Джоузеф Файндър
Параноя (34)

34.

Официалното решение ни бе съобщено по електронната поща преди обед: Годард разпореждаше отлагане на екзекуцията на „Маестро“. На ангажирания с „Маестро“ екип се възлагаше спешно да изработи предложение за промените, необходими за удовлетворяване изискванията на военните. Междувременно Управителният съвет на „Трайон“ щеше да започне преговори за сключване на договор с отдел „Снабдяване и логистика“ към Агенцията по информационни системи в отбраната на Пентагона.

В превод: забивка в коша! Старият продукт не просто бе свален от системата за поддържане на жизнената му дейност, но едновременно с това му бе направено кръвопреливане и трансплантация на сърцето.

И тогава лайното удари вентилатора и работите наистина се оплескаха.

Бях в мъжката тоалетна, застанал пред писоара и готов да си смъкна ципа, когато с небрежна походка се вмъкна Чад. Чад — бях забелязал това — с някакво шесто чувство бе доловил, че не обичам да пикая в компания. Бе започнал да ме преследва при всяко мое влизане в мъжката тоалетна, за да побъбрим на спортна тема, и това неизменно ми бе затваряло кранчето. Този път се насади пред съседния писоар с грейнало лице, сякаш не можеше да повярва на щастието си, че ме вижда. Пикочният ми канал страдалчески се сви. Мрачно загледах плочките над писоара.

— Хей… — започна той. — Страхотно представяне, приятел. Ако това е начин да се надигнеш… — Той бавно поклати глава, сякаш зачуден на уменията ми, и се изплю. Струята му мощно се плискаше в основата на писоара. — Господи! — Тонът му бе наситен с отровен сарказъм. Беше пресякъл някаква невидима линия и вече не се преструваше.

„Махни се оттук, за да се доизпикая“ — примолих се наум.

— Просто спасих продукта — опитах се да му обясня станалото.

— Да… и с това погреба Нора. Дали си заслужаваше за няколкото червени точки и възможността да се покажеш пред шефа? Тук не е прието да се действа така, приятел. Ти направи голяма шибана грешка! — Той се изтръска, вдигна ципа си и излезе от тоалетната, без да си измие ръцете.

Когато се върнах на работното си място, ме чакаше гласова поща от Нора.

— Ето ме, Нора — обявих пристигането си, когато влязох в офиса й.

— Адам — тихо отговори тя, — седни, моля те. — Усмихваше се с леко тъжна, спокойна усмивка. Което не обещаваше нищо добро.

— Нора, мога ли да кажа…

— Адам, както знаеш, едно от нещата, с което в „Трайон“ се гордеем, е, че винаги се стремим да намерим подходяща работа за всеки служител и по този начин да се уверим, че хората с най-голям потенциал са натоварени със съответстващи на този потенциал отговорности. — Тя отново се усмихна й погледът й просветна. — Поради тази причина, аз току-що подготвих молба за преместване на служител на друго работно място и я заведох пред Том с искане за изпълнение.

— Преместване?

— Ние сме адски впечатлени от твоя талант, твоята изобретателност и дълбочината на твоите знания. Оперативката тази сутрин демонстрира всичко това по максимално убедителен начин. Нашето разбиране е, че човек от твоя калибър може да бъде най-полезен в ТТП. Тяхното звено „Снабдяване“ определено ще се възползва от екипен играч като теб.

— ТТП?

— Сателитният ни офис в Триъгълния технологичен парк, Рали-Дърам, Северна Каролина.

— Северна Каролина? — Правилно ли чувах? — Говориш за прехвърлянето ми в Северна Каролина?

— Адам, на теб може да ти звучи като Сибир. Но бил ли си някога в Рали Дърам? Това е прекрасен район.

— Но, но… аз не мога да се преместя… имам тук задължения. Налага се да…

— Не се притеснявай, отдел „Премествания“ ще организира всичко. Транспортните ти разноски се покриват… в разумни граници естествено. Вече съм информирала „Личен състав“. Зная, че всяко преместване разбива статуквото, но нашите хора са се научили да го правят изненадващо безболезнено. — Усмивката й стана още по-широка. — Там ще ти хареса и което е по-важното, хората ще те харесат!

— Нора — започнах аз, — от една страна, Годард ме подкани да му кажа честно какво мисля, а от друга — аз съм голям фен на всичко, което сте постигнали с „Маестро“, и просто не исках да стана участник в неговото погребение. Последното нещо, което съм искал, беше да те ядосам.

— Да ме ядосаш ли? — удиви се тя. — Точно обратното, Адам, страшно съм ти благодарна за изказаните идеи. Още по-благодарна щях да съм, ако ги беше споделил с мен преди съвещанието. Но това вече са минали работи. Сега ни предстои да се занимаваме с по-добри и по-възвишени неща. Както и на теб!

Преместването трябваше да стане до три седмици. Бях абсолютно изваден от релси. Офисът в Северна Каролина се занимаваше със спомагателна дейност. Нямаше нищо общо с развоя. Там щях да бъда безполезен на Уайът. Вече чувах как острието на гилотина свисти по жлебовете надолу към врата ми.

Странно, не бях помислил за баща си до момента, когато излязох от офиса на Нора, и тогава се сетих за него с ужас. Не, аз просто не можех да мръдна оттук! Нямаше начин да го изоставя на произвола на съдбата. Но как можех да откажа да замина за мястото, където ме изпращаше Нора? Единственият начин бе да я прескоча в служебната йерархия, което със сигурност щеше да ми струва още по-скъпо. А откажех ли да замина за Северна Каролина, трябваше да подам молба за напускане и тогава вече щях да разбера какво означава да имаш неприятности.

Вървях и имах усещането, че цялата сграда бавно се върти около мен. Трябваше да седна и да помисля. Когато минавах край офиса на Ноа Мордън, той ме повика с пръст.

— А… Касиди — започна той. — Жулиен Сорел за „Трайон“. Не забравяй да се държиш добре с мадам дьо Ренал^[1].

— Моля? — обърках се аз. Не разбирах какво ми бърбори.

Облечен в любимата си хавайска тениска и с кръглите си очила с черни рамки, той изглеждаше като карикатура на самия себе си. Телефонът му иззвъня, но дори това при него трябваше да става по-особено — мелодията бе клип от „Града на суфражетките“ на Дейвид Бауи, точно фрагмента с „Бам-бам, мерси, мадам!“. — Мисля, че успя да впечатлиш Годард — продължи той. — Но едновременно с това трябваше да опиташ да не настройваш ненужно срещу себе си прекия си началник. Така че забрави Стендал. Може би трябваше да си прочел Сун Дзъ^[2]. — На лицето му за миг изпълзя жестока гримаса. — Защото задникът, който можеш да спасиш, като нищо би могъл да е твоят.

В офиса на Мордън можеха да се видят най-различни странни вещи. Имаше например шахматна дъска, върху която с абсолютна прецизност бе наредена мителшпилна позиция от някаква партия, плакат на Х. П. Лъвкрафт и голяма кукла с къдрава руса коса. Посочих въпросително шахматната дъска.

— Тал срещу Ботвиник, хиляда деветстотин и шейсета — обясни ми той, сякаш това означаваше нещо за мен. — В тази позиция е направен един от най-великите шахматни ходове на всички времена. Както и да е… исках да кажа, че не е нужно да обсаждаш укрепени градове, ако можеш да го избегнеш. Нещо повече, и това е мъдрост, почерпена не от Сун Дзъ, а от римския император Домициан: когато атакуваш цар, трябва да го убиеш. Вместо това ти започваш война срещу Нора, без да си подсигурил подкрепа от въздуха.

— Не съм искал да започвам война — мрачно отговорих аз.

— Каквито и да са били намеренията ти, резултатът е голяма грешка в изчисленията, приятелю мой. Защото тя със сигурност ще те унищожи. Помни, Адам: властта покварява, а голямата власт покварява абсолютно.

— Премества ме в Изследователския триъгълник.

Той повдигна вежда.

— Е, не знам какво мислиш, но можеше да е много по-зле. Например… бил ли си някога в Джексън, Мисисипи?

Всъщност бях посещавал този град и дори ми бе харесал, но нямах желание да подхващам дълъг разговор на философски теми с този възможно най-странен тип. Компанията му ме потискаше. Посочих грозната кукла на полицата на шкафа и попитах:

— Твоят ли е?

— „Обичай ме, Люсил“ — обясни загадъчно той. — Голяма издънка, инициативата, за която — горд съм да подчертая това — бе изцяло моя.

— Правил си… кукли?

Той се пресегна, стисна ръката на куклата и тя оживя: плашещо реалистичните й очи се разтвориха и не просто това, ами се присвиха като на живо човешко същество. Мъничката й устичка се отвори и ъгълчетата на устните провиснаха надолу в неодобрително изражение.

— Сигурен съм, че никога не си виждал кукла да прави това.

— Аз пък не съм сигурен, че бих искал да го видя още веднъж.

Мордън си позволи лека усмивка.

— Люсил разполага с пълна гама от чисто човешки изражения. Тя е роботизирана и — никой не може да го отрече — силно впечатлява. Може да хленчи, способна е да стане дребнава или досадна — точно като бебе. Иска да я потупаш по гръбчето, за да се оригне. Гука, смее се, а от памперса й се чува лек звън. Демонстрира обезпокоителни колики. Единственото, на което не е способна, това е да се подсече. Фразите, които използва, са на езика на страната, в която се продава, защото може да бъде обучавана. Дори насочва поглед към онзи, който й говори.

— Не знаех, че си се занимавал с кукли.

— Виж… тук мога да се занимавам, с каквото пожелая. Аз съм почетен инженер на „Трайон Системс“. Създадох я за малката ми племенница, но тя отказа да си играе с нея. Видя й се много страшна.

— Да, има нещо в нея, от което потръпваш — съгласих се аз.

— Моделът не се получи добър. — Той се обърна към куклата и произнесе: — Люсил, кажи здравей на нашия директор.

Люсил бавно завъртя главичка към Мордън. Чу се тихото бръмчене на някакъв механизъм в тялото й. Тя примигна и мърдайки устни в синхрон с думите, заговори с плътния глас на Джеймс Ърл Джоунс^[3]: — „Изяж ми гащичките, Годард“.

— Господи! — възкликнах.

Люсил все така бавно се обърна към мен, усмихна ми се сладко и отново кокетно примигна.

— Технологическите „вътрешности“ на този грозен трол изпреварват своето време — обясни Мордън. — Наложи ми се да напиша многонишкова операционна система, способна да работи на осембитов процесор. Върху нея реализирах най-съвременни елементи на изкуствен интелект по възможно най-икономичен начин. Архитектурата е доста нетривиална. В дебелото й коремче има три ASIC^[4]-a, проектирани лично от мен. — Знаех, че ASIC е съкращение за специализирана интегрална схема, по принцип способна на удивителни неща. — Люсил? — отново се обърна към нея Мордън и куклата завъртя лице към него и примигна. — Да ти го начукам, Люсил. — Очичките на Люсил примижаха, устата й се изви надолу и тя заплака с разкъсващ душата плач. По бузата й се плъзна самотна сълза. Той вдигна розовата й пижамка и под ръба се показа малкият правоъгълник на течнокристален дисплей. — Мама и татко могат да я програмират и да видят конкретните настройки на този усъвършенстван течнокристален дисплей, интелектуална собственост на „Трайон“. Всъщност единият ASIC управлява именно дисплея, вторият се занимава с моторите, а третият има грижа за синтеза на речта.

— Невероятно — признах аз. — И всичко това само за някаква кукла.

— Точно така. Върхът беше, когато компанията партньор прееба излизането на пазара. И нека това ти бъде урок. „Корпусът“ беше ужасен. Изделието се появи по магазините в края на ноември, което означаваше двумесечно закъснение, защото мама и тате вече бяха направили списъците с коледни подаръци. Цената не бе най-добрата възможна, понеже в икономика като нашата, мама и тате не биха желали да хвърлят сто долара за някаква шибана играчка. Разбира се, гениите на маркетинга в отдел „Потребителски стоки и образование“ на „Трайон“ бяха решили, че съм изобретил следващата Бийни Бейби, така че се оказахме със складови наличности от чипове на стойност неколкостотин хиляди долара, произведени за нас в Китай на абсурдно висока цена и непригодни за никакво друго приложение. Резултатът бе, че „Трайон“ увисна с половин милион грозни кукли, които никой не искаше да поглежда, заедно с триста хиляди резервни комплекта компоненти, събиращи и до ден-днешен праха в някакъв склад във Ван Нюис.

— Ох!…

— Е, няма нищо. Никой не може да ме докосне. Разполагам с криптонит^[5].

Не уточни какво има предвид, но това бе Мордън — човек на границата на лудостта, — така че реших да не питам. Върнах се на работното си място, където този път ме чакаха няколко записани гласови пощи. Когато прослушах втората, познах със сепване гласа още преди да ми се бе представил.

— Господин Касиди — каза дрезгавият глас, — аз съм… добре де, обажда се Джок Годард. Бях силно впечатлен от вашето изложение тази сутрин и се питам дали не бихте могли да се отбиете в моя офис. Защо не позвъните на секретарката ми Фло, която ще организира среща?