Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Силвия Кристъл

Заглавие: Довереникът

Преводач: Лоренцо Флорели

Издател: Монт

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2162

История

  1. — Добавяне

15

Инстинктът за самосъхранение ме отведе направо в каютата. Изтегнах се върху разхвърленото легло и се опитах да подредя мислите си.

Най-важното беше да си спомня дали през тези безумни дни и нощи на пиянство, безсъние и безсмислени брътвежи милата Елионор не е пъхнала под носа ми изобличително листче хартия с кротката молба да сложа подписа си там, долу, в края на написаното. Губеха ми се много часове от тази вълнуваща круазиера до Венеция и обратно. Не беше лошо да знам дали съм декларирал вече черно на бяло готовността си да направя всичко, което е по силите ми, крадените бижута да не попаднат отново в ръцете на законните им притежатели. Единственият човек, който можеше да отговори без затруднение на този въпрос, ми бягаше по тъча.

Почукване по вратата тласна мислите ми вън от мъчителния кръг, в който препускаха, откакто се бях залостил в тясното корабно помещение. Три леки, равномерни почуквания. Някой отвън явно държи посещението му в каютата ми да остане незабелязано.

В момента изобщо не ми е до визити. Дори на прага да цъфне самата Амели по бюстие и жартиери, пак ще направя кисела гримаса.

Изправих се и залепих ухо до вратата. Не чух нито учестено дишане, нито хлипане, нито дори издайнически шепот. За жалост, не долавях и шума от отдалечаващи се стъпки.

Готвех се да се върна в леглото, когато почукването се повтори. Този път по-рязко и нетърпеливо. Някой пристъпва от крак на крак и напира да проникне в бърлогата ми. Проблемът си е негов. Не съм канил никого. Нито съм си уговарял срещи на четири очи.

Щях да се спотайвам, докато натрапникът се откаже да виси пред вратата ми. Със сигурност не ме търсят, за да ми съобщят, че съм щастливецът, спечелил лъскавата „Тойота“, която се мъдри на етажа с автомобилите. По уредбата обявиха, че печелившият номер ще бъде изтеглен утре. Да не бързаме да изхвърляме билетите, преди вълшебните цифрички да прозвучат по високоговорителите.

В миг чух нещо, което ме накара да отстъпя крачка назад. Леко драскане. Като на котка, която си остри ноктите. Какво е това? Сигнал? Уговорен знак? Или просто зов? Нямаше да разбера, преди да открехна вратата.

Докато се чудех дали няма да извърша поредната глупост, ако подам глава навън, мобифонът върху нощното шкафче започна да свири Петата симфония на Бетовен. Хрумването за тези смразяващи звуци принадлежеше на Киара. Бях си избрал една весела полка, която да ми навява жизнерадост в скучния делник, но съпругата ми държеше да подскачам всеки път, когато някой ме търси по клетъчния телефон.

Бетовен оглуши етажа. Вече бях измислил наказание за това чудо на техниката. От днес нататък апаратът ще вибрира, без да издава звук. Никакъв Бетовен, никакъв Берлиоз. Само едно ръмжене. Като на злобно дворно псе. Ето докъде ме доведе любовта към изкуството. И глупостта да се водя по женски акъл.

— Макс, виж кой звъни, аз ще почакам!

Възможно ли е вътрешният ми глас да говори така отчетливо? От сутринта не съм слагал капка алкохол в устата. Изключено е и да сънувам. Пък и Петата симфония би събудила дори нещастник, изпаднал в кома.

Посегнах към апарата и натиснах нервно бутона.

— Радвам се да ви чуя, Макс.

Щом някой толкова ми се радва, ще иска нещо от мен.

— С кого имам честта да разговарям?

— Обажда се госпожа Зелбургер…

На тая все не мога да й запомня името. Знам, че е нещо като хамбургер със зеле, но когато се наложи да го изрека, няма случай да го нацеля.

— В кооперацията… всичко наред ли е?

Госпожата със засуканата фамилия е съседката ми отляво. За да ме търси, докато съм далече от дома, или ми е изгорял апартаментът, или са задигнали цялата покъщнина и са ме оставили на голи стени.

— С жилището всичко е наред…

За какъв дявол звъни тогава? И то точно, когато се правя, че ме няма в каютата.

— Мога ли с нещо да ви услужа?

Изпитвах искрено затруднение да се досетя с какво точно мога да й бъда полезен, докато стоя заключен в тясна корабна кабина на тридесет часа път от дома.

— Просто исках да се уверя, че сте добре…

Какъв е тоя внезапен изблик на загриженост? Вярно, вече девет години с госпожата ни дели само една леко крива тухлена стена. Но отношенията ни свършват дотам.

— Много мило, че сте се сетили за мен…

Не ми беше лесно да разговарям, като знам, че отвън слухтят.

— Разбрахте ли за малката Франсис?

Тази пък звезда коя е? Виж, знам за малката кибритопродавачка, за малката русалка, малкия оловен войник, малкия Мук. Като дете доста часове пропилях над книгите. На дванадесет години прочетох дори „Малката Фадет“. Но историята на малката Франсис нещо ми се губеше.

Да не би пък в апартамента на третия етаж, който стои празен от есента, да се е настанило някое девойче, обладано от амбицията да се сдобие със съпруг в големия град? И съседката да е решила, че за мен това е шанс, който не е за изпускане.

— Коя е малката Франсис?

— О, мислех, че знаете…

— Може и да знам. Но в момента не се сещам…

— За малката Франсис ли?

Ама, че глупава жена! Май ще й отнема думата! Натискам жълтото копче и я пращам в трета глуха.

— Госпожо…

Пак се запънах на името й. Не разбирам защо не си го смени.

— Зелбургер. Госпожа Зелбургер.

— Точно така.

Бях доволен, че поне тя не си бърка фамилията.

— Уважаема госпожо…

Дотук добре. Правех се на галантен. Всъщност, едва се сдържах да не й пожелая да я вземат мътните.

— Останах с впечатлението, че искате да ми съобщите нещо важно.

Женицата се размърда. Най-после получи официална покана да изплюе камъчето.

— Днес я зърнах. Пленителна е. Ще ви очарова.

— Много мило от ваша страна, но в момента не изпитвам необходимост от присъствието нито на малката Франсис, нито на която и да е друга особа в живота си.

Казах й го направо в очите, без изобщо да се церемоня. Какво е тръгнала да си пъха носа там, където не й е работа!

— Киара ще е разочарована…

— Имате ли новини от нея? От няколко дни се опитвам да се свържа, но телефонът е изключен.

Използвах момента, за да науча какво става. Съседката обаче си глътна езика.

— Случило ли се е нещо? — попитах с треперещ глас.

Мисълта ме покоси като снаряд. Седнах в края на леглото и стиснах глава между дланите си. Слепоочията ми пулсираха до пръсване. Не можех да си го простя. Трябваше да съм там. Избягах в най-неподходящия момент. Когато Киара имаше крещяща нужда от мен.

— Киара добре ли е? — Гласът ми беше немощен и глух.

— Мисля, че е добре.

— Кога очаква бебето?

Точно преди два дни зададох същия кретенски въпрос пак не, на когото трябва.

— Бебето е вече вкъщи.

— Наистина ли?

Не можех да повярвам, че са свършили цялата работа без мен.

— Сигурно Киара е… щастлива…

— Сигурно…

— Сама ли е вкъщи?

— Не, с малката Франсис.

— Искате да кажете, че онази хлапачка прави компания на жена ми? А къде се е запилял добрият татко Франк?

Нямах намерение да го споменавам, но така или иначе, съседката знае за него.

— И той е с тях.

Мътилката в главата ми започна да се избистря. Вероятно физкултурникът се е заплеснал по някоя гимназистка и сега Киара дава мило и драго да я разкара от пътя си. Праща вярната Зелбургер, (Не мога да повярвам! За първи път си спомних как точно звучи онова идиотско име!), да ме убеди да поема грижата за момичето. И без това нямам друга работа.

— Радвам се, че си поговорихме, Макс.

Съседката явно се готвеше да затваря. В последния момент ми хрумна нещо. Не е кой знае какво, но реших да използвам услугите на онази Зелбургер докрай.

— Дали ли са вече име на бебето?

От гърдите на събеседницата ми се изтръгна въздишка. С други думи: Тоя за това ли се сети да пита сега?

Какво толкова! Моля я да ми каже едно име. На новородено при това. А тя се вайка, все едно я карам да ми снесе информация за банковата сметка на домоуправителя. Ако иска, и това може да свърши. Нали по цял ден дреме пред компютрите на „Рейн Банк“. Все някога я е подгонило любопитството и е надникнала в спестяванията на дебелия Кюнстлер.

Нищо не ми пречеше да звънна на мадам Клод, махленската клюкарка. Жената щеше ми каже всичко. И как се казва бебето, и колко тежи, и на кого прилича даже.

— Бебето се казва Франсис.

За малко да изпусна телефона. Първото нещо, което щях да направя, след като стъпя на твърда земя, беше да извия врата на онова нищожество Франк. От самото начало подозирах, че е негодник. Как ли се чувства горката Киара?

Може би трябваше да помоля съседката да уведоми съпругата ми, че утре се връщам. И веднага ще изтичам да я взема. Нея и бебето. И всички заедно ще се приберем вкъщи. Където ни е мястото.

— Утре следобед съм вкъщи.

— Тогава до утре.

— Чакайте! Бих искал да ви помоля да поговорите с Киара…

— Направете го сам. Ще се радва да ви чуе.

— Мислите ли?

— Не сме разговаряли. Но предполагам, че гори от нетърпение да сподели с вас каква прелест е малката Франсис.

Щом и Киара ще ме натиска да поема грижата за девойчето, изобщо няма да се обаждам.

— За малката Франсис да мисли оня, дето я е довел вкъщи…

— Господин учителя ли имате предвид?

— Имам предвид онова надуто, самодоволно, егоцентрично нищожество, което подмами жена ми да зареже всичко, а сега се чуди как да се отърве от нея и детето.

— Мислите, че господин Франк няма желание да се грижи за бебето ли?

— Мисля, че отдавна трябваше да му разбия нахалната физиономия.

— Мадам Клод смята, че господин Франк ще е добър баща.

— Мадам Клод има акъл, колкото една патка.

Разговорът пое скандален обрат. Събеседницата ми онемя от възмущение.

— Сигурно и за мен говорите така непочтително…

Да ти призная, гълъбче, за теб никога, ама никога и пред никого не отварям дума. Първо, защото не мога да изрека името ти, без да заприличам на заекващ по рождение. И второ, защото си имам достатъчно грижи на главата, за да се занимавам и с досадна банкова служителка с папагал в къщата.

— Не разбирам защо цитирате невежеството на мадам Клод, все едно онази стара сводница е всепризнат авторитет!

— Досега никога не сте поставяли под съмнение осведомеността й.

— Не се чувствам задължен да се съобразявам с мнението на една долна махленска интригантка.

За две минути съседката научи за мен повече неприятни неща, отколкото за деветте дълги години, през които си разменяхме единствено любезности по стълбите.

— Държа да ви уведомя, че Франк Онест е много почтен човек. И всички нападки по негов адрес са само злобни клевети.

Какво им прави на тия жени негодникът, че толкова се прехласват по него!

— Даскалчето сигурно е на седмото небе от щастие. Списъкът с обожателките му набъбва с всеки изминат ден. Виждам, че и вие сте се записали в листата. Но както става ясно, няма скоро да ви огрее…

— Тонът ви е оскърбителен! Мисля, че ми дължите извинение.

— Трябва да ви разочаровам. Няма да ви поднеса и намек за извинение. Нито ще чуете от устата ми добра дума за безотговорен тип, който първо подмамва жена ми, а после си хваща млада любовница.

— Мислите, че господин Франк има любовница?

— А вие какво по-прилично определение на връзката му с малката Франсис бихте дали?

— Тя… тя… е негова дъщеря.

Какво иска да ми каже тая? Че добродетелният Франк има извънбрачно дете? Ето най-после едно тъмно петно в биографията му. Или чакай! Може би съседката намеква, че момичето е толкова младо, че би могло да му бъде дъщеря.

— В какъв смисъл? Имат ли роднинска връзка?

— Нямам представа.

Досега всичко знаеше, а като я попитах нещо съществено, започна да бие отбой.

— Киара как приема нещата?

— Казах ви, не сме разговаряли.

След като не е говорила с Киара, значи нахалникът Франк я е накарал да се обади.

— Онази…, малката Франсис…, откога живее с тях?

— От вчера.

Ама, че късмет! Да му натресат някаква съмнителна дъщеря точно когато трябва да се занимава с бебето.

— Добре, ще взема малката, ако това ще помогне на Киара да се чувства спокойна.

— Много благородно от ваша страна, но… смятате ли, че ще ви я дадат?

Тази жена започва страшно да ме изнервя.

— Много е просто. Аз прибирам малката Франсис, а те остават да сменят пелени на… още по-малката Франсис.

Голямо объркване с тези имена! Даскалът пиян ли е бил като е записвал бебето!

— Макс, разбирам, че преживявате труден момент. Затова и не ви се сърдя. Но не трябва да прекалявате с пиенето! Помислете само! Това дете ще порасне и ще поеме своя път. Защо вие да губите вярната посока?

— Сега е мой ред да настоявам за извинение.

— Няма защо да криете истината от мен, Макс! Трябва просто да проявите воля и да се преборите с порока.

За какви добродетели и пороци говори тая? Я да се разкара с тъпата си лекция! Или да я предложи на даскала. Онова леке има нужда някой да му натрие малко сол на главата. Грешен номер си набрала, скъпа.

Отдавна мечтаех да хвана добрия Франки в издънка. Ако бях проявил повече търпение, можех да го спипам дори с някоя хубавица. Как му виси на врата. Или как се мята на задната седалка на „Сузукито“. И двамата отпрашват в неизвестна посока. Сега съседката ми поднасяше и неудобството с малката Франсис. Влюбените вече имат проблем. И крещят с пълно гърло за помощ.

Добре, гълъбчета, ще ви подам ръка. Но това да ви е за урок. Правя го в името на всички прекрасни чувства, които храня към Киара. Сигурен съм, че тя ще го оцени.

— Имате ли представа какво прави Ричи в Европа?

Този въпрос ме измъчва, откакто зърнах хлапака в парка.

— Имате предвид сина на Киара?

Имам предвид сина на Клифърд, но както и да е!

— Придружава баща си.

Голяма компания са заформили в чест на пръкването на бебето на бял свят. Някой друг да са поканили? Някой прочут индиански жрец, японски шогун или галски друид? Но щом се е стекъл народ от всички краища на света, интересно, мен защо са ме пропуснали?

— Господин Кендъл ще изнася поредица от лекции в някои от най-престижните европейски университети.

Господин Кендъл е голяма работа. С Франки не можем да му стъпим на малкия пръст.

— Детето на Киара добре ли е?

Това беше важно. Дали бебето си има всичко. По десет пръста на ръцете и краката. Две уши. Нос. Коса.

— За малката Франсис ли питате?

Тази жена съвсем се е побъркала. Не питам за малката Франсис, а за новороденото.

— Интересувам се дали бебето на Киара е в добро здраве.

Ама и ти си една умница! Няма да тръгна да се вълнувам дали извънбрачната дъщеря на татко Франк има глава на раменете! За това да се притеснява баща й!

— Мисля, че с малката всичко е наред.

— Нали разбирате? Не става въпрос за малката Франсис, онази, дъщерята на Франк, а за другата, по-малката Франсис.

Уважаваният от всички Франклин Онест беше абсолютно безмозъчен тип. Да кръсти две деца в една къща с едно и също име!

— Макс, оставете бутилката и се опитайте да се съсредоточите върху това, което ще ви кажа!

— Страхувам се, че разговорът ни ще приключи много бързо, ако продължавате да ме подозирате в неизвършени от мен грехове!

Направо я заплаших. Щях да я оставя да си упражнява немския с папагала, ако не престане да се прави на моралистка.

— И без това няма какво повече да си кажем…

Съседката напираше да затваря. Така значи. Изчерпахме всички теми от общ интерес. Прекрасно! Само че ти ще платиш сметката за този безумен разговор.

— Бих искал да ви благодаря, че се обадихте, но няма да го направя, защото стана ясно, че подбудите ви са били користни.

— За ваша информация, ако изобщо това, което ще ви кажа, достигне до замъгленото ви съзнание, съществува само една Франсис и тя е прелестната дъщеричка на Франк Онест.

Новината ме покоси като снаряд.

— Искате да кажете, че се е случило нещо с бебето на Киара? Затова ли ми наговорихте куп глупости? За да ми го съобщите след…

Погледнах часовника.

— … след двадесет и три минути празни приказки!

— Искам да кажа, че противно на всичко, което съм мислила за вас, вие не сте нищо друго, освен най-обикновен грубиян. Вече разбирам защо Киара избра господин учителя за баща на детето си.

— Нали казахте, че има само една Франсис. Тази на господин…

Това остава! Да започна и аз да наричам онова влечуго „господин учителя“.

— Нали само преди минута ме уверихте, че няма друга Франсис, освен незнайно откъде изникналата дъщеря на онзи кретен Франклин Онест!

— Първо, господин Онест не е кретен, а уважаван от всички преподавател.

Киара си пада по уважавани преподаватели. Винаги такива избира за бащи на децата си.

— Второ, изглежда само за вас не е ясно, че малката Франсис не се е появила незнайно откъде. За да види това прелестно създание белия свят, майка й преживя трудни мигове. И господин Франк беше неотлъчно до нея. И трето…

Нещо ми подсказваше, че това, третото, мога и да го пропусна.

— И трето, Киара и Франклин Онест ще са прекрасни родители на това ангелче. Ще го обсипват с внимание и грижи. Неща, които вие не сте способен да дарявате на околните.

Затвори най-после. Какво излиза? Че малката Франсис и онази, другата, още по-малката Франсис, май са едно и също лице. За какво беше тогава цялата тая разправия? Много шум за нищо! И оная със зелевото име и пилешкия мозък, вместо да каже в прав текст: „Виж какво, Макс, Киара роди момиченце. Малката се казва Франсис“, тя какво направи? Изприказва куп ненужни безсмислици.

В крайна сметка съседката се оказа с по-лабилна психика от моята. Първа трясна слушалката. Не бих се учудил, ако и тя е хлътнала до уши по онова нагло спортистче. Подобен факт ме изпълва с безкрайно удивление пред причудливите проявления на женската природа. Няма представителка на нежния пол в квартала, която да не говори за онзи перко с такъв възторг, все едно Франклин Онест е открил топлата вода. Или машината за миене на чинии. Каква беше тази масова психоза? Не виждат ли, че даскалът е най-обикновен уличен сваляч?

Онази Зелбургер може да говори, каквото си иска. Че съм безотговорен тип, неспособен на обич и внимание. На нея това какво й влиза в работата? Нито съм я канил да ми прави психоанализа, нито съм й давал обещания за любов и вярност. Така че с чиста съвест мога да продължавам да съм отявлен грубиян и пословичен егоист. Лошото е, че напоследък вярвам на всичко, което се излива като помия върху главата ми. Така градя пред себе си представата за собствената си личност. Тъжна картинка се получава, не мога да си кривя душата.