Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paranoia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Параноя

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.06.2004

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-541-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4786

История

  1. — Добавяне

13.

Нещо в Нора ме безпокоеше. Изглеждаше ми напълно способна да ми сложи циментови ботуши, да ме натика в багажника на някой кадилак и после да ме хвърли в Ийст Ривър. Да поплувам или да се удавя, както реша.

Остави ме в новата ми работна клетка, за да довърша сам курса по ориентация и да науча кодовите наименования на изделията от производствената им гама. Всяка хайтек компания дава на продуктите си кодови имена. „Трайон“ бяха избрали бури и бедствия — „Торнадо“, „Тайфун“, „Цунами“ и така нататък. „Маестро“ имаше кодово име „Вихрушка“. Всички тези различни имена бяха адски объркващи, а на всичко отгоре се опитвах да се ориентирам в общата йерархия, от която интересуваше Уайът. Някъде около обяд, когато започнах да огладнявам, в клетката ми дойде набит мъж над четиридесетте, с прошарена коса, събрана на опашка, с оригинална шарена хавайска риза и с кръгли очила с тежки черни рамки.

— Ти трябва да си последната жертва. — Той ме изгледа замислено. — Къс прясно месо, хвърлено в клетката на лъвовете.

— А пък ти си явно гладен — отбелязах. — Казвам се Адам Касиди.

— Знам. Аз съм Ноа Мордън — почетен инженер на „Трайон“. Днес е първият ти ден, а ти не знаеш на кого да се довериш и на чия страна да застанеш. Нямаш представа кой иска да си играе с теб и кой мечтае да те види проснат по лице в калта. Е, дошъл съм да отговоря на всичките ти въпроси. Какво ще кажеш да изядем по един сандвич в субсидирания ресторант на самообслужване за служители?

Странен тип, но аз бях заинтригуван. Докато вървяхме към асансьора, той подметна:

— Значи са ти дали работата, която не пожела никой друг, а?

— Така ли било? — Е, добре се бях накиснал значи.

— Нора искаше вътрешен заместник, но не се намери нито един със свястна квалификация, който да пожелае да работи за нея. Алана, онази, на чието място са те взели, молеше със сълзи на очи да бъде пожалена, така че най-сетне се смилиха и я преместиха на друго място. Има слух, че „Маестро“ виси на косъм. — Едва го чувах: той мърмореше, без да ме поглежда, докато вървеше с широки крачки към асансьорите. — Ще разбереш, че нашите хора не се колебаят много да затворят кранчето, когато нещо върви към провал. Тук хванеш ли хрема, веднага се появява някой да ти вземе мерките за ковчег.

— Изделието е излишно — казах.

— Изделието е скапано. И обречено. „Трайон“ разработва многофункционален мобилен телефон, в който се използва същият пакет за безжичен пренос на текст, така че какъв е смисълът? Най-разумното е да не се удължава ненужно агонията. На всичко отгоре, продуктът не помага с нищо на Нора, Кучката на колела.

— Такава ли е наистина?

— Ако не си го схванал първите десет секунди след като си я видял, значи не си толкова умен, за колкото те представят. Но не я подценявай — тя има черен пояс по корпоративно интригантство, има и група, която я подкрепя, така че се смятай за предупреден.

— Благодаря.

— Годард си пада по класическите американски коли, тя — също. Има мисля, два реставрирани мастодонта, макар да не съм я виждал да ги кара. Според мен тук става дума за нещо по-важно — посланието към останалите, че тя и Годард са замесени от едно и също тесто. Нора е много оправна, ще се увериш сам.

Асансьорът беше наблъскан с други служители, отиващи към ресторанта на трети етаж. Много от тях бяха облечени в голф фланелки или тениски с логото на „Трайон“. Асансьорът спираше на всеки етаж. Някой зад мен се пошегува: „Май сме взели пътническия“. Убеден съм, че тази фраза се чува поне веднъж дневно във всеки фирмен асансьор по света.

Ресторантът — или по-скоро трапезарията за служители, както официално го наричаха — беше огромен и въздухът трептеше от напрежението на стотици, може би хиляди събрани на едно място служители на „Трайон“. Приличаше на закусвалня към пазарен комплекс: суши бар с двама специалисти по суши; павилион за пица, на който можеше сам да избереш с какво да е покрита; бурито[1] бар; китайска кухня; пържоли и бургери, изненадващ с разнообразието си салатен бар, а за най-капризните имаше дори и избор на вегетарианска кухня.

— Господи! — не се сдържах.

— Хляб и зрелища — поясни Ноа. — Тази необходимост е открил още Ювенал. Дръж селяните сити и те няма да забележат, че са поробени.

— Сигурно е така.

— Ситите крави дават по-добро мляко.

— Всичко в името на ефективността — съгласих се аз. — Пестеливост все пак.

— Ха… Трябва да видиш автоматите за закуски в стаите за отдих: двайсет и пет цента за пилешко шишче, но цял долар за шоколад „Клондайк“. А напитките и кафето са направо безплатни. Миналата година главният счетоводител — казва се Пол Камилети — се опита да сложи край на седмичните бирени купони, само че тогава мениджърите започнаха да плащат от джоба си за бира, а някой пусна циркулярен имейл, в който защитаваше целесъобразността на запазването на добрата традиция: бирата струвала хикс долара годишно, докато наемането и обучението на нови служители струвало игрек долара, така че ако отчетем запазването на високия дух и прибавим икономиите от намаляване на текучеството, възвръщаемостта на инвестицията може да се изчисли като… и така нататък. И Камилети, за когото печалбата стои над всичко, се предаде. Но неговата кампания за пестеливост, още е на мода, както виждаш.

— Същото е и при Уайът — казах аз.

— От нас дори се иска да летим в туристическа класа при презокеански полети. Самият Камилети дава пример, като отсяда в „Мотел 6“, когато пътува из Щатите. „Трайон“ не притежава фирмен самолет… е, не е съвсем така, защото съпругата на Годард му купи самолет за рождения ден, за да не го съжаляваме.

Взех си бургер и диетична кола, а той си избра някакво мистериозно азиатско ястие със запържени зеленчуци. Всичко беше безумно евтино. Огледахме се из салона с подноси в ръцете, но Мордън не видя колега, при който би искал да седне, така че се настанихме само двамата на маса. Имах отдавна забравеното усещане за първи учебен ден, когато не познаваш никого. Напомни ми за деня, когато започнах в „Бартоломю Браунинг“.

— Но Годард не отсяда в „Мотел 6“, нали?

— Съмнявам се. Но и той не се фука с парите си. Отказва да се вози в лимузина. Шофира сам. Обаче има поне десет антики, за които твърди, че ги бил реставрирал сам. Освен това подарява на петдесетимата най-високостоящи в йерархията мениджъри луксозни коли по техен избор — не че те, горките, не ринат пари с лопата… направо да се отвратиш. Годард е умен — разбира, че за да задържиш истински талантливите, трябва да има плащаш като на таланти.

— А как стоят нещата с „почетните инженери“?

— О, и аз направих много пари, откакто съм тук. Не се оплаквам — теоретично погледнато, бих могъл да кажа на всеки тук да върви да се шиба, и пак щях да имам попечителски фондове за всичките си деца, ако разполагах с такива.

— Но продължаваш да работиш.

Той въздъхна.

— Когато напипах златната жила — само няколко години след като постъпих на работа тук — спрях, обиколих с кораб света, като взех със себе си само дрехи и няколко куфара тежка артилерия.

— Тежка артилерия? — Погледнах го въпросително.

— Хитовете на западната литература — усмихна се той.

— Като Луис Л’Амур[2]?

— Като Херодот, Тукидид, Софокъл, Шекспир, Сервантес, Монтен, Кафка, Фройд, Данте, Милтън, Бърк…

— О, спри! Изглежда, съм спал по време на този урок в училище.

Той пак се усмихна. Явно ме вземаше за слабоумен.

— Както и да е — продължи Ноа, — след като прочетох всичко, установих, че не съм скроен да не работя, и се върнах в „Трайон“. Чел ли си „Дискурс върху доброволното робство“ на Етиен дьо ла Боатие?

— Това, предполагам, е за десерт?

— Единствената реална власт на тираните е дадената им от техните жертви.

— Към нея добавям властта да раздаваш безплатна кока-кола — добавих аз и вдигнах в знак на наздравица кутията си. — Та, казваш, си инженер.

Отново вежлива усмивка, повече наподобяваща гримаса.

— Нека подчертая отново, не съм просто инженер, а почетен инженер. Това означава, че имам малък служебен номер и до голяма степен мога да се занимавам, с каквото пожелая. Ако ми се иска да бъда трън в задника на Нора Съмърс, значи няма проблем, и толкоз. Сега, нека се спрем на участниците от страна на маркетинга в твоята бизнес група. Такаа… вече си се запознал с гадната Нора. И с Том Лундгрен, благородния вице, който по принцип е прям човек, обичащ църквата си, семейството и голфа. Следва Фил Боджалян, стар като Матусал и горе-долу толкова наясно с технологичните новости, започнал в „Локхийд Мартин“ по времето, когато фирмата още се наричала иначе, а компютрите били големи като къщи и работели с перфокарти, изобретени от Ай Би Ем. Дните му със сигурност са преброени. И… я виж, това ако не е самият Елвис, слязъл сред тълпата!

Обърнах се. Пред салатения бар стоеше белокос мъж с отпуснати рамене, сбръчкано лице, гъсти бели вежди, големи уши и палаво изражение. Беше с поло. Плътността на енергията в салона видимо се увеличи, излъчвана от него на вълни, всички се обръщаха да го видят и скрито си шепнеха.

Огъстин Годард, основател и главен изпълнителен директор на „Трайон“ — телом и духом сред масите.

Изглеждаше по-стар, отколкото на снимките, които ми бяха показвали. До него стоеше много по-млад и висок мъж, който му говореше нещо. Младият, някъде към четиридесетте, беше строен и в отлична физическа форма, с черна, започваща да посребрява коса. Приличаше на италианец, красив като кинозвезда, екшън герой, остаряващ по възможно най-благороден начин, макар и с обезобразени от шарка бузи. Ако се изключеше лошата му кожа, напомняше за младия Ал Пачино в първите два филма от „Кръстника“. Беше облечен във великолепен тъмносив костюм.

— Това сигурно е Камилети? — познах аз.

— Камилети Главореза — потвърди Мордън и заби клечките си в купичката пред себе си. — Главният ни финансист. Кралят на пестеливостта. Двамата са неразделни — съобщи ми той с пълна уста. — Обърна ли внимание на лицето му, на белезите от acne vulgaris? Според един слух, четени с Брайловата азбука, те казвали „яж лайна и пукни“. Както и да е, за Годард Камилети е слезлият отново на земята Христос, магьосникът, който ще намали текущата издръжка, ще увеличи печалбата и ще изстреля акциите на „Трайон“ в стратосферата. Някои казват, че Камилети бил идът[3] на Джок Годард, на лошия Джок. Неговият Яго. Дяволът на рамото му. А според мен той е лошото ченге, което оставя Джок да бъде доброто.

Довърших бургера си. Управителят и неговият финансист изчакаха на опашката и не пропуснах да забележа, че дори си платиха салатите. Не можеха ли да се изнижат, без да плащат? Или да прередят останалите чакащи?

— Камилети обича да обядва със служителите — продължи Мордън, — за да демонстрира пред масите ангажираността си с политиката на намаляване на текущите разходи. Всъщност той не ги намалява, а ги „орязва“. Впрочем, в „Трайон“ няма трапезария за директори. Няма и отделен готвач за тях. Няма такова нещо като донасяни от ресторант обеди, забрави това. Аристократите споделят къшея със селяните. — Той отпи голяма глътка „Д-р Пепър“. — Та докъде бяхме стигнали в моя списък на действащите лица? А, да… Следващият е Чад Пиърсън, златокъдрото момче на Нора и нейно протеже, детето чудо, което няма представа какво означава професионализъм. Диплома по бизнес администрация от място, дето не си го чувал, но скокнал оттам право в маркетинга на нови изделия в „Трайон“ и неотдавна стъпил на краката си. Несъмнено ще гледа на теб като на основна заплаха, която трябва да бъде елиминирана. Накрая трябва да спомена Одри Бетюн, единствената чернокожа…

Ноа внезапно замълча и мушна с клечките още няколко късчета пиле в устата си. Видях симпатичен рус млад мъж на горе-долу моите години ловко да се приближава към нашата маса, както акула намира пътя си във вода. Синя риза, свеж външен вид, атлетично тяло. Един от онези блондини, които виждаш на цяла страница в списанията да комуникират непринудено с други образци на човешката раса по приеми или на моравата пред получения като наследство от някой барон семеен имот.

Ноа Мордън отпи бърза глътка от „Д-р Пепър“ и стана. Отпред на ризата му с надпис „Алоха“ имаше няколко кафяви петънца от яденето.

— Извинявай — с видимо притеснение каза той, — трябва да те оставя. — И заряза яденето си на масата в секундата, в която сламенорусият младеж се приближи с протегната ръка.

— Как си? — сърдечно каза младежът. — Аз съм Чад Пиърсън. — Подадох му ръка, но той направи онзи номер в стил „ние сме прекалено готини, за да се здрависваме като обикновени хора“. Ноктите му изглеждаха като с маникюр. — Само ако знаеш колко много съм слушал за теб, приятел!

— А… все глупости, предполагам — отговорих аз. — Маркетинг, нали разбираш.

Думите ми го накараха да се разсмее заговорнически.

— А, не… няма такива работи. Ти си Човекът. Да знаеш, че се лепвам за теб и няма да успееш да ме изгониш, докато не науча поне един-два номера.

— Всъщност аз съм този, който ще има нужда от известна помощ. Предупредиха ме, че тук или плуваш, или се давиш, и вече започва да ми се струва, че са ме пуснали в дълбокото.

— Аха, значи Мордън е споделил с теб циничните си възгледи на дървен философ.

Усмихнах се неутрално.

— Каза ми това-онова.

— Все в отрицателна светлина, обзалагам се. Той мисли, че се намира в някаква сапунка и че с него е сключена сделка, достойна за Макиавели. Може и така да е, но аз не бих му обръщал прекалено сериозно внимание.

Осъзнах, че седя и разговарям с радващия се на най-малко популярност член на екипа, и може би това ме накара да защитя Мордън.

— На мен ми хареса.

— Той е инженер. Всички инженери са малко чалнати. Играеш ли баскетбол?

— Опитвал съм.

— Всеки вторник и четвъртък в обедната почивка се събираме в залата за фитнес. Няма твърди отбори и мераклиите са малко. Надявам се, освен това двамата с теб да пийнем по нещо някой ден, да отидем на мач и така нататък.

— Ще се радвам — казах неангажиращо.

— Разказа ли ти някой за биреното парти?

— Още не.

— Е, предполагам, че това не е точно по вкуса на Мордън. Но мен да питаш, става щур купон. — Енергията бликаше от тялото му и той се извиваше насам-натам като баскетболист, търсещ пролука, за да счупи коша със забивка. — Така че, приятелю, надявам се да те видя в два, нали?

— Не бих го пропуснал.

— Страхотно. Страшно се радвам да те видя в екипа. Просто усещам, че двамата с теб ще смаем някои хора. — И ми се усмихна широко.

Бележки

[1] Царевична питка с пълнеж от пикантно подправено говеждо. — Б.пр.

[2] Луис Диърборн Л’Амур (1908–1988) — популярен американски писател на уестърни. — Б.пр.

[3] Ид (биол.) — най-малката частица на хромозома, носителя на наследствеността (според Вайсман). — Б.пр.