Джоузеф Файндър
Параноя (52)

52.

Голямата ми презентация пред Годард все се отлагаше и отлагаше. Първоначално беше насрочена за осем и трийсет, но десет минути преди това получих имейл с висок приоритет от Фло, че неговото съвещание се удължава, така че нека бъде за девет. Няколко минути преди девет нов имейл от Фло ми каза, че съвещанието още не било приключило, така че защо не пренасрочим срещата за девет и половина.

Реших, че шефовете се разправят кой да поеме отговорността за конкретните списъци със съкратените. Нямах никакво съмнение, че всички, разбира се, са за известни съкращения, стига това да не засяга техните отдели. „Трайон“ не бе по-различна от другите компании: за колкото повече хора отговаряш, толкова по-голяма е властта ти. Никой не искаше да губи хора.

Умирах от глад, така че излапах набързо един протеинов сладкиш от ония, дето са опаковани като шоколади. Бях изморен, но и прекалено възбуден, така че отворих Power Point и се залових да доизпипам презентацията си. Първо вмъкнах преливане от слайд към слайд. След това вкарах схематична рисунка на озадачен човек, който се чеше по главата с въпросителна в облаче над нея. После се захванах да прилагам правилото за „седемте“: не повече от седем думи на ред и не повече от седем подточки при изброяване в списък. Само че… правилото на седемте ли беше, или на петте? Защото определено бях чувал и за такова. Прецених, че при дадените обстоятелства Джок ще бъде леко изнервен и може би не съвсем съсредоточен, така че реших да отида на още по-кратки изречения и по-запомнящи се формулировки.

Колкото повече време минаваше, толкова повече се изнервях и толкова по-икономични ставаха слайдовете ми. Но специалните ефекти ставаха все по-добри и по-добри. Вече бях научил как да правя колоните в графиките да пълзят нагоре-надолу пред очите на наблюдаващите. Годард със сигурност щеше да се впечатли.

В девет и половина ми позвъни Фло и ми каза, че съм можел да тръгвам, защото съвещанието отивало към края си.

Когато пристигнах, хората вече се разотиваха. Някои познавах — Джим Колвин, директора по оперативните въпроси, Том Лундгрен, Джим Спърлинг, директора на „Личен състав“, и няколко видимо облечени в много власт жени. Никой от тях не сияеше от щастие. Самият Годард бе заобиколен от хора, до един по-високи от него. До момента не бях забелязал, че е доста нисък. Изглеждаше ужасно — зачервени очи с торбички под тях, видимо изтощен. Камилети също беше до него и двамата спореха за нещо. Чувах само откъслечни думи:

— … да засилим метаболизма на това място — казваше Камилети.

— … форми на съпротива и демобилизация — мърмореше Годард.

— Най-добрият начин да се справим със съпротивата е окървавена секира — заяви Камилети.

— Обикновено отдавам предпочитание на тихото убеждение — изморено възрази Годард. Останалите стояха мълчаливо около тях и слушаха словесния дуел.

— Както е казал навремето Ал Капоне, много повече можеш да постигнеш с блага дума и пистолет в ръка, отколкото само с блага дума — напомни Камилети и се усмихна.

— Предполагам следващото, което ще ми кажеш, е, че не можеш да направиш омлет, без да счупиш няколко яйца?

— Ти винаги си предугаждал мислите ми — каза Камилети и го потупа по гърба, преди да си тръгне.

Междувременно аз се залових да свързвам лаптопа си към проектора. Натиснах бутона, който затваряше щорите.

В заседателната зала бяхме останали само двамата с Годард.

— Какво ще правим — матине?

— Съжалявам, само ще погледаме слайдове — извиних се.

— Не съм сигурен, че е добра идея да стоя на тъмно… страхувам се, че мога да заспя — каза Годард. — Бях буден почти цяла нощ и не спрях да агонизирам над тази трагедия. За мен съкращенията са личен провал.

— Не би трябвало — опитах се да го успокоя, но си прехапах езика. Кой бях аз, та да вдъхвам увереност на главния изпълнителен директор? — Както и да е — побързах да замажа гафа си, — ще се постарая да приключим по-бързо…

Началото бе страхотна анимирана графика на „Маестро“, която показваше как отделните му компоненти долитат от различни посоки и се сглобяват в завършеното изделие. Последва я карикатурата на чешещия главата си смешен човек, над който се поклащаше въпросителен знак.

Започнах:

— Единственото нещо, по-лошо от това да си в днешния пазар на битова електроника, е да не си в него. — Намирахме се в кола от „Формула-1“, която бясно набираше скорост. — Защото ако не си зад волана на колата, има голяма вероятност тя да те сгази. — Следващият слайд казваше: „Битовата електроника на «Трайон» — добрият, лошият и злият“.

— Адам.

Обърнах се.

— Да, сър?

— Какво е това, по дяволите?

По тила ми мигновено изби пот.

— Това беше само въведението — обясних. Явно се бях престарал. — Сега започваме по същество.

— Ти обсъди ли с Фло, че смяташ да използваш този Power… как, да ги вземат мътните, му казваха… Power Point?

— Не…

Той стана, отиде до ключа на осветлението и решително го завъртя.

— Е, тя щеше да ти каже, че ненавиждам този боклук!

Лицето ми пламна.

— Съжалявам, никой не ме предупреди.

— Мили боже, Адам, ти си умен, изобретателен, оригинално мислещ млад мъж. Смяташ ли, че ще допусна да си губиш времето в терзания дали да използваш шрифт „Ариал“ 18 пункта или „Таймс Роман“ 24 пункта, за бога? Защо не ми кажеш с обикновени думи какво мислиш? Аз не съм дете. Нямам нужда да ме хранят с кашичка по лъжичка.

— Извинявам се…

— Не, аз се извинявам. Не трябваше да се нахвърлям срещу теб. Сигурно пак ми е паднала кръвната захар. Време е за обяд и умирам от глад.

— Мога да сляза долу и да взема сандвичи.

— Мисля, че имам по-добра идея — каза Годард.