Силвия Кристъл
Довереникът (5)

5

Събудих се в девет с измръзнали крака и схванат врат. Заспах призори, без да свалям ризата и джинсите. Неприятен навик, който си бях създал, откакто живеех сам. Опипах наболата брада. Няма да се бръсна, ще се правя на интелигент. Бабите ще ме харесат и така. Трябва да призная обаче, че повечето от тях изглеждаха удивително спретнати за възрастта си. Бели панталони, розови тениски, маркови маратонки. Като си спомня и какви погледи хвърляше мисис Елионор на онзи френски пуяк Дюпон, в никакъв случай не биваше да ги подценявам.

Само с няколко движения на бръсначката можех да изглеждам на тридесет и пет, а не на петдесет. Но в крайна сметка, на спътниците ми им е все едно. Така и така ще ме наричат „синко“.

Смених измачканите джинси с бермуди. Навлякох раздърпана тениска. Нахлузих сандалите и напуснах каютата с твърдото намерение да разгледам кораба. Утре по това време ще разтоварвам куфари на пристанището във Венеция. Така и няма да знам защо броих толкова пари за този суперлуксозен гигант.

Закусих набързо кифлички със сладко, взех си кафе и излязох на палубата.

Навън гъмжеше от народ. Палави девойчета се гонеха и пищяха така, все едно виждаха пред себе си надигащо се цунами. По-малките им братчета се пръскаха с водни пистолети, като струите не подминаваха и лениво изтегналите се по шезлонгите баровци. Новородени бебета ревяха с пълно гърло, а неуморимите им татковци ги поклащаха нервно, докато майките се правеха, че тези крясъци нямат нищо общо с тях самите. Трудноподвижни старци с усилие местеха крак след крак, а някоя равнодушна гледачка, наета да се грижи за тях срещу хиляда долара на месец, търпеливо стискаше немощните им ръце. Тийнейджъри се натискаха по пейките. До тях двойки на средна възраст пушеха безучастно.

В това пъстро множество от раси, националности, от хора в различна възраст и с различен социален статус нямах нито една близка душа. А всички бяхме общество. Събрано от случая, стихийно, нестройно, но подвластно на една-едничка цел. Да се доберем до перлата, наречена Венеция.

Изтегнах се на вчерашното място и опънах крака върху парапета. Нямах желание да чета, а и не бях в настроение да си блъскам главата с кръстословици. Това правех всяка нощ в продължение на месеци. Решавах безуспешно заплетени ребуси. Опитвах се да си припомня детайлите, да изровя причините, да предвидя развръзките. Безсмислено, но за сметка на това пък изнурително занимание.

 

 

— Знаех, че ще те намеря тук.

Мисис Елионор притежаваше удивителната способност да изниква там, където най-малко очаква човек. Лицето й изразяваше смесица от завидно спокойствие и младежка закачливост. Как ми се искаше на седемдесет и аз да се чувствам така! Въпреки че, честно казано, предпочитах сега, на четиридесет и пет, да съм в подобно лъчезарно състояние на духа.

— Аз пък си мислех, че се забавлявате в компанията на семейство Дюпон — подхвърлих небрежно, сваляйки крака с намерението да потърся стол за госпожата.

— Ох! — махна с ръка тя. — Снощи сам се убеди каква проклета кучка е онази Леополдин.

Проклетата Леополдин се държа много прилично през цялата вечер. Моята скъпа Елионор нямаше основания да се оплаква. Спътницата ми явно улови посоката на мислите ми, защото побърза да ги прекъсне:

— Сутринта им предложих да закусим заедно, но тя заяви, че с Жерар предпочитали да останат в каютата. Изобщо не е ясно дали горкият човечец споделя това идиотско желание. Да стои заключен с нея в тясна корабна кабина!

— Естествено е да искат да си почиват. Легнахме си призори.

Госпожа Резловска ме изгледа изумено.

— Не разбираш ли, че се опитва да го лиши от възможността да си контактува с мен?

Нищо чудно, че Леополдин е решила да държи мъжа си далече от лапите на Елионор. Подадох стол на новата си познайница. Тя ми се отблагодари за жеста, като попита троснато:

— Защо пътуваш сам?

Най-после изплю камъчето. И като че ли й олекна. Можех да й обяснявам с часове защо се лашкам сам на този кораб, вместо да притискам до себе си чаровно създание. С дни можех да й разказвам защо съм стигнал дотам, да се занимавам с натрапници като нея. Но подобна изповед едва ли щеше да даде отговор на въпросите, които задръстваха мозъка ми.

— В момента изживявам нещо като емоционална криза. И… предпочитам да прекарвам повече време сам.

Елионор впи сините си очички в моите уморени, зачервени, мътни очи. Не само че сам не си вярвах, но и бабката ме изгледа с нескрито недоверие.

— Не ми ги пробутвай на мене тия опашати лъжи, Макс! Нали видях как зяпаш Амели…

Лошо, много лошо! След като и недовиждащата мисис Резловска го е забелязала, няма начин Ник да е пропуснал сценката как ми текат лигите и се облизвам, докато се увъртам около жена му.

— Не се тревожи! Това ще е нашата малка тайна — побърза да ме успокои спътницата ми.

Имаме си още една. Жерар Дюпон. Странно защо не говорим за нея?

— Какво става с теб, момчето ми? Уверявам те, можеш да ми се довериш.

Сигурно е така. Но искам поне няколко часа в денонощието да не разплитам възела от въпроси, който се затяга около мен и не ми разрешава да дишам.

— Имате ли деца? — смених рязко темата. Не толкова, за да отклоня разговора от себе си, колкото, за да покажа, че и аз мога да се бъркам там, където не ми е работата.

— Не — отвърна безизразно жената до мен. — Някога копнеех да се грижа за малко беззащитно същество. Но той не искаше и да чуе за това.

— Кой? Съпругът ви ли?

Мисис Елионор поклати глава.

— Човекът, когото обичах повече от всичко на света…

Кимнах, за да покажа, че разбирам. Не горях от нетърпение да науча продължението. Но мълчах, а това винаги предразполага събеседника към изповед повече, отколкото нетърпеливите въпроси.

— Беше женен. Имаше преуспяващ бизнес, а и жена му се беше погрижила да му народи рояк наследници…

Изкушавах се да попитам, на партия бридж ли е хвърлила въдицата на оня с бизнеса и наследниците, но знаех, че рано или късно Елионор сама ще сподели подробностите.

— Заговори ме за първи път на улицата пред дома си…

Мисис Елионор се унесе в спомени. Не виждах лицето й. Гледах тъпо напред и не смеех да шавна. Страхувах се, че може да ми довери нещо, за което после да съжалявам.

— Имаше хубава къща. Онази усойница остана да живее в нея. Още разхожда из двора кльощавия си задник…

Моята бабка определено си я биваше.

— Срещнах го през едно ведро пролетно утро. По онова време бях вече омъжена за Чарлз. Съпругът ми беше добър човек. Но скучен. Не правеше нищо със страст. С него дойдох за първи път във Венеция…

Изведнъж корабът започна да се тресе. Морето се залюля. Всичко пред очите ми се завъртя. Скочих от стола и се вкопчих в перилата.

Не исках да слушам повече! Тази жена издевателстваше над мен. Лепна се от първия миг, за да ми навира мръсната си историйка с всичките й гнусни подробности. И всичко това, за да ми натрие носа. Да бе, заговорил я на улицата! Знам я аз тази история по-добре от нея самата. Мъжът й пък не правел нищо със страст! Въпреки че всеки миг щях да повърна, бабката изглеждаше неумолима в желанието си да ме довърши.

— Наследих от Чарлз къщата в Лондон. Мъжът ми беше човек със скромни възможности. Двадесет и осем години работи като банков чиновник. Остави към петдесет хиляди лири от спестявания.

В момента не можех да пресметна колко точно правят в зелено. Виеше ми се свят и ми се повдигаше. Думите на старицата долитаха до мен като ехо:

— Бях единствената му наследница…

Колкото и да не се чувствах добре, си дадох сметка, че дори да е имало други, които да точат зъби за наследството, Елионор Резловска със сигурност се бе погрижила да ги отстрани от пътя си.

— Робърт Бъртън ме включи в завещанието. Големите пари и предприятията, разбира се, ги лапнаха синовете му и онази змия Дорис. За мен остана кучешкият пай от баницата…

Досаден спазъм давеше гърлото ми. Колко, колко е помиярският залък, исках да изкрещя, но само ръкомахах безпомощно, а милата Елионор се наслаждаваше на ефекта от думите си.

— Подхвърлиха ми някакъв мизерен половин милион и решиха, че са си разчистили сметките с мене! Нещастници!

Какви наивници, наистина! — мислех си аз, докато се опитвах да поема дълбоко въздух. Знаех, че най-интересното тепърва предстои. Дали ще успея да го чуя, преди да повърна?

— Бяха ме подценили. Ето това никога няма да им простя, Макс.

Бях сигурен, че добрата Елионор е свъртяла някакъв много гаден номер на вдовицата. Задигнала е от къщата ценни книжа или през непрогледна нощ е изровила трупа на Робърт Бъртън и го е закопала в градината си. А сега дебне как ония хорица носят свежи цветя на празния гроб и се хили злорадо.

Моля те, скъпа Елионор, имай милост! Не искам да знам къде е трупът. Нито къде си скрила плячката. Напоследък не съм добре с нервите. Току — виж съм изпял всичко на момчетата от Скотланд Ярд.

Мисълта, че може да съм вече в списъка със заподозрените съучастници на Елионор Резловска, ми подейства като кофа ледена вода в лицето. Върнах се кротко на мястото си и със задоволство установих, че спазмите в стомаха ми са попреминали.

Бях си възвърнал самообладанието. Въпреки това бях убеден, че ако мисис Елионор си отвори устата, ще я зашлевя. Не бях удрял жена през живота си, но като че ли никога не е късно човек да поправи тази грешка.

Не разбрах дали госпожата предусети намеренията ми или сметна, че ми е сервирала достатъчна доза от пиперливата си историйка. Ако прекали, можех да се задавя. Изправи се, потупа ме покровителствено по рамото и се отправи към ресторанта.

На това му викам аз перфектен замисъл. Изпълнен брилянтно при това. Идва жената, хваща ме като дребен шаран на въдицата си, поднася ми малки пикантни червейчета, от които ми призлява и ме пуска на акулите, които душат наоколо.

 

 

Прибрах се в каютата след осем. Не бях хапвал нищо през целия ден, освен кифлите на закуска. Бях стоял с вдигнати на перилата крака в продължение на часове. Привечер самотна хубавица се настани на стола до мен. Изломотих, че мястото е заето. Момичето си тръгна. Не дочака да й кажа, че прилича на зъбат крокодил или на настъпена жаба.

Хвърлих се в неоправеното легло. Тази нощ ще спя с бермудите. Ако продължавам така, след два дни няма да има с какво да се явя пред хората. Но това е най-малкият ми проблем.

Отворих си бира. Пенливата течност заля чаршафа. Остави грозни петна по панталона. Голяма работа!

Още утре ще си купя нови бермуди с палмички по крачолите. Бях забелязал, че момичетата се захласват по такива детайли от облеклото. Помислих си, че сънят може би скоро ще ме навести. Тази възможност изглеждаше прекалено красива, за да е реална.

Питах се, дали моята скъпа Киара му е доверила как точно стоят нещата. Или му е пробутала набързо скалъпена история. Как е изненадала мъжа си в леглото със съседката, например.

Може би щях да я разбера, ако ми беше била шута заради костюмиран тип с къща и тлъста банкова сметка. Но да ме разкара заради някакво даскалче по физкултура, това никога нямаше да го проумея. В крайна сметка, хората са прави. Най-голямото огорчение, което може да ти поднесе една жена, е разочарованието от съперника.

 

 

Усетих, че работата е сериозна, когато я видях да кара новото лъскаво порше. Тогава осъзнах, че след като онзи е отписал с лека ръка автомобил за над сто бона, значи е налапал яко въдицата.

Все се надявах да се порадват един на друг, а после да им омръзне. Тогава великодушно щях да простя на Киара дребното й увлечение. Но оттогава минаха пет месеца! Трябваше отдавна да й е дошъл умът в главата.

Спомних си за днешния разговор с госпожа Резловска и отново почувствах неприятни бодежи в стомаха. Робърт Бъртън, човекът с милионите, я заговорил на улицата. Готов съм да се обзаложа, че е висяла като бездомно псе пред къщата му. И накрая онзи се е позаинтересувал за какъв дявол някаква хитра лисица върти опашка там. И това ако не е ирония! Платил е половин милион за безразсъдството да заговори една пресметлива егоистка.

Красавецът Франки с яките бицепси и нахаканата физиономия се заплеснал по моята Киара, докато си палел синьото „Сузуки“, а тя се разхождала невинно по улицата. Питах се, възможно ли е един толкова изтъркан номер да обърка живота на цели поколения!