Силвия Кристъл
Довереникът (6)

6

Държаха се потискащо прилично. Никакви целувки, опипвания, тайни знаци или еротични намеци. Никакво докосване или признаци на близост. Сигурно си имаха проблеми. Та кой ли ги няма в днешно време!

Амели пристъпваше бавно, пременена с впита в стройните бедра велурена пола. Беше скрила косата под малка кадифена шапка. Имаше вид на ученичка. От ония, които винаги служат за пример.

Ник се беше издокарал с черна риза, кожен панталон и дълъг тъмен шлифер. Приличаше на агент от филм за извънземни. Чудех се, дали в един момент няма да измъкне пищаците и да ги изпразни в главата ми. Утешението ми е, че към Уилям Дювал изпитва почти същата непоносимост, каквато храни и към мен. Така че с водача щяхме да си поделим куршумите.

Тълпата се изтегляше бавно по тесните ескалатори. Добрата новина бе, че Елионор Резловска не се забелязваше наоколо. Пристъпвах от крак на крак, притиснат между увисналото потно шкембе на мафиот с мазна коса и сплескан нос и едрата силиконова гръд на застаряваща сексбомба, която гонеше седемдесетте, но бе направила всичко възможно да изглежда на шейсет. В гърба ми неумолимо се бе забила дръжката на скъпа тенис ракета, стърчаща от сака на самонадеян баровец, който се надигаше нервно на пръсти, за да следи как върви изтеглянето.

Поне още час ще съм в тарапаната. Но така или иначе не бързам. Автобусът няма да тръгне без мен. Пък и Ник и Амели още не са се добрали до ескалаторите. Немощните старци обаче действаха в мелето като опитни гвардейци. Пробиваха си ловко път по коридорите, размахваха бастуни и чадъри, катереха стълбите като диви кози, спускаха се като хищни птици към всяко свободно място. Моите пенсионери със сигурност вече са накацали по седалките в автобуса и се озъртат нервно за ония трима начинаещи туристи, които още се мотаят в навалицата.

Сигурен съм, че ще правят кисели физиономии. А и сър Уилям ще си изпусне нервите, след като за стотен път преброи дивите зайци и установи, че се губят три парчета. Странно, но тази сцена ме изпълни с приятно задоволство. Ето, че не само безскрупулни същества като Елионор Резловска могат да бръкнат в здравето ми, но и съвсем безобидни хорица като мен са способни да разклатят душевния мир на група жизнерадостни старци.

Напоследък бях започнал да се наслаждавам искрено на чуждите неволи. По този начин не обръщах необходимото внимание на собствения си житейски провал.

 

 

Уилям Дювал махаше поривисто с раздърпана сламена шапка. Може би трябваше да дам знак, че съм го забелязал, за да се успокои. Но предпочитах да крача смирено, превит под товара на куфара си и да не отдавам значение на вълненията на екскурзовода.

Захвърлих куфара в багажника. Бях готов да се присъединя към отбора от столетници. На стълбите се сблъсках с убийствения поглед на шофьора. Обикновено тези хора разполагат с цветист речников запас в скандални ситуации като тази. Но човекът зад волана явно не намери достатъчно обидни думи да ме наругае, защото продължи да пуши и да ме гледа с презрение.

Тръгнах по пътеката и смело отминах празното място до мисис Резловска. Госпожата бе навела бялата си глава и си бъбреше с Амели. Това затвърди у мен убеждението, че трябва на всяка цена да предупредя красавицата за опасността, наречена Елионор. Тази жена бе засмукала крупни суми от всеки, който бе проявил неблагоразумието да приближи на по-малко от два метра до нея! Вече знаех за две невинни жертви на любовта й към парите. А кой знае още колко наивници като Чарлз Резловски и Робърт Бъртън фигурираха в черния й списък! Нищо чудно и ченгетата да са по петите й. Стой далече, Амели, не знаеш с кого си имаш работа! Тази жена е истинска напаст!

 

 

Настаняването в хотела отне повече от час. Старците не можеха да си поделят лесно стаите с изглед към парка или към морето. След това навлязоха в още по-болезнени подробности относно интериора. Вълнуваха се дали матраците са ортопедични и по колко завивки се падат на глава от групата. Бабите бяха непреклонни в желанието да разполагат с биде в банята. Администраторът обясни, че всяко сервизно помещение се радва на този така необходим съвременен атрибут.

Някои симпатяги имаха проблем с душа. Интересуваха се коя умна глава го е застопорила високо в стената, така че човек да не може да измие най-деликатните части от тялото си. Настояваха за подвижен душ, с който да се пличкат навсякъде. Тези разговори ме наведоха на мисълта, че през следващите няколко дни компанията ще кисне по бидетата, върху матраците или под душа. Все пак искрено се надявах еуфорията около интериора да е само временно състояние на духа.

Човекът на рецепцията ми подаде електронната карта и задейства кода в компютъра. Вън фоайето бях останал единствено аз. Дори на Уилям Дювал му беше все едно дали ще ме настанят в стая с легло или ще ми посочат някое от канапетата в преддверието.

Стаичката не беше лоша. Имаше едно-единствено неудобство. Прозорецът гледаше към други стаи, в които вече се ширеха моите хора. По всичко личеше, че много скоро няма да имаме тайни един от друг. И най-интимните ни навици ще станат обществено достояние.

 

 

Разполагах с цели петнайсет минути до часа на срещата, затова реших да поогледам. Хотелчето си го биваше. Щедър сицилиански бос бе хвърлил немалко пари и се бе погрижил сградата да заприлича на луксозен вертеп. С червени персийски килими по коридорите, фенери по стените, тапети в ярки цветове и аматьорски картини на разплути женски тела, окачени до всяка от вратите.

Във фоайето на втория етаж се мъдреше лъскав роял. До него се гушеше ниска махагонова маса, меко плюшено канапе и два кожени фотьойла. Прозорците бяха закрити с тежки брокатени завеси. Може би тук завършваха пиянските оргии на момчетата от сенчестия бизнес. А роялът служеше на шантонерките да изтръгват от клавишите звуците на котешкия марш.

Точно в дванайсет без петнайсет бях пред входа. Само семейство Дюпон ме бяха изпреварили.

— Май ще вали. — Леополдин вдигна уморените си тъмни очи към небето, очаквайки оттам потвърждение на опасенията си. Жерар Дюпон й хвърли унищожителен поглед. Изръмжа сърдито нещо на лиможки.

Сигурно я скастри, че си бъбри с отрепка като мен. Явно склерозата го беше подминала. И не можеше да забрави онова тъмно петно в биографията ми. За стареца бях жалко нищожество, което продава съвети на мошениците как да укриват доходи.

След десетина минути всички бяхме налице. Имах едно много грозно подозрение и както се случваше напоследък, шестото ми чувство отново не ми изневери. Гладът беше подгонил пенсионерите и единствената им грижа в момента беше къде да го залъжат. В това отношение Уилям Дювал демонстрира класа. Извади цял списък с луксозни заведения, където сервират салати от миди, пипала от октоподи, стриди и скариди, калмари, розов хайвер и омари. Имах чувството, че човекът е преписвал с часове менютата. Но в този миг усилията му бяха възнаградени. Бабите пляскаха възторжено. Дядовците се усмихваха доволно. След минути всички се разбягаха по близките ресторантчета като подгонени хлебарки.

Поръчах си бутилка „Хайнекен“ в долнопробен бар на две пресечки от хотела. Облаците ставаха все по-гъсти и надеждата да прекарам следобеда сред кичестите паркове на Сан Джорджо отслабваше с всяка измината минута. Островчето плуваше в спокойната зеленикава вода и разстоянието, което ме делеше от него, изглеждаше отчайващо непреодолимо.

Молех се само след пищния обяд на старците да не им се доспи. Не трябваше да храня илюзии, че културната програма ще е най-неотложната им грижа. Това местенце предлагаше много по-вълнуващи занимания. Разходки с гондоли, отрупани с деликатеси маси в скъпи ресторанти, безброй магазини, наблъскани със стъклария. Да не говорим за плажовете на остров Лидо. Щеше да е истинско чудо, ако успеем да хвърлим едно око към Сан Марко и Двореца на Дожите. Между другото, разбира се. Препускайки с изплезени езици към следващия магазин за муранска стока.

Първите капки летен дъжд замъглиха стъклото, през което съзерцавах острова. Може би трябваше да изтичам до хотела, преди пороят да се е излял върху главата ми. Сигурен бях, че на явката в два ще цъфна само аз.

 

 

Ник и Амели разглеждаха витрина със сувенири, когато връхлетях в предверието. Уилям Дювал се бе облегнал на рецепцията и пушеше с вид на всеопрощаващ покровител. Погледна часовника върху ръката си и свъси вежди.

— Без пет е — изсъсках злобно, докато минавах край него. — Отивам да се преоблека. След две минути съм тук. Надявам се и другите пиленца да са така точни.

Екскурзоводът ме изгледа озадачено. Издуха кълбо дим в лицето ми, опитвайки се да отгатне причината за свирепото ми настроение.

 

 

Точно в два пред рецепцията ме посрещнаха същите три отегчени физиономии. Водачът се опита да демонстрира присъствие на духа. Дъждът и кулинарните набези на пенсионерите вече бяха объркали стройния му замисъл за деня. Преди пет минути му намекнах да се погрижи за дисциплината в групата. Сега беше време да му покажа, че нямам намерение да чакам старците да киснат над чиниите и да се размотават по бидетата.

В три без двадесет помолих човека на рецепцията да извика такси. Онзи ме изгледа така, сякаш виждаше извънземно. Може би искаше да ме светне, че в този град или плаваш с вапорето, или се луташ като гламав по усойните сокаци. Но сър Уилям замаза неприятното впечатление от невежеството ми, като обясни услужливо, че Пиацетата е на някакви си петнайсетина минути път. Колко му е да се поразходя дотам. Пък и след дъжд въздухът е свеж като пресен зарзават.

Замалко да се задавя с изветрялата фанта, която от четвърт час изливах в корема си. Каква метафора само! Този човек беше роден за поет. Чудех се каква тръпка открива в желанието да разкарва капризни елементи от третата възраст по пътищата на Европа.

Ник и Амели се надигнаха от мекото канапе. Явно бяха решили да се поразтъпчат. Събрах цялата дързост, на която съм способен, и попитах дружелюбно:

— Имате ли нещо против да вървим заедно към „Сан Марко“?

Амели се усмихна и лъчезарният й поглед прогони лошото време. Небето изведнъж се проясни. След миг зад някой облак щеше да надникне и слънцето.

Ник направи неопределен жест, от който не стана ясно дали е в състояние да изтърпи цели петнайсет минути натрапник като мен. Докато търсех кошче, в което да изхвърля фантата, двамата излетяха навън.

Хукнах да ги догоня.

— Вечерята е в осем — долетя зад гърба ми дрезгавият глас на Уилям Дювал. Изсумтях под носа си нещо нецензурно. Ник и Амели крачеха напред и не успяха да ме чуят.

 

 

Вече десет минути вървим по потънали във влага мрачни улички, без никой да пророни дума. Не съм аз най-напереният в компанията, че да се разприказвам пръв. Мълча си кротко и се опитвам да избягвам допира с праните гащи и фанели, които се веят над главата ми. Чудя се, дали бельото, което обитателите на тези сокаци простират напряко на калдъръмените проходи, изобщо изсъхва някога.

След двадесет минути неочаквано и за мен самия се озовахме между двете гранитни колони със статуята на Свети Теодор и Лъва на Сан Марко.

— С Ник ще разгледаме библиотеката — изчурулика Амели и докато отворя уста, тя вече дърпаше съпруга си към прочутата Марсиана. — Не си и помисляйте да прекрачвате прага на Двореца! — засмя се красавицата. — Включен е в програмата за утре.

— Не е ясно какъв номер ще ни скроят утре ония гълъбчета от групата. Може би вече са записали час за солариум. Или са уредили процедури с кални бани…

Ник се усмихна ехидно. Сигурен съм, че това момче едва се сдържа да не натрие носа на достопочтения сър Уилям и разпасаната му команда.

Докато се оглеждах плахо, през главата ми мина безумната мисъл да седна на мраморната пейка до стълбището и да изчакам семейството да си начеше библиотечната краста. А после да ги замъкна в пинакотеката. Или в храма на Свети Закарий. Не знам защо съм си наумил, че на новите ми познайници им е почти толкова приятно да са с мен, колкото аз се радвам на тяхната компания…

 

 

Тръгнах по малките криви улички. Минавах мостчетата на бегом, за да се спася от нетърпимата миризма, която долиташе на талази от застоялата в каналите вода. Питах се как ли гледат на живота тези хора, чиито дни тънат в смрад, влага и мрак.

На малкото площадче пред храма на Свети Закарий нямаше жива душа. Шмугнах се през тежките завеси и в миг прекрачих невидимата граница между външния свят и онази, другата реалност, в която човек се чувства защитен. Не че тук виденията изчезват. Пак са наоколо, но не ми се присмиват, не ме тормозят с тайните си и не карат сърцето ми да прелива от безсилна злоба.

Пристъпих неуверено към най-близката пейка и седнах, без да откъсвам поглед от вълшебните цветни петна върху стените. Запитах се дали пък баща ми няма да се появи отнякъде. Интересно, какво ще ми каже? Затворих очи и облегнах гръб върху зида. Потръпнах от допира с ледения камък.

Колко защитен, изпълнен с неземно спокойствие и вяра се чувства човек сред тези студени стени! Сред играта на сенките и кротката скръб на разпънатия Христос!

 

 

Когато излязох от храма, минаваше седем. Не бързах да се върна в света на Уилям Дювал, Жерар Дюпон и Елионор Резловска. Странно, колко безгрижен може да е животът и без Киара. Без онова леке Франк. Без цялата паплач от любопитни съседи, лицемерни колеги и двулични приятели, които неусетно те превръщат в заложник на собствените си коварни амбиции.

 

 

Взех душ, свалих тридневната брада и облякох тъмен панталон и бяла риза. В осем тържествено прекрачих прага на ресторанта.

В залата кънтеше весела глъчка. Смехът и закачките на хората от третата възраст заглушаваха равномерните почуквания на вилиците и ножовете по чиниите. До мен сякаш изпод земята изникна Уилям Дювал. Човекът, в чиито ръце напоследък бяхме поверили битието си, ме поведе като немирно дете към масата в ъгъла. Настани ме на единствения свободен стол около затрупаната с лазаня, бифтеци, спагети и огретени бяла покривка.

От едната страна Елионор Резловска се мъчеше да разреже тънка пилешка пържола, гарнирана с шунка и кашкавал. От ляво съсухрена нейна връстница бодеше с настървение макарони с кайма. Срещу мен Жерар Дюпон издуваше бузи с пуешки шницел, а добродетелната му съпруга се опитваше да закрепи на върха на вилицата си хапка печен патладжан. Точно срещу милата мисис Елионор, от чието присъствие бях лишен вече цели десет часа, се бе настанил червендалест шкембелия, който отпиваше жадно огромни глътки червено вино и гледаше отвисоко усилията на присъстващите да не си легнат гладни.

Компанията си я биваше. Но веднага след като приключа с вечерята, щях да поговоря на четири очи със сър Уилям. Смятах да му обясня, че с мисис Резловска не ме свързват нито роднински, нито интимни, нито дори приятелски отношения. Колкото и да е тъп, се надявах да разбере. В противен случай щях да го заплаша, че ще се явявам на вечеря час след уговореното за славната ни групичка време. И ще хапвам ориз и сурова риба с японските туристи.

Докато си представях как точно ще се озъбя на водача, срещнах по детски открития поглед на Амели. И като че ли долових в него чистосърдечно любопитство.

— Приятелю, кльопачката е на корем — обяви тържествено Уилям Дювал, като че ли той плащаше сметката. — В наша част венецианците са се погрижили да има от пиле мляко — увери наставникът.

Предпочитам биволското, поисках да отвърна, но в този миг кривокрака сервитьорка в минижуп задърпа водача към кухнята.

 

 

Шведската маса наистина беше достойна за четката на ренесансов художник. Около творенията на готвача кипеше оживление, което напомняше на отчаяна треска за злато. Половин дузина треперещи ръце се опитваха да се доберат до тавата с лазаня. Окичени с диаманти пръсти ровеха чевръсто в чиниите с топли банички. Въоръжени с ножове и вилици изгладнели чуждоземци атакуваха крехките телешки пържолки. По-организираните вече се готвеха да нападнат сладоледовите торти, ябълковия пай и тирамисуто. В миг като този никой не можеше да постави под съмнение тъжните статистики за ширещия се на планетата глад.

До мен подсмърчащ малчуган се опитваше да си сипе салата от моркови и зеле, като много внимаваше да не накапе покривката. Старанието му изглеждаше трогателно. Реших да му помогна в нелеката задача, с която се беше заел. Грабнах чинията и я напълних догоре със заешкия деликатес.

— Моля ви, недейте! — почти изплака детето. — Мама иска да се справям сам!

Къде е тая мама? — поисках да извикам и заоглеждах скупчените около масата туристи. В този миг забелязах, че момчето гледа уплашено към стройна хубавица с дълга черна рокля и вдигната на кок червеникава коса. Не беше лошо, докато сме още само двамата, да попитам дали си има и татко. Но не успях да изясня тази подробност, защото жената вече се усмихваше насреща.

— Благодаря ви за помощта, но Виктор трябва да се научи да се грижи сам за дребните неща в ежедневието си. Няма кой цял живот да му пълни чиниите…

Ако не беше така ослепителна и не говореше толкова спокойно, сигурно щях да й дам да се разбере. Щях да й тикна една вилица в ръката и да я накарам да си сипва зелева салата и варен грах в калабалъка, като внимава да не изцапа покривката. Бас държа, че още при първото движение някоя напориста бабка щеше да избие с лакът чинията от пръстите й.

— Искаш ли да ти сипя още нещо, приятел? — попитах покровителствено момчето, сякаш не бях чул и дума от лекцията на майка му.

Виктор погледна безпомощно красавицата в очите. Тя му обърна гръб и се зае да си избира круши от огромна кристална купа. Всичко беше ясно. Щеше да си разчисти сметките с детето, когато останат насаме. Най-важното дотогава беше малчуганът да хапне добре.

— Смяташ ли, че тези моркови са най-вкусното нещо в ресторанта? — попитах и за първи път заоглеждах тавите с интерес.

— Мама държи да ям повече салати и плодове. Голяма привърженичка е на здравословното хранене — довери хлапакът.

На устата ми беше да му кажа: Виж какво, приятел! Майка ти е една много умна и интелигентна жена. Но я остави да си хрупа крушите и зелето, а ние с теб ще хапнем пържолки с бекон и мусака от патладжани. Бях сигурен, че майка му ще позеленее от гняв само като чуе менюто.

Напълних огромна чиния с пържоли, малки баварски наденички и крехки задушени мръвчици и прикрих всичко под впечатляващо количество пресни домати, стъргани моркови и репички, така че госпожата с червеникавия кок да не може да обели и дума по въпроса за здравословното хранене. Подадох чинията на момчето и го поведох към масата със сладкишите.

— Мама ми е малко сърдита от сутринта — сподели Виктор, докато режех парче сладоледов пай с малини.

— Да ти призная, личи й — подхвърлих аз и взех висока чаша, в която да му сипя плодов шейк.

— Ще й мине — увери малчуганът, като внимаваше да не изпусне чинията с мръвките.

— Хубавото е, че на жените все някога им минава — смигнах му съучастнически.

— Истината е, че не го направих нарочно… — В гласа на новия ми приятел прозвуча смазващо чувство за вина.

— Сигурен съм в това.

— Въпреки това мама се ядоса…

— Май често прави фасони за глупости, а? — споделих беглите си впечатления от кратката среща с майка му.

— Е, това не беше съвсем дреболия…

— Ами! Чакай да отгатна! Не си сгънал пижамата като хората. Или си захвърлил някой мръсен чорап върху възглавницата, вместо да го бутнеш в коша с прането.

— Не беше това…

— Я не се връзвай толкова! Нали каза, че ще й мине.

От собствен опит знаех, че жените трудно прощават едни и същи повтарящи се грешки. Но Виктор нямаше откъде да е наясно с тази подробност.

— Лошото е, че не мога да съм сигурен…

— Че ще престане да се цупи ли?

— Че няма да объркам отново бидето с тоалетната чиния…

За малко да изпусна чашата. Ето значи каква била работата! Детето не използвало бидето по предназначение и сега се гърчеше от чувство за вина заради това глупаво недоразумение.

Ако Виктор не ме наблюдаваше напрегнато, щях да се изхиля. И да го посъветвам да продължава в същия дух. Но ми хрумна по-добра идея. Наведох се и прошепнах поверително:

— Изобщо да не ти пука! Аз редовно го правя тоя номер. В края на краищата, да се научат да слагат табели кое за какво служи…

Хлапакът зяпна от удивление. Не можеше да повярва, че дърт пръч като мен върши същите детински глупости. Бях сигурен, че още тази вечер ще довери на майка си как онзи симпатяга с бялата колосана ризка има същия проблем в банята. Това означава, че от утре трябва да внимавам да не се сблъскам очи в очи с красавицата.

 

 

Върнах се на мястото си, след като стоварих пред новия си познайник купчина чинии, наблъскани с калории. Майка му нямаше да му го прости, но си казах, че е време малкият да започне сам да се оправя с нея. Нали именно сблъсъкът с трудностите превръща мъжа в истински мъж!

На масата приятелчетата ме изучаваха с любопитство. Дори Жерар Дюпон бе престанал да дъвче. Останалите също бяха зарязали яденето и ме наблюдаваха с неподвижни погледи. Чувствах се като пред изпитна комисия, потресена от липсата ми на елементарни познания. След половин минута усетих, че мълчанието става тягостно.

Може би трябваше да тропна с юмрук по масата, така че вилиците да се разхвърчат, и да попитам строго: „Какво сте ме зяпнали, бе? Не сте ли виждали наивник на средна възраст да вечеря в ресторант, наблъскан с пенсионери?“

Мисис Елионор се изкашля претенциозно и се зае да ми разясни проблема с цялата деликатност, на която беше способна:

— Виж какво, Макс. Независимо дали ти е приятно или не, тази седмица ние сме твоето семейство…

Дотук добре. И без това от доста време нямам друго.

Мисис Резловска се огледа, за да получи одобрението на присъстващите. Никой обаче не я поощри дори с кимване на глава. Въпреки това усещах, че сега предстои най-важното.

— От няколко дни те наблюдаваме, Макс. Нито се храниш, нито се забавляваш…

Вие сте били по-зорки от феберейци, бе, сладури! Вярно, отдавна не съм се забавлявал. Но как бих могъл да се веселя сред стогодишни муцуни, чиято единствена тръпка в живота е да ме дебнат какви ги върша! Може би симпатягите около мен очакваха да ги заведа на танци. Или да бълвам плоски шеги, от които да се превиват от смях.

Във всяка изпитна комисия има едни такива мили, състрадателни същества, които са готови да ти подскажат нещичко, за да не се издъниш напълно. Сред моите хора явно това беше женицата отляво.

— Защо не си сипеш нещо за хапване, синко? — обърна към мен съчувствен поглед бабката.

Така кажете, бе хора! Аз пък се изплаших, че напирате да ви водя на дискотека. Ама и аз съм станал един напоследък! Винаги си мисля най-лошото.

— Прекрасна идея, госпожо! — потрих ръце и се изправих рязко.

Закрачих към тавите с твърдото намерение да се върна с купища лоясали манджи, от които на старците да им се доповдига. Около масата обаче се заплеснах по едни стройни кокоши кълки с лек златист загар. Хвърлих три бройки в чинията, трупнах отгоре няколко лъжици варени броколи и омазах всичко това с обилно количество пикантен сос.

Веднага усетих, че настроението на масата е по-ведро. По лицата на сътрапезниците ми се четеше облекчение. След като приятелчето Макс има желание да похапне, значи ситуацията не е съвсем безнадеждна.

Докато се чудех коя от петте вилици, наредени пред мен, е най-подходяща за броколите, се заслушах в историята, която мисис Резловска сервираше на останалите. Може би нямаше да обърна внимание, ако в разказа не беше замесена самата Амели.

Миналото лято някакъв тип упорито преследвал красавицата. Накрая й предложил да зареже съпруга си и да тръгне с него. Действието се развиваше на екзотичен остров с безлюдни плажове, живописни заливи и лениво поклащащи се палми.

Въпреки категоричния отказ на Амели да участва в подобна авантюра, онзи продължавал да досажда на семейството. От цялата работа не ставаше ясно дали Елионор е възмутена или очарована от случилото се. Доколкото я познавах, бях склонен да приема второто. Интересно обаче, откъде се бе добрала до цялата тази информация? Ник и Амели нямаха вид на хора, които ще тръгнат да си изливат душата пред всеки срещнат.

Когато свърши с разказа, Елионор наклони бялата си глава към рамото ми.

— Не можеш да си представиш каква трогателна гледка бяхте с онзи малчуган! Докато разговаряше с него, лицето ти беше озарено от особена светлина. Мен ако питаш, Макс, имаш нужда от един такъв сополанко…

Ето я, пак започва. Подхвърля невинни намеци, които се забиват като отровни стрели в сърцето ми.

След пет минути пожелах лека нощ на компанията и напуснах ресторанта. Пилето с броколи остана непокътнато. Взех си от бара кутия „Амстел“ и се качих на втория етаж. Отпуснах се в креслото до рояла. В салона беше тъмно. Зад гърба ми мъждукаха приглушените светлини на фенерите.

Броих десетте стотачки в „Броснън и Сие“ в деня, когато се сблъсках с огромния корем на Киара в кварталния супермаркет. Знаех, че е бременна, но този път като че ли се изплаших да не роди пред очите ми. Нямаше да издържа, щях да припадна при първите напъни. Бях вторачил поглед в обувките й, готов да хукна към изхода, в случай, че водата й започне да изтича.

Не помня дали си казахме нещо. Стояхме един срещу друг, аз гледах краката й, може би в същото време тя е избирала маслини от съседния рафт. Сега си давам сметка, че в онзи безмълвен миг изпуснах златния шанс в живота си. Спомням си само, че по едно време й махнах и излязох. Дори не съм сигурен, че е била там, когато й казах довиждане.

 

 

Легнах си в два. Подредих грижливо на отделни закачалки в гардероба бялата риза и панталона. Измих си зъбите и облякох синьо-оранжевата пижама на райета, която Киара ми подари за четиридесет и четвъртия ми рожден ден.

Не посмях да пусна телевизора…