Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paranoia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Параноя

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.06.2004

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-541-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4786

История

  1. — Добавяне

45.

Излязох от офиса на Годард с облекчение, но едновременно с това бях и угрижен.

Бях оцелял след първото си съвещание с него и бях успял да не изглеждам глупак. Но бях научил голяма вътрешна тайна, истинска информация от кухнята, която щеше да промени живота на много хора.

Аз обаче бях взел решение да не я съобщавам на Уайът и хората му. Това не беше част от задачата ми, не влизаше в описанието на „трудовата ми характеристика“. И нямаше нищо общо с тайните проекти на „Трайон“. От мен не се очакваше да съобщавам абсолютно всичко на хората, които ме ръководеха. Всъщност те не знаеха, че зная. При това положение щяха да научат за съкращенията в „Трайон“ заедно с всички останали.

Ангажиран с тези мисли, излязох от асансьора на трети етаж в крило „A“, за да видя останало ли е нещо за обяд, когато видях към мен да се насочва познато лице. Висок мършав млад мъж, някъде към трийсетте и лошо подстриган, ми извика, докато влизаше в празния асансьор:

— Ей, Адам!

Кимнах и продължих да вървя, но лицето ми пламна.

Казваше се Кевин Грифин, непринуден, макар и налудничаво изглеждащ бивш мой колега, доста добър баскетболист. Играехме с него на двойка, докато бях в „Уайът Телекомюникейшънс“. Той работеше в отдел продажби и се занимавате с рутери. Помнех го — зад неугледната му фасада се криеше един много умен и много амбициозен човек. Винаги подобряваше личните си показатели и не пропускаше да се пошегува с мен за незаинтересуваното ми отношение към работата.

С други думи — човек, който знаеше кой съм в действителност.

— Адам? — настоя той, застинал на прага на асансьора. — Адам Касиди! Какво правиш тук?

Нямаше как да го игнорирам, така че се обърнах. Беше мушнал ръка върху датчика на вратата и й пречеше да се затвори.

— О… Кевин — казах, — тук ли си вече?

— Да, в продажбите. — Изглеждаше възбуден, сякаш ставаше дума за среща със съученици след много години. После понижи гласа си: — Теб не те ли изритаха от „Уайът“ заради онова парти, а? — И заговорнически се изкиска.

— Нее… — възразих, като се запънах за секунда, опитвайки се да изглеждам едновременно безгрижен и развеселен. — Беше просто недоразумение.

— Аха. — Но в гласа му се долавяше съмнение. — И къде си сега тук?

— Все същата история — отговорих му неопределено и побързах да приключа: — Е, радвам се, че се видяхме. Съжалявам, бързам.

Когато вратата на асансьора тръгна да се затваря, той се обърна и ме изгледа с любопитство.

Което не беше никак добре.