Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paranoia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Параноя

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.06.2004

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-541-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4786

История

  1. — Добавяне

38.

Така че направих нещо, което беше абсолютно ненормално, но ми донесе огромно удоволствие. Отидох на пазара и си купих порше за деветдесет хиляди долара.

Още помнех времената, когато бих отпразнувал подобно събитие, като се натряскам, може би с шампанско и с едно-две хапчета. Но това вече си беше една цяла нова вселена от изживявания. Харесваше ми мисълта сам да прережа връзките си с „Уайът“, като сменя аудито за порше, та макар и за сметка на „Трайон“.

Влизали ли сте някога в автосалон на порше? Ако не сте, нека ви информирам, че няма нищо общо с купуването на хонда акорд. Не е като да влезеш от улицата и да поискаш да покараш колата. Минава се през сложна любовна игра. Трябва да попълниш формуляр, те ще се поинтересуват защо си дошъл точно при тях, ще попитат какво работиш, ще искат да се уверят относно статута ти.

Освен това има толкова много опции, че можеш буквално да се смаеш. Искаш ли фаровете ти да са „двуксенонови“? Дали таблото ти да е в стил „арктическо сребро“? Обикновена кожа ли искаш за седалките, или мека? Колелата ти какви да са: „Спорт дизайн“, „Спорт класик II“ или „Турбо Лук I“?

Онова, което исках аз, беше „Порше“ и не желаех да чакам четири до шест месеца за изработването на персонална кола в Щутгарт Цуфенхаузен. Исках сам да си я изкарам от гаража на автокъщата. Исках я веднага, начаса. Имаха само две 911 „Карера“ — едното в „гвардейско червено“, другото — „металик — базалтово черно“. Нещата се решиха от шевовете по тапицерията: червената кола беше с черни седалки, тапицирани с имитация на кожа, и което беше най-лошото, бяха шити с червени конци, което оставяше привкус на каубойщина и беше непоносимо. „Базалтово черният“ модел имаше умопомрачително купе, тапицирано с великолепна мека кожа, и облечени в кожа скоростен лост и волан. Върнах се бързо след пробното каране и я поисках веднага. Не зная, може би ме бяха преценили, че съм зяпач, дошъл просто да си погали очите, без никакво намерение или възможности да купува, или най-малко, че накрая няма да ми стигне куражът да платя, но аз го направих и те ме увериха, че постъпвам много умно. Агентът дори ми предложи да изпрати някой, който да върне аудито до автокъщата, занимаваща се с аудита — напълно безплатно естествено. Усещането беше като полет със самолет — дори натискането на педала на газта водеше до изръмжаване подобно на двигателя на Боинг 767. Четиристотин и петдесет конски сили, ускоряване до сто километра в час за пет секунди, невероятна мощ. Двигателят можеше както да мърка, така и да реве. Вкарах в плейъра любимото си CD и надух „Клаш“, „Пърл Джем“ и „Гънс енд Роузис“, докато се носех към работата. Имах чувството, че всичко се развива точно както трябва.

 

 

Годард очакваше да се нанеса в новото жилище още преди да съм си сменил работното място. И държеше то да е близко до сградата на „Трайон“. Не че имах желание да споря — беше крайно време това да стане.

Благодарение на хората му зарязването на дупката, в която живеех, и пренасянето в новия апартамент на двайсет и девети етаж в южната сграда на Харбър Суитс стана съвсем лесно. Небостъргачите бяха два (казваха им „кули“), с по сто и петдесет апартамента във всеки, на трийсет и осем етажа, на които бяха разположени всякакви жилища — от тип „студио“ до такива с по три спални. Самите кули бяха издигнати върху най-елегантния хотел в района — ресторантът му водеше класацията на „Загат“.

Апартаментът ми изглеждаше като изрязан от страниците на „Стилно“. Площта му бе към сто и осемдесет квадратни метра, височината на стаите — три и половина, подът беше комбиниран — паркет и каменни плочи. Имаше огромна спалня, а библиотеката можеше да се използва като резервно място за спане. Към всичко това следва да добавя официалната трапезария и гигантския хол.

Прозорците бяха от пода до тавана и през тях се разкриваше възможно най-изумителната гледка, която бях виждал. В едната посока холът гледаше към града, проснал се някъде долу, в краката ми, а в другата погледът ми се плъзгаше над водата.

Кухнята — достатъчно просторна, за да може да се нарече и трапезария — изглеждаше като копирана от секцията за високотехнологични кухни на фирма, специализирана в тази дейност, и имената на уредите бяха онези, които звучаха единствено правилно: хладилник „Съб Зиро“, съдомиялна машина „Миеле“, печка — фурна комбо „Вайкинг“, шкафове на „Погенпол“, гранитен плот за готвене и дори вграден шкаф за вино „Грото“.

Не че някога щях да имам нужда от кухня. Ако човек искаше да се нахрани вкъщи, бе достатъчно да вдигне слушалката на телефона на стената в кухнята, да натисне специалния бутон и да го свържат директно с румсървиса към хотела, където при желание можеше да се поръча не ядене, а направо готвач, който веднага щеше да се качи от ресторанта, за да приготви на място всичко нужно за клиента и гостите му.

Долу имаше заемащо девет декара съоръжение, където маса богаташи — много от които не живееха тук — се измъчваха във фитнес залите, играеха скуош, извиваха телата си в йогистки пози, потяха се в сауни и се наливаха с протеинови коктейли в кафетата.

Обслужването бе на такова ниво, че дори не се налагаше да паркираш собствената си кола. Достатъчно бе да спреш на входа и мигом се появяваше момче, което я откарваше някъде до момента, в който ти потрябва пак.

Асансьорите се изстрелваха нагоре със скорост, от която ушите ти пукаха, а кабинките им бяха с махагонова ламперия, мраморни подове и площ, съпоставима с тази на стария ми апартамент.

Няма дори да се опитвам да опиша мерките за сигурност в сградата, само ще отбележа, че хората на Уайът нямаше да могат да влизат тук, както си пожелаят, и да ровят из вещите ми. Това наистина ми допадаше.

Нито един от апартаментите в Харбър Суитс не струваше под милион долара, а конкретно моят бе даже над два милиона, но за мен всичко това бе безплатно — включително мебелировката, — защото сметката се плащаше от „Трайон“.

Нанасянето стана съвсем безболезнено, защото реших да не задържа почти нищо от стария си апартамент. Едно-две обаждания по телефона бяха достатъчни, за да дойдат представители на „Гудуил“ и Армията на спасението и да изнесат стария ми грозен диван с карираната дамаска, ламинираната кухненска маса, леглото и матрака, събираните с години никому непотребни вещи, дори скапаното ми старо бюро. Когато започнаха да влачат дивана, от него се изтърсиха какви ли не боклуци — стари списания, изсушени хлебарки и аксесоарите за вземане на наркотици. Задържах само компютъра, дрехите си и тежкия чугунен тиган, наследство от майка ми (с него не можех да се разделя по сантиментални причини — не че го бях използвал някога). Натъпках нещата си в поршето и дори само това показва колко малко бях задържал, понеже багажникът на тази кола е миниатюрен. Като се съобразих с предложението на агента ми, поръчах обзавеждането в мебелния магазин за богаташи „Домисайл“: големите меки дивани, които поглъщаха повереното им тяло, съответстващите им кресла, масата за хранене и столовете край нея, които оставяха впечатлението, че са откраднати от Версай, грамадното легло с рамка от ковано желязо, персийските килими, убийствено скъпия матрак „Дукс“… всичко. Цял куфар пари, но… по дяволите, нали не беше мой.

„Домисайл“ още качваха мебелировката, когато ми позвъни портиерът, Карлос, за да ме информира, че съм имал посетител — някой си господин Сет Маркъс. Наредих да го пуснат да се качи.

Вратата беше отворена за носачите, но Сет чинно позвъни и когато излязох, го заварих да ме чака в коридора. Беше по тениска „Соник Ют“ и оръфани джинси „Дизел“. Изглеждаше посърнал. Беше потиснат — не можех да разбера дали е притеснен от обстановката, дали ми завижда, или просто е ядосан, че съм изчезнал от екрана на радара му. А може би бе по малко от трите.

— Ей, пич — без настроение каза той, — открих те най-сетне.

— Здрасти, пич — отговорих и го прегърнах през раменете. — Добре дошъл в скромното ми жилище. — Просто не ми идваше нищо друго наум. Не знам защо, но се чувствах неловко. Май не исках да види къде живея.

Той остана, където си беше — в коридора.

— Ти май нямаше да ми кажеш, че си се изнесъл, а?

— Честно казано, всичко се разви много набързо. — Казвах му истината. — Но щях да ти се обадя тези дни, разбира се.

Той извади бутилка евтино шампанско „Ню Йорк Стейт“ от брезентовата си куриерска чанта и ми я подаде.

— Дойдох да празнуваме. Реших, че вече заслужаваш повече от кашон бира.

— Чудесно! — възкликнах, взех бутилката и се престорих, че не съм усетил язвителността. — Влизай.

— Ах ти, кучи сине — каза той с глас, изпразнен от всякакъв ентусиазъм, — това е страхотно… мамка му!

— Сто и осемдесет квадрата, можеш да ги премериш, ако искаш — похвалих се и тръгнах да го развеждам. От време на време той казваше странни неща от рода на „Ако това е библиотеката, не ти ли трябват и книги?“ и „Трябва да довършиш мебелировката на спалнята и с маце“. Заяви, че апартаментът ми бил „кофти“ и „тъп“, което в псевдогангстерския му речник означаваше, че го е харесал.

Помогна ми да махнем полиетиленовата опаковка на единия диван, за да можем да го изпробваме. Бе разположен в центъра на хола с лице към океана и сякаш плувахме из облаците.

— Гот — призна той и потъна сред възглавниците. Изглеждаше като човек, който се чуди върху какво да си вдигне краката, но още не бяха качили масичката за кафе, което беше добре, защото не исках да слага окаляните си „Док Мартин“ на нея. — И маникюр ли си правиш вече? — подозрително ме попита той.

— От време на време — признах неохотно. Не можех да повярвам, че е забелязал такава дребна подробност като състоянието на ноктите ми. — Трябва да изглеждам като шеф, нали разбираш?

— И тази прическа. Ти… какво?

— Какво?

— Не мислиш ли, че е малко… хахава?

— Хахава?

— Ами… префърцунена. И май си слагаш от онези боклуци в косата… гел, мус, как му викаха?

— Малко гел — опитах да се оправдая. — Какво толкова?

Но той примижа и неодобрително поклати глава.

— Дали усещам и одеколон?

Реших да сменя темата:

— Мислех, че тази вечер ти се пада да си на смяна.

— А… за барманството ли говориш? Нее… зарязах ги. Оказа се пълна дивотия.

— На мен пък заведението ми допадаше.

— Не и ако работиш там, пич. Като работиш там, те третират като шибан сервитьор. — Избухнах в смях. — Сега съм се хванал с голяма далавера — похвали се той. — Член съм на екипа за „мобилна енергия“ към „Ред Бул“. Дават ти готина кола, с която да обикаляш, и от теб се иска само да разнасяш мостри, да говориш с разни хора и така нататък. Плаващо работно време. Спокойно мога да го правя покрай другата си работа.

— Изглежда гот.

— Абсолютно. И ми остава много свободно време, за да работя над фирмения химн.

— Фирмен химн?

— Всяка голяма компания си има химн. — И той запя фалшиво: — „Трайон — нека променим света!“. Нещо такова. Ако „Трайон“ нямат, може би ще подхвърлиш една добра дума за мен, пред когото трябва. Така ще вземам роялти всеки път, когато запеете на фирмен пикник или по друг повод.

— Ще видя как стоят нещата — неопределено обещах аз. — Ей… ама аз още нямам чаши. Очаквам доставка, но не са ми ги донесли. Увериха ме, че били от стъкло, надувано с уста в Италия… направо се чудя дали няма да миришат на чесън.

— Не го мисли. И без това шампанското сигурно е пълен боклук.

— Ти все още ли работиш и в юридическата кантора?

Въпросът ми го накара да се почувства неудобно.

— Това е единственият ми стабилен доход.

— Значи е много важно за теб.

— Повярвай ми, пич, правя минималното, което се иска от мен. Гледам просто да махна Шапиро от гърба си — факсове, копиране, търсене, проучване, каквото поиска — и ми остава достатъчно време, за да сърфирам в уеба.

— Страхотно.

— Все едно че ми плащат по двайсет долара на час, за да играя онлайн игри, да записвам изтеглена музика на CD-та и да се преструвам, че си скъсвам гъза от бач.

— Чудесно — казах. — Само така. — Но знаех, че това е достойно за съжаление.

— Точно.

И тогава, без сам да съзнавам как думите се изплъзнаха от езика ми, се чух да казвам:

— Интересно… кой мислиш, че е по-измаменият: ти или те?

Сет ме изгледа странно.

— Какво искаш да кажеш?

Вече беше късно да показвам, че съм говорил, без да помисля.

— Искам да кажа, че се ебаваш на работа, претупваш нещата, измъкваш се… но питал ли си се някога с каква цел го правиш? Нали разбираш: в крайна сметка какъв е смисълът?

Сет враждебно присви очи.

— Какво ти става?

— Не разбираш ли, че в един момент трябва да вземеш решение?

Той се замисли.

— Няма значение… Виж, не искаш ли да излезем някъде? Тук ми се струва някак толкова за… възрастни, че ме побиват тръпки.

— Става. — Всъщност от няколко минути се колебаех дали да не се обадя по телефона и да поръчам нещо за вечеря — най-вече за да впечатля Сет, разбира се, — но после се отказах. Сет щеше да се подразни. Не без облекчение, че проблемът бе намерил по-добро решение, позвъних на момчето долу и поръчах да изкара колата ми.

Когато слязохме, тя вече ни чакаше на входа.

— Твоят ли е? — ахна той. — Не може да бъде!

— Може — уверих го.

Циничната му фасада на пълен непукизъм най-сетне се бе пропукала.

— Това сигурно струва сто бона.

— По-малко — признах си. — Доста по-малко. Истината е, че лизингът се плаща от компанията.

Той бавно се приближи до поршето, обзет от благоговение, точно както маймуните заобикалят монолита във филма „2001: Космическа одисея“, и погали неуверено блестящата базалтово черна врата.

— Окей, пич. Признавай сега каква е далаверата! Искам дял…

— Няма далавера — казах притеснено, докато сядахме. — Донякъде е стечение на обстоятелства.

— Я зарежи! Май забравяш с кого приказваш. Погледни ме — аз съм, Сет. Не ме ли помниш вече? Наркотици ли продаваш, или нещо друго. Защото, ако е така, искам да участвам и аз.

Изсмях се кухо. Потеглихме с изръмжаване на двигателя и в същия миг зърнах тъпо изглеждаща кола, паркирана на улицата. В този квартал нямаше начин да не е неговата. Върху покрива й бе монтиран грамаден макет на боядисана в синьо, сребристо и червено кутия на „Ред Бул“. Не кола, а майтап.

— Твоята ли е? — попитах ненужно.

— Аха… Страхотна е, нали? — Но ентусиазмът в гласа му бе изчезнал.

— Хубава е — казах. Беше нелепа.

— И знаеш ли колко ми струва? Нищо! Трябва само да я карам насам-натам.

— Добра сделка.

Той се облегна с наслаждение на седалката от мека кожа.

— И меко вози — отбеляза Сет. После вдъхна дълбоко и вдиша с наслада аромата в купето на новата кола. — Пич, това е жестоко. Животът, който водиш, започва да ми харесва. Да се сменим, а?