Силвия Кристъл
Довереникът (9)

9

В живота винаги се намира някой, който да обърка плановете ти. В случая това беше небезизвестният Жерар Дюпон. Беше се отпуснал върху мекия диван, а на масата пред него се мъдреше чаша с вино. Седеше с гръб, така че не успя да види колко съм разочарован от присъствието му на мястото, където смятах да прекарам вечерта.

Първоначално помислих, че французинът се налива сам в тъмното. Може би благочестивата Леополдин не допускаше волности в семейството. Хрумна ми, че ако тропна двете бири на масата и се изтегна във фотьойла, данъчният може и да освободи терена. Точно тогава усетих, че онзи надут пуяк си шепне с някого. Събеседникът му беше потънал в креслото, така че не можех да разбера с кого заговорничи дългогодишният събирач на данъци. Със сигурност не беше жена му. С нея спокойно можеха да си гукат и в стаята. Най-вероятно бе хванал за слушател някой старец, страдащ от спешна нужда за глътка кислород далече от отровния въздух, който се носи около всяка законна съпруга.

Стиснах бирите и се запътих към терасата. Вечер навън става хладно, но пък и тия двамата все някога щяха да се разкарат.

Леденият вятър ме блъсна в лицето и побързах да се прибера на топло. Минаваше десет, телефонът на Киара продължаваше да мълчи, старците сигурно вече спяха, а аз не можех да изпия дори две бири на спокойствие.

Обиколих етажите. Взирах се изумено в картините по стените. Чудех се кой нестроен мозък бе лепнал тези грозни голи тела в хотел, посещаван предимно от пенсионери. Сигурно някой симпатяга с покъртително нисък коефициент на интелигентност бе преценил, че когато си на седемдесет, дори тази разплута плът ти се струва привлекателна.

На третия етаж зърнах удобен стол, захвърлен в дъното на коридора. Оставих бирите на пода и се загледах в светлините на лагуната. Единственото същество, с което бих поговорил на драго сърце в момента, беше Виктор. Как ми се искаше да е тук, за да го успокоя, ако отново е оплескал работата!

С Киара не бяхме говорили за деца. Всъщност, тя си има едно, в случай, че някога й потрябва. Вярно, на друг континент, с друг родител, но си беше нейно и никой не можеше да й го отнеме.

Когато се запознахме, любимата ми още не беше намерила време да уреди формалностите около раздялата си с Клифърд Кендъл, университетски преподавател в Мелбърн. Не съм се ровил в биографията му, но доколкото си спомням, бившият избраник на жена ми пише статии за проблемите в съвременната литература. Единственото, което знам, е, че на вярната Киара не допаднал суровият австралийски климат. След четири години безоблачен брак тя се качила на самолета и кацнала в добрата стара Европа. За да подиша чист въздух. Без намерение да се застоява по плажовете на Лазурния бряг.

Оставила сина си на всеотдайните грижи на таткото. Отначало се чували всеки ден, после веднъж седмично, напоследък Клиф звънеше единствено на празници. Киара и досега не можеше да повярва как времето разделя хората. Беше убедена, че някога ще заживее отново с тях. Не в Австралия, а в някое спокойно градче върху картата на Европа. Интересно, че тази увереност не я напусна дори когато стана моя законна съпруга.

През първите години от връзката ни Киара пътуваше със семейството си на едноседмични почивки в Швейцарските Алпи, в Шотландия или Корсика. Когато скрепихме любовта си с брак, изпитвах смазваща вина, че лишавам момчето от нежното внимание на майка му. Предлагах на Киара да вземем Ричи с нас при пътуванията до Египет или Шри Ланка, но винаги се оказваше, че по същото време той ще придружава баща си при някоя от командировките до Сингапур или Ню Джърси. Може би затова толкова ме заболя, когато само преди няколко дни зърнах Франк да рита футбол с русоляв десетгодишен хлапак. Бях виждал Ричи единствено на снимка, но веднага разбрах, че е той. Толкова дълго бях копнял да го стисна в прегръдката си, че първата ми мисъл беше да се затичам, да разроша небрежно падащата над очите коса, да го прегърна и да го замъкна в близката пицария. Но точно там, в парка, не вървеше да цъфна пред момчето и да заявя: „Здрасти, Рич, аз съм Макс. Онзи, мъжът на майка ти.“ След първоначалното стъписване щеше да има и момент на изясняване. Щях да добавя: „Не го знам тоя тука какъв е и кой те е захвърлил в ръцете му, но мястото ти определено не е в подобна компания.“ Истината е, че довеждайки Рич в дома не Франклин Онест и то дни преди да роди, Киара искаше да ми покаже, че най-после е намерила човек, към когото храни безрезервно доверие. Който ще се грижи не само за новия гражданин на света, но ще рита футбол и с любимото й момче. Ако го е замисляла като поредния унищожителен удар под кръста, планът й се бе увенчал с бурен успех.

Подритнах, без да искам, двете празни бирени кутии, които издрънчаха оглушително върху мраморния под. Всеки миг някой сънлив дядка ще подаде нос, за да види какво става. Време е да се изнасям, преди да са ме обвинили в нарушаване на обществения ред.

Минах през стаята и този път взех направо бутилката. Искрено се надявах Жерар Дюпон и тайнственият му събеседник да са се изпокрили вече под завивките. Предвкусих удоволствието от мисълта, че до края на нощта червеният салон ще е само мой.

 

 

Оставих шишето върху ниската махагонова масичка и усетих нечие натрапчиво присъствие. Обърнах се рязко и замъгленият ми поглед различи в полумрака сгушената във фотьойла фигура на Елионор Резловска.

Ето с кого значи си е гукал онзи дърт козел! Паднал й е най-после в ръчичките! Оттук нататък не мога до го мисля.

Когато съзрях досадницата, най-искреното ми желание беше да й се озъбя в лицето. Но и този път бабката ме изпревари.

— Защо избяга, Макс? — попита кротко тя. Човек би помислил, че съм я обидил, задето не се натресох при тях, докато си шушукаха.

— Останах с впечатлението, че разговорът е поверителен — отвърнах на удара без капчица свян. Стърчах прав край масата, когато Елионор повдигна празната си чаша.

— Сипи ми, ако обичаш, от това нещо! — Тя посочи преполовената бутилка шейсетградусов „Наполеон“.

Налях два пръста, напълних и моята чаша и седнах в другия край на дивана.

— Истинско блаженство! — примлясна старицата, отпивайки разточителна глътка от парливата течност.

— Как я караш, Макс? — попита тя с тон на настойник, срещата, с когото си избягвал с години.

Наясно съм, че Елионор не е от хората, които оставят на околните възможности за избор. Но точно тази вечер ми е все едно. Може би, ако получи онова, което толкова напира да научи, ще се успокои и ще ме остави на мира.

— За да съм искрен с вас, скъпа Елионор, трябва да призная, че напоследък животът ми не се движи с онзи плавен ритъм, с който бих желал. Събитията често изскачат извън релсите. Така че катастрофата е неизбежна…

Можех да добавя: А откакто и ти се появи в картинката, нещата съвсем се изплъзнаха от контрол. Но не си позволих да съм откровен до крайност.

— Това, че си затънал до гуша в блатото, личи от километри, момчето ми.

Бях наясно, че много неща около мен се объркаха.

Но не съм и подозирал, че съм на път да нагълтам някаква тиня. В края на краищата, няма защо да се стряскам. Не за първи път понасях безмилостните удари на добрата Елионор. А и това за блатото е просто една метафора. Доста банална, при това.

Беше малко късно да се правя на изненадан, но все пак възкликнах с фалшив патос на изумление:

— Наистина ли смятате, че състоянието е толкова тревожно?

В същия миг си дадох сметка, че този, който се дави в миризливо блато, обикновено размахва ръка за помощ. Ето тази ръка се опитваше да достигне милостивата Елионор. Копнееше да измъкне човека за малко на брега, а когато вече не й е нужен, да го натисне отново в калта.

Подозирах жената срещу мен в много грехове. Имах усещането, че с напредването на възрастта у нея напираше и желанието да ги извади на бял свят.

— Хайде, Макс, имай малко уважение към годините ми! Стига си стискал картите като страхлив играч! Човек никога не знае какво печели, когато губи.

Госпожа Резловска поднесе чашата към тънките си устни и отпи с наслада солидна глътка. Когато остави обратно стъклото върху масата, погледът й потъна в мрака.

— Знаеш ли, Макс, винаги съм вярвала, че ще завърша живота си като победителка. В един момент обаче осъзнах, че искат да ми отнемат това удоволствие. Има толкова коварни хора, които са готови да те блъснат в бездната, ако зърнат, че стоиш на ръба…

Знаех за кого говори. За змията Дорис, която не беше пуснала мъжа си в лапите на лисицата Елионор.

— След като Робърт почина, душиха навсякъде. Обвиниха ме, че съм оказала натиск да ме включи в завещанието. Имаха милиони, а им беше трудно да се разделят с онези мизерни петстотин хиляди.

Опитах се да направя груба сметка колко трябва да изкарвам на година, за да притежавам, когато стана на осемдесет, половин милион лири. Единственият ми шанс беше да ме наеме някой доверчив мафиот, да го науча как да завърти мръсните пари в пералнята и как да ги извади чисти, а после да го светна и как да не плаща данъци, чиято стойност се изписва с космически цифри. Но това беше абсурдна възможност. Не за друго, а защото, както беше забелязала дори недовиждащата госпожа Резловска, бях от страхливите играчи. От онези, които живеят дълго, но умират бедни.

Елионор се беше прицелила в невъзможното. Искаше да завърши дните си като най-богатата столетница.

— Не мога да им простя това, което ми причиниха, Макс. Тръбяха навсякъде, че съм най-обикновена крадла, която иска да източи сметките им. Не ги интересуваше последната воля на Робърт. Мислеха, че след като са се добрали до парите му, светът е в краката им. Направиха всичко възможно, за да ме унищожат. Трябваше да оцелея, за да се погрижа за възмездието.

Най-после замълча. Нямах желание да чуя продължението, затова попитах уж между другото:

— Как вървят нещата с мосю Дюпон?

На госпожата й бяха необходими цели три секунди, за да се съвземе от изненадата.

— Трябва да ти призная, Макс, че никога не е късно един мъж да те разочарова.

Явно французинът не беше клъвнал. Честно казано, не съм изненадан. Нямаше вид на наивник. Ама и баба Елионор какво си въобразява? Че е в състояние да изнудва всеки срещнат да й пълни сметката? Не става така. Пък и вече не е на четиридесет. Нито дори на петдесет.

— От него очаквах единствено малко разбиране…

В началото всички жени очакват само това. Големите претенции идват след това.

— Ти си мъжко момче, Макс.

Думите й ми подействаха като струя ледена вода за изтрезняване.

Тази жена не притежаваше елементарно чувство за приличие. Какво си представя? Че ще налапам стръвта, която е приготвила за данъчния? Няма да стане! Вярно, бях се включил в играта, но правилата не ме устройваха. Ако продължава така грубо, ще я оставя да се надцаква сама. Неприятен номер, дано не се налага да й го свъртя.

Колкото и да бях ядосан на бабката, си давах сметка, че това са единствените добри думи, които съм чувал за себе си от много време насам.

— Защо те напусна жена ти?

Елионор поднесе отново чашата към устните си. Значи, знае все пак. Сигурно не е толкова трудно хитра лисица като нея да надуши как точно стоят нещата.

— Мисля, че е по-вълнуващо да поговорим как онези невинни хорица от фамилията Бъртън са си получили заслуженото.

— Невинни хорица? Чуваш ли се какво говориш, Макс! Ти си пиян и бръщолевиш глупости, момчето ми! Можеш да ги наречеш шайка обирджии, банда тунеядци, ято кръвожадни лешояди, глутница настървени хищници… Те са всичко друго, само не и жертви, каквито искат да изглеждат в очите на останалите. Бяха впримчили горкия Робърт и не му разрешаваха да диша. Аз бях единственият светъл лъч в живота му.

Явно онзи Бъртън е бил закъсал не на шега. След като милата Елионор е била светлината на дните му.

— Чарлз Резловски знаеше ли за връзката ви?

Събеседницата ми опули малките си мътни очи.

— Не ставай смешен, Макс! Кой съпруг се интересува какво прави жена му в свободното си време, след като през останалото изпълнява добросъвестно семейните си задължения?

Никой. Мога да се закълна в това. Нали и мен ме бяха изработили по същата схема. Бракът ми приключи без предварителни тревожни симптоми. Без дори дребни индикации, че лети към пропастта.

— От какво почина Робърт Бъртън? — Въпросът беше малко недискретен и ясно прозираше какво се крие зад него. Но след като бабата ме хвана за изповедник, трябваше да си понесе последствията.

— Те го умориха. Бяха готови на всичко, за да не стана негова законна съпруга. И наследница, разбира се.

Устните на старицата се извиха в лукава усмивка. Човек би помислил, че още храни надежда един ден Робърт да се надигне от гроба и да я отведе пред олтара.

— Не почина при неизяснени обстоятелства, така ли?

Продължавах да чопля раната, а нея като че ли я заболя.

— Умря в съня си. Дори не успяхме да се сбогуваме. Това, разбира се, не им попречи да ме изкарат виновна за смъртта му.

Не върви да я питам дали случайно не е сипала няколко капки арсеник в питието му, след като е видяла името си в завещанието. Просто така, за да се застрахова. Току-виж, някоя нощ любимият размислил и я задраскал в списъка с наследниците. А Елионор със сигурност не беше от хората, които биха допуснали да се случи подобна нелепост.

— Покрай смъртта му се вдигна голям шум. Вкъщи идваха дори агенти от Скотланд Ярд…

Каза го съвсем небрежно, сякаш беше съвсем в реда на нещата ония момчета да си поговорят с любовниците на всеки по-известен мъртвец.

— Откриха ли нещо? — Не исках да я карам да се чувства заподозряна. Нито целях да й залагам капани. Просто се интересувах как действат типовете с белите колосани ризки и подслушвателните устройства под тях.

Елионор поклати глава. Като че ли сама не можеше да повярва, че води онези славни момчета в резултата. Но и тя не беше обикновен заподозрян. Пипаше с бели ръкавици. Без да си цапа ръцете и без да оставя следи.

— Значи, можеш да спиш спокойно…

— Не мога, Макс. Дебнат ме.

— Онези от Скотланд Ярд ли?

Бабата кимна.

— Какво търсят?

— Бижутата.

Бях изпил две бири и близо половин бутилка бренди, мозъкът ми беше замъглен, налягаше ме и дрямка, но въпреки това осъзнах, че с милата Елионор досега сме си говорили само празни приказки. Всичко дотук е било прелюдия. Жена му, завещанието, наследниците, смъртта му, парите. До този миг Елионор ми беше хвърляла с шепи прах в очите. Давай по същество, скъпа! Утре ще съм трезвен и няма да искам да чуя и думичка от тази тъмна история.

Ако бях попитал: „Какви бижута?“, щях да й разреша да се наслади на удоволствието, което изпитва всяка жена, когато поднася нещо неочаквано и не толкова приятно. Затова, колкото и да бях пиян, постъпих ловко.

— Къде ги скри, Елионор?

— Много бързаш, Макс! Толкова време мина и още никой не се е добрал до тях. А ти искаш без усилие да научиш нещо, за което се потят и получават заплати цял отбор професионалисти.

Да, Макс. Голям наивник си.

Госпожа Резловска замълча. После като че ли съжали, че е била прекалено строга с мен.

— Бъди спокоен, бижутата са на сигурно място!

Ето това исках да чуя, нищо повече.

— Защо преследват теб?

Ама, че галфонски въпрос!

— Още не са съвсем сигурни. Пък и нищо не могат да докажат.

— Тези бижута… той ли ти ги подари?

Ако бабката беше с по-лабилна психика, отдавна щях да съм я докарал до ръба на нервна криза. Стегни се, Макс! Все пак, не е зле тази жена да запази капчица уважение към теб!

— Макс! — Елионор ме изгледа като даскалица, която разговаря за последен път с тъпанаря в класа. — Бижутата, които Робърт ми подари, са по ръцете, ушите и шията ми…

Виж, това нямаше нужда да ми го обяснява. Не очаквах да си закачи халка на носа. Нямаше вид и на човек, който ще си продупчи езика, за да закрепи там осемнайсеткаратов диамант.

Добре тогава, щом си носиш перлите на врата и сапфирите по ръцете, какъв ти е проблемът? По света има милиони жени, които не смеят да излязат по тъмно дори с венчалната си халка, ако е от най-обикновено злато.

Мисис Елионор не можеше повече да разчита на досетливостта ми. Приведе се напред. Усещах алкохола в дъха й.

— Става дума за бижутата на клана Бъртън — прошепна поверително тя.

Е, нещата можеха да са и по-зле. Можеше да е задигнала скъпоценностите на кралицата, например.

Понеже продължавах да гледам тъпо, мисис Резловска реши, че е настъпил моментът да нанесе решителния удар.

— Предлагам ти сделка, Макс. Ти взимаш бижутата като щедър дар от мене, аз ти връщам жената. Нищо не губиш. Само печелиш.

Елионор ме изгледа изпитателно. И двамата бяхме пияни. За какви скъпоценности, съпруги и сделки става въпрос?

Тя първа наруши мълчанието:

— Между другото, налага се да поговоря с жена ти.

Тая баба не разбра ли, че в момента не разполагам с жена под ръка?

— Слушай внимателно, Макс! Споразумението звучи така: На всеки хубав празник поднасяш на благоверната си по едно безценно бижу. В замяна тя ти дарява вярност, внимание и грижи. Ако някога й хрумне безумната мисъл да отиде при друг, което, честно казано, не ми се вярва да се случи, връща обратно всички красиви жестове под формата на рубини, ахати и елмази. Ще се наложи да се раздели дори с диамантите.

Колкото и да съм пиян, си давам сметка, че е нелепо да се изправя пред Киара с подобно предложение.

— Не съм сигурен, че Киара ще се включи в играта.

Елионор се усмихна снизходително.

— Няма нежно създание на този свят, което да откаже да участва в наддаване за милиони.

Мисис Резловска ме изгледа победоносно. Протегна мършавата си десница, потупа рамото ми и заяви бодро:

— Не се тревожи, момчето ми, аз ще го уредя!

Интересно, но откакто спомена за някаква идиотска сделка, започнах да се тревожа. И то не на шега. От време на време пред замъгления ми поглед се мяркаше неясна червена светлина като предупредителен знак за опасност. Опитвах се да си втълпя, че примигващото червено не е нищо друго, освен най-обикновен хотелски фенер. Но от това спазмите в стомаха ми не отминаваха.

— Какво става, ако все пак Киара избере варианта Франк или някой франкоподобен?

Опитвах се да намекна, че не всичко е така просто, както си го представя. Но Елионор разполагаше с готово решение за всяко мое съмнение.

— Повярвай ми, момчето ми, няма жена, която да сложи от едната страна на кантара мъж, пък дори той да е някой Супер Франк, а от другата да изсипе купчина скъпоценни камъни с шестцифрена стойност и везните да натежат в полза на супермена.

Може и да е права. Тия неща ги разбира по-добре от мен.

Колкото повече задълбаваме в темата, толкова по-ясно осъзнавам, че новата ми познайница има непоклатима философия за ценностите в живота. Нямам представа дали теориите й са в състояние да издържат проверката на времето. Но ми е приятно да слушам как Киара ще зареже онова леке Франк в мига, в който зърне в ръката ми шепа блещукащи дрънкулки. Изведнъж ми се прииска моята мила Киара да прилича поне малко на коварната Елионор. И да споделя любовта й към красивите неща в живота. И най-вече към онези, които струват милиони.

Сигурно се налагаше да намекна на достопочтената госпожа Резловска, че в целия сценарий съществува едно дребно неудобство. Не вярвам да не се е сетила за него. И все пак съм длъжен да й напомня, че по следите на тези камъчета тича цял отряд добре обучени биячи. Май сега е моментът да я попитам как смята да ме отърве от тях.

— Нали не искаш да гния в затвора, Елионор?

— Това зависи само от теб, момчето ми. Разприказваш ли се, започнеш ли да размахваш наляво-надясно някое от онези малки безценни съкровища, работата ти е спукана.

— След като не можеш да ги върнеш на собствениците, не си ли мислила да дадеш скъпоценностите за някоя благотворителна кауза?

Мисис Резловска ме измери строго с поглед.

— Мога да ги върна, Макс. Но това е последното нещо, което бих сторила. Надявам се склерозата да не ме повали до такава степен, че да извърша подобно безумие. Това действително би представлявало много тъжен завършек на дните ми…

Не ми беше лесно да измислям непрекъснато нови й все по-непоклатими доводи, с които да накарам събеседницата си да осъзнае обречеността на уговорката.

— Виж какво, Макс! Няма да ти разреша да ме измамиш! Да ме изчакаш да си отида от тази земя и да поднесеш на тепсия семейните реликви на онези нещастници.

Старицата го удари на чувство:

— Не вярвам да си способен на подобна низост. Все едно да зачеркнеш с лека ръка целия ми живот. Да кажеш на света, че дните ми са били лишени от смисъл. Не, Макс, само чудовище би постъпило така жестоко.

Беше разстроена. Не биваше да я тормозя. Все пак беше на седемдесет. А може би и отгоре. Добре, Елионор, признавам, тази нощ ти стъпи на врата ми. Да кажем, че за теб съм готов на всичко. Дори да ми натресеш крадени бижута за милиони.