко, имащо някакво отношение към „Аврора“, стига да намерех нещо интересно.

Само че получих съобщение, че паролата е невярна, и подкана да я въведа наново.

Въведох паролата повторно, този път по-внимателно, но съобщението се появи отново: невярна парола. Само че сега бях сигурен, че не съм я сбъркал.

Паролата й бе сменена.

Защо?

Когато най-сетне си легнах, мозъкът ми трескаво работеше върху възможните обяснения за промяната на паролата на Нора. Може би нощният пазач Лутър бе минал край офиса й някоя вечер, когато Нора по изключение се бе задържала на работа, и когато не бе видял мен — може би се бе надявал да поговорим за мустанги, — а нея, сигурно се бе запитал какво прави тя в „моя“ офис и й бе поискал обяснение. След това ме бе описал и така тя се бе досетила — беше умна жена, нямаше да се чуди дълго.

Но ако се бе реализирал точно този сценарий, нещата нямаше да приключат само със смяната на паролата й, нали така? Тя щеше да направи повече. Щеше да поиска да разбере защо съм бил в нейния офис, без да ми е давала разрешение да влизам там. Докъде щяха да стигнат нещата след това не ми се искаше да мисля.

А може обяснението да бе много по-невинно. Може би тя си сменяше паролата редовно, както се очакваше да прави през два месеца всеки служител на „Трайон“.

И нищо повече от това.

Не спах добре и след два часа въртене от едната страна на другата реших да стана, да взема душ, да се облека и да отида на работа. Бях свършил онова, което Годард очакваше от мен, нищо че зад „домашното“ ми стоеше не кой да е, а самият Уайът. А ако отидех на работа по-рано, може би щях най-сетне да открия нещо за проект „Аврора“.

Погледнах се в огледалото на излизане. Както и очаквах, изглеждах като парцал.

— Станал си вече? — учуди се Карлос, докато чаках да изкарат поршето ми пред входа. — Ей, не можеш да работиш по този начин, господин Касиди. Ще се разболееш.

— Няма — отговорих му. — Аз така си работя.