Силвия Кристъл
Довереникът (14)

14

Шумна разправия ме изтръгна от топлите обятия на съня. Наближаваше десет. Напоследък за една нощ ми се събира повече сън, отколкото за седмица преди. Дължа този здравословен режим изцяло на грижите на Елионор.

Опитах се да разбера на какъв език тече караницата отвън. Не беше лесно човек да различи един от трийсетте езика, на които си общуваха пътниците на кораба.

След минута кавгата заглъхна. Напрегнах слух, но не долових никакъв шум. Нищо съмнително. Или си тръгнаха, или се спотайват отвън. Не се сетих да помоля Елионор да ми услужи с някоя от знаменитите си перуки. В момента една изкуствена коса щеше да свърши по-добра работа от всяко бойно изкуство.

След четвърт час най-после събрах кураж и подадох глава през пролуката на вратата. Коридорът изглеждаше пуст. Нахлупих шапката ниско над челото, скрих очите зад черни стъкла и запраших към ресторанта.

Не помня откога стомахът ми не е получавал друга награда за издръжливостта си, освен бира, уиски и ром. Засега се държи мъжки. Но това издевателство не може да продължава вечно.

Придърпах чиния с палачинки, от които се подаваше шоколад. Опитвах се да се храня възпитано, без да си тъпча устата със залци. Всъщност, май за последен път опитах вкуса на топла храна, когато вечерях с китайците. Тогава и Дики Търнър дойде да ми прави компания.

Хвърлих око на порция банички с месо и тъкмо се канех веднъж и аз да се нахраня като хората, когато съзрях Мадлин Хупър. Старицата пристъпваше към масата ми. Треперещите й ръце стискаха табла със закуски. Ако не оставеше по най-бързия начин подноса, след секунда върху беззащитните ми колене щеше да се излее цяла кана горещ чай.

Скочих и грабнах таблата от ръцете й. Жената ми благодари сдържано. Намести стола и се настани до мен. Нареди грижливо чиниите и ми предложи от бухтите с мед. Щеше да е неучтиво да откажа.

— Къде е Джордж?

Вироглавият й брат в момента е най-малкият ми проблем.

Мадлин поклати тъжно глава.

— Джордж отдавна не е онова кротко дете, което беше преди години…

И аз бях останал със същото впечатление. Можех да я утеша, че за седемдесет години хората се променят. Но не ми се искаше да задълбаваме в темата за възрастта.

— Не зная как да ви се отблагодаря, че успяхте да го накарате да изпие лекарствата. Без тях е загубен.

Странно, дали всеки ден се намира някой самарянин с отзивчиво сърце, който да тича след своенравния старец и да му тика хаповете в устата?

— Джордж не създаде семейство. Останах да се грижа за него. И ето ни и двамата, вкопчени един в друг на прага на старостта…

Не разбирах защо тази всеотдайна женица си погубва старините с неблагодарник като Джордж. Може би, защото на тази възраст човек трудно открива по-достоен обект за грижи от собствения си неженен, остаряващ и капризен брат.

— С Джордж имаме наследствена къща в Нюарк. Един ден по нея ще кацат само гаргите…

Мадлин говореше, без да откъсва поглед от бухтите с мед.

— Когато бяхме деца, къщата кипеше от живот. Сега ми е трудно да я поддържам сама…

Дали и мен не ме чака същата участ? Мис Хупър поне имаше своя свадлив, досаден Джордж. Аз и от това щях да съм лишен.

— Всеки ден се моля да срещна някой добър младеж, на когото да оставя къщата, след като си отида от този свят. Пасторът е много мил човек, но на главата му са десетки като мен и Джордж.

Мадлин се размърда върху стола. Приведе се ниско над масата и изрече поверително:

— Ако някой любезен млад човек прояви добрината да направи по-леки малкото оставащи ни дни на тази земя, с Джордж ще сме му безкрайно признателни…

Можех да си представя в какви ругатни ще се изразява благодарността на брата. Изпитах на гърба си отплатата му, когато тичах да му спасявам живота с ония хапченца.

Старицата се огледа. Приведе се още по-ниско към рамото ми. Масата притисна немощните й гърди.

— Уговорила съм всичко с адвоката. Ще завещаем къщата на някой отзивчив младеж като благодарност за грижите, с които ще ни дари.

Усетих я накъде бие, още щом спомена онова за добрия млад човек. Но не смятам да участвам в още една безславна авантюра. Засега бижутата ми стигат. Къщата в Нюарк да я харижат на друг.

Мадлин затаи дъх. Малките й безцветни очи се заковаха в лицето ми. Налагаше се да бия отбой, преди да са затегнали отново примката около врата ми.

— Мадлин, трябва да призная, че сте много мила. Но вече съм поел ангажимент към една възрастна дама. Сама разбирате, че за да дойда в Нюарк, трябва да сменя жилището, работата и дори начина на живот. Америка е джунгла за европееца.

Събеседницата ми се сви на стола, все едно някой я удари през лицето. Думите ми я раниха. Но тя събра сили, вдигна малката си катерича глава и заговори като човек, когото са обидили незаслужено:

— Нюарк е прекрасно градче. Спокойно, чисто и потънало в зеленина. Колкото до джунглата, мисля, че мечтата на всеки европеец е да опита късмета си в нея.

Не, Мадлин, не ме разбирай погрешно! Знам, че трябва да съм трогнат до сълзи от предложението ти. Наясно съм, че на света има милиони хора, които биха кацнали с първия самолет в твоята прекрасна, запустяла градина. И биха се хвърлили в неравна схватка със стихиите на джунглата. Но аз просто не съм от тях. Аз искам да живея в своя малък апартамент, да чувам гласа на Киара, когато се прибирам от работа, да получавам редовно заплатата си на наемник, да пътувам веднъж годишно до Валенсия, Венеция или Валядолид. За друго в момента не се сещам.

Забих виновно поглед в масата. Изпитвах неудобство, че претенциите ми към живота се свеждат до няколко толкова мизерни въжделения. Но колкото и желанията ми да бяха скромни, бях лишен дори от тези така обикновени радости.

Вдишах уморените си очи. Старицата до мен изглеждаше съкрушена. Трябваше да намеря начин да я утеша.

— Знаете ли, Мадлин. Мисля, че би било чудесно да ви гостувам през лятото. За седмица — две. Ще ви помогна да постегнем къщата.

Лицето на бабката светна.

— Наистина ли?

Не можеше да повярва, че късметът й най-после е проработил. Аз също не проумявах защо този път сам си слагах главата в торбата.

Мадлин едва се сдържаше да не се хвърли на врата ми. И сигурно щеше да го направи, ако в този миг на входа не цъфна Джордж. Изгледа ме свирепо. Още не можеше да ми прости случката в казиното.

— Джордж, няма да повярваш! Макс се съгласи да ни дойде на гости!

Джордж наистина не можеше да повярва. Питах се дали първо ще обърне масата в пристъп на ярост и после ще ме хване за гушата или направо ще се заеме с мен.

Джордж запази самообладание. Впи в лицето ми малките си злобни очи, протегна ръка и бутна свободния стол. Желязото издрънча на пода. Братът изръмжа гневно и удари с юмрук върху стената. След това се спусна към изхода. Отдъхнах си едва когато видях мършавия му гръб в очертанията на вратата.

— Моля да го извините. Джордж е малко невъздържан.

Мадлин се усмихна смутено.

— Мисля, че просто ревнува — изрече объркано тя.

Това, от което най-малко имах нужда в момента, беше да се забъркам в любовен триъгълник. Съперникът ми беше изкуфял старец с необуздан нрав и болезнена непоносимост към сестра си. В същото време не му се искаше Мадлин да раздвоява вниманието си. Изпадаше в пристъпи на ярост дори когато друг беше готов да прекопае занемарената му градина.

Погледнах часовника. Наближаваше единадесет. Къде ли се подвизава сега милата Елионор? И какви ли ги мъти?

Обещах си да не мисля за нея. Днес е време за плаж, безделие и бира.

Мадлин измъкна от олющена чанта тънък избелял тефтер и се зае да пише нещо със старание на отличничка. Откъсна внимателно листа и ми го подаде тържествено.

— Това е адресът в Нюарк. Къщата те очаква, Макс. За мен ще е истинска радост да ти покажа цветята в градината.

За едни цветя да бия толкова път! Но какво да се прави? Обещах.

Тъкмо се канех да пожелая на Мадлин приятен ден, когато чудовищен гръм разтресе кораба.

— Пирати! — изпищя в ухото ми трътлеста леля, пременена в розова рокля с презрамки. Стискаше чаша горещо кафе и се чудеше дали да остави порцелана върху масата или да разпери пръсти и да излее съдържанието върху коленете ми. След няколко драматични секунди на колебание заплахата да попарят краката ми отмина. Мадлин скочи и хукна да гони Джордж. Не си и помислих да я откажа от това намерение.

Идеята, че сме станали жертва на пирати, се възприе хладнокръвно от гостите в ресторанта. По-любопитните накацаха по прозорците с надеждата да зърнат първи похитителите. Гладко избръснат старец сподели на висок глас опасенията си, че сме се блъснали в подводна скала. Веднага се намериха услужливи умове, които си спомниха за „Титаник“. Нали и там всичко започва с един удар?

Двама пенсионери разказваха оживено как нищо неподозиращи пътници се давели в мразовитите води на океана, защото някакъв слабоумен оставил на брега спасителните лодки. Говореха толкова разпалено и вещо, че в един момент се запитах дали тия двамата не са от оцелелите сред ледовете на Атлантика.

Споменаването на спасителните лодки раздвижи духовете. Напористи старчета се втурнаха навън, за да се уверят, че няма да ни сполети съдбата на пътниците от „Титаник“.

В коридора се чуха викове. Изплашени майки тичаха и крещяха истерично. Сополиви малчугани ревяха с пълно гърло и настояваха някой да се погрижи и за тях. Тълпа татковци, въоръжени с камери, окупираха пространството около перилата. Явно някой им беше пуснал мухата, че заекът ще изскочи от морето.

Чудех се дали да направя опит да се размърдам или е по-разумно да стоя тук и да чакам олелията да отмине. Щеше да е непочтено от страна на екипажа да си мълчи, ако се налага да спасяваме кожите. Нали по същия начин бяха постъпили и с ония хорица от „Титаник“. На пътниците от трета класа дори им бяха врътнали ключа, за да не шават. Затова оцелелите бяха предимно богати и уважавани членове на обществото. Надявах се днес нещата да са се променили. И на всички да ни бъде даден равен шанс да оцелеем.

Зяпах през стъклото как русоляв холандски великан ръга в ребрата слаботелесен френски пейзан, опасал мършавото си тяло в плетеница от каиши, по които висяха камери, фотоапарати и обективи. Нисичкият гал напираше да е с едни гърди напред в запечатването на събитията, но онзи с внушителния ръст съзнаваше, че правото на силния е на негова страна. Не видях развръзката, защото в този миг в ресторанта нахлу Уилям Дювал. Този факт погълна изцяло вниманието ми.

Водачът ме съзря и се спусна към мен. Огледа с хищен поглед отрупаната като за сватба маса и тропна масивното си туловище върху стола, на който допреди минута се свиваше немощната Мадлин. По лицето на екскурзовода плъзна лукава усмивка. Знаеше нещо, за което нямах и най-малка представа. Гореше от нетърпение да хвърли бомбата.

— Чу ли?

Кимнах.

— Разбра ли?

Повдигнах рамене.

— Едни твърдят, че са ни атакували пирати. Други, че сме ударили айсберг…

— Така е — поклати недоволно глава водачът. — Като седиш при пенсионерите, ще чуеш всякакви небивалици.

— С този състав на групата, с който си ме повел, не си ми оставил кой знае какви възможности за избор…

— Къде е твоята баба? — Били огледа ресторанта.

— Коя е моята баба?

— Оная кукувица, с която си гукаш под път и над път.

Ти пък си бил много наблюдателен! Но трябва да те разочаровам. Вече си имам не една, а цели две баби. Едната ме натиска да прибера чувал с крадени бижута и купища неприятности около тях. Другата напира да ми завещае къща с двор в другия край на света. Видя ли? Дори човек като теб, с очи на гърба, може да има пропуски в знанията.

— Ако говориш за мисис Резловска, не съм я виждал от…

Думичката издайнически се търкулна върху езика ми. Сам се изненадах как я спрях.

— Не съм я виждал от… автобуса.

На лъжата краката са къси, моите пък трепереха. Гледах упорито изсъхнал кроасан, от който се подаваше парче размазан шоколад. Били стисна с дебелите си пръсти огромна мазна бухта, огледа я сладострастно и я напъха в устата си. Избърса ръце в бермудите.

— Няколко пъти ходя до каютата, чукам, викам, бабата не се обажда. — Той премлясна и се облиза шумно.

— Не я мисли! Сигурно се забавлява в компанията на някой жиголо.

Били спря да дъвче. Впери орловите си очи в лицето ми.

Обикновено той нехаеше за старците, а аз се правех на закрилник на слабите и беззащитните.

— Ако знаеш нещо, не е лошо да го споделиш с мен.

— Какво да знам?

— Нещо…

Знам, ама ще имаш да взимаш! Аз пред оня с пищака си мълчах, сега пред теб ли да се раздрънкам! Бабата я остави! Крие се под рунтава перука и поръчва скоч на бара.

Тъкмо мислех, че съм замазал очите на Били, когато съзрях на входа обърканата физиономия на Джулиано. Нахлупих шапката почти до носа. Вероятно Били се чудеше защо си въобразявам, че съм с шапка-невидимка. Но Джулиано не го остави задълго в неведение.

— Синьор Макс! Така се радва, че ви вижда… Английският му куцаше, но в момента това не ни беше проблемът.

Синьор Макс направи жест на отчаяние. Посегна към изсъхналия кроасан и го напъха в устата си целия, за да не може да говори поне в следващите трийсет секунди.

Виждах сцената като на кино. Дъхът ми спря. Очите ми се облещиха. Ако се задавя и извикат доктора да ми вади залците от гърлото, щях да запуша устата на любопиткото Били и на натрапника Джулиано.

Сълзи напираха в очите ми. Разкашлях се. Нито един от двамата не се сети да ме потупа по гърба. Зяпаха ме така, все едно бях извънземно, от устата, на което всеки миг ще започне да хвърчи зелена пяна.

Услужлива сервитьорка притича с чаша вода. Преглътнах залъка. Кроасанът се спусна към стомаха ми. Тестото не задръстваше вече гърлото ми. Можех да дишам. Макар и на пресекулки.

След всичко, което преживях, щеше да е нечовешко да отворят дума за Елионор. Но и двамата ми спътници страдаха от покъртителна липса на съобразителност.

— Макс, къде отведохте снощи Нора? Цяла сутрин я търся…

Вероятно се налагаше да попитам за коя Нора става въпрос. За всички щеше да е ясно, че продължавам да се правя на невменяем. Но поне щях да отхвърля от гърба си подозренията, че съм извършил нещо нередно.

— Коя е Нора? — Били впи безцветните си очи в лицето ми.

— И аз това се питам. Коя е Нора? — Повдигнах безпомощно рамене и се заоглеждах като страдащ от тежка амнезия.

— Не си ли спомня? Снощи тръгна с нея. На бара нямаше вид на толкова пиян, приятелю.

Дотук от мъглата изплуваха две неща. Първо, че снощи съм бил в бара. И второ, че съм си тръгнал с някаква съмнителна личност, която се подвизава с кодовото име „Нора“.

— Как изглежда тази Нора?

Били беше поставил на свидетелския стол италианеца. Моят ред щеше да дойде след малко.

— Къдрокоса. С дълга до раменете черна коса. Страстна пушачка. Дребна на ръст. С два диамантени пръстена и венчална халка.

Пръстените са от Робърт, а халката е от Чарлз. От присъстващите само аз имах честта да съм посветен в тези подробности.

Ентусиазмът на Били се изпари. Тази дълга черна коса го прати в задънена улица. Не върви да му се присмивам. Нали и аз станах жертва на същата измама. Пък и Джулиано не беше наясно с каква изпечена мошеничка си е гукал предната нощ.

— И какво стана стая особа? — попита екскурзоводът с видимо безразличие.

— И аз това се интересува. Оставих я в ръцете на синьор Макс.

Това признание определено вдигна акциите ми пред водача. Какво излиза? Че дори информационна агенция като него изпуска важни събития. Как ли ще зяпне добрият Били, ако му доверя, че историята с Нора се разигра, докато е олеквал джобът му в казиното.

Мълчанието ми вдъхна увереност на Джулиано. Италианецът реши да се пробва в ролята на следователя.

— Къде се разделихте с Нора? — попита строго той и ме изгледа под вежди.

— С Нора…, ако имаш предвид дамата от бара…, се разделихме… на палубата.

Това вече беше тъпо. Ако въпросната Нора зачезне и не й видим повече очите, със сигурност ще ме обвинят, че съм я преметнал през перилата в непрогледната нощ.

— Оставихте я сама на палубата? — Джулиано беше потресен от липсата ми на джентълменски обноски. Ако знаеше само за каква лъжкиня си прави целия този труд!

Почувствах, че започва да ми писва от този другарски съд. Беше време да им го кажа в очите. Но Били не смяташе да ме пусне, преди да е споделил това, за което беше дошъл.

— Обзалагам се, че никой от вас двамата няма представа какво разтресе кораба. Все едно хвърлиха бомба, а?

Италианецът закима поривисто.

— Ти какво си помисли, приятел? — попита лукаво водачът.

— Казах си, че може би е авария.

Това момче страдаше от болезнена липса на въображение. Къде могат да се сравняват страховете на старците от пирати с идеята за някаква банална неизправност!

— Авария? — Били прехапа устни. — Може и така да се каже. Само че… предизвикана.

— Искаш да кажеш, че някой го е направил нарочно?

Джулиано беше изумен. На мен лично ми беше все едно дали онова, което едва не разцепи кораба, е било предизвикано, предопределено или предизвестено. Във всички случаи щетите и броят на пострадалите щяха да са едни и същи.

Били се огледа. Знаеше, че няма да мръднем, докато не чуем историята до най-малката й подробност. Или поне онази част от нея, която му беше известна.

— Говорих с капитана…

Джулиано го зяпна като дете, на което след миг ще покажат фокуса с празния цилиндър, от който изскача заекът. В интерес на истината, и аз се вторачих в лицето на екскурзовода. Беше ми любопитно какво толкова му е доверил ръководителят на екипажа.

Сър Уилям поднесе към устата си хрупкава баничка с праз. Сдъвка я за секунда, после изтръска трохите на пода и се огледа за нещо разхладително. Предложих му недокоснатата бутилка минерална вода на Мадлин Хупър. Били изгълта съдържанието на един дъх. Приведе се над масата. Бяхме толкова близо един до друг, че главите ни се докосваха.

— Откачил се е един варел в трюма. Ако се беше спукал, щеше да попари всичко живо на етажа. Като по чудо няма пострадали — Били примлясна и се огледа.

— Хванали някакъв тип в помещението с котлите. Твърди, че бил частен детектив. Бил на път да разплете аферата на века. Тичал по петите на крадла със световна известност, която се подвизавала на кораба. Видял я да влиза в помещението и се вмъкнал след нея. Зърнал я да се върти около казана. Когато онази освободила терена, решил да поогледа. Бил сигурен, че онова, което търси, е някъде зад котела. Грабнал лост и понатиснал тук-там.

Коленете ми трепереха, но за щастие нито Били, нито Джулиано отдаваха значение на странната нервност, която тресеше тялото ми. Нямах причини крайниците ми да подскачат от нервни тикове, но в момента нищо в мен не беше подвластно на здравия разум.

Добрата новина е, че още никой не е споменал името ми. Но съвсем скоро Дики Търнър щеше да се сети и за нещастника Макс. Едва ли ще се остави да се дави сам.

Налагаше се на всяка цена да чуя продължението.

Колкото и да му беше неприятно, Били нямаше какво повече да ни съобщи.

— Какво е търсил оня зад варела? — Не успях да изрека въпроса на един дъх. Отворих уста и задишах като риба на сухо. Били присви очи.

— Какво става с тебе, приятел?

— Напоследък се задъхвам. Трябва да си проверя сърцето.

Не ми е виновно сърцето.

— Взимай мерки, момче! Раздрънка ли се машинката, и да я пратиш на ремонт, няма да ти я върнат като нова.

— Разбрали ли са какво търси онзи в трюма? — Ако още веднъж задам същия въпрос, дори и малоумникът Джулиано ще се усъмни.

— Не казва, магарето. Било професионална тайна. Викам на капитана: Я ми го дай на мене тоя симпатяга! След десет минути ще си каже и майчиното мляко!

Изкушавах се да попитам дали капитанът се е навил на този вариант. Но не трябваше да прекалявам с въпросите. Особено с онези, които задавах упорито по няколко пъти.

Така значи. За момента Дики мълчи. Докато си стиска езика зад зъбите, детективът ще се радва на безрезервната ми подкрепа. Отвори ли си обаче устата… Не исках да мисля какво ще се случи, когато бившето ченге реши да посочи с пръст виновниците.

— Ако не беше бутнал котела, можеше да си трае до второ пришествие. Но при тези обстоятелства ще му се наложи да изпее всичко. И то още днес.

Били стисна в шишкавата си длан огромна презряла смокиня. Лепкавият сок потече между пръстите му. Този човек започваше ужасно да ме изнервя. Нямах намерение да вися тук и да слушам как Диксън Търнър ще ме накисне пред ченгетата. В края на краищата, имах и друга работа…