Силвия Кристъл
Довереникът (20)

20

Животът понякога е непосилно груб. Вместо да се отдам на мечти за Амели, трябва да гоня онзи противен тип Диксън Търнър. Точно така се казваше, негодникът.

На срещата Амели се появи в компанията на съпруга си. Стана ми криво. Присъствието на Ник ми отне възможността да пофлиртувам за последно. Като че ли допреди малко не беше в каютата ми и не се чудех как да я изгоня оттам. Но в живота е така. Започваш да драпаш за нещо едва след като му видиш гърба.

— Ето номерът, Макс. — Амели ми подава бяло листче, сгънато на две. Надявам се да е обяснила на съпруга си, че не става въпрос за номера на личния й клетъчен телефон. От безизразната физиономия на Ник разбирам, че човекът дори не подозира къде се е губила любимата му.

— Благодаря… — Размахвам листчето, за да стане ясно на кого и за какво точно съм благодарен. Амели не бърза да ме пусне да си вървя.

— Елионор ще се радва да ви чуе — чурулика тя и усмивката й кара коленете ми да омекнат. Отстъпвам крачка назад.

— Желая и на двама ви всичко добро.

Ник отминава с каменно изражение благопожеланията. Амели обаче е направо дръзка:

— Надявам се да се срещнем някога отново, Макс!

Добре че не уточни къде. Време е да се изнизвам, преди да си е развързала езика. Знам ли какви коварни мисли за отмъщение бушуват в главата на една обидена съпруга?

Не й казвам колко бих се радвал да я видя пак. Насаме. Мисля, че е достатъчно умна, за да го разбере.

Оставям семейството да си изяснява отношенията. Чака ме неотложна работа. Трябва на всяка цена да открия онзи ръб Диксън Търнър. И да разбера до каква информация се е добрало момчето с нестандартната физиономия.

Изпречвам се на пътя на първия срещнат униформен представител на екипажа и питам колебливо:

— Извинете, имате ли представа какво стана с онзи тип, дето откачи варела в пералното?

Човекът ме измерва с поглед. По всичко личи, че съм добре осведомен за инцидента в трюма.

— Искате да дадете информация за случилото се?

Не, мой човек. Не ме разбираш. Искам на мен някой да ми даде информация къде се подвизава тъпанарят Дики. Че съм му приготвил и аз няколко въпросчета.

Клатя поривисто глава. Това, от което най-малко имам нужда, е да ме подведат под отговорност два часа преди слизането.

— Ако знаете нещо по въпроса, ще ви заведа при капитана.

Нищо не знам. Пък и да знам, капитанът е последният човек, на когото бих доверил подробности около случая.

— Репортер съм, искам да драсна няколко реда в сутрешната хроника.

В мига, в който изрекох лъжата, усетих, че съм стъпил накриво. Някои хора страдат от хроническа непоносимост към представители на четвъртата власт. Събеседникът ми явно беше от тях. Изведнъж се сети, че е много зает и хукна нанякъде.

— Онзи, дето бутна варела, слезе в Корсика — подхвърли през рамо.

Каза го, за да го оставя на мира.

Все пак ми спести голямо неудобство. В следващите два часа щях да обикалям кораба като луд. Сега знам, че мога да използвам времето по-пълноценно. Да набера, например, онези няколко цифрички, изписани с красивия равен почерк на Амели.

Не вярвах да съществува подобен номер. Затова съм приятно изненадан, когато в ухото ми се разнася звън.

Очаквах да вдигне някой пияница с дрезгав глас и да ме наругае, задето досаждам по време на свещената следобедна дрямка.

Отговори женски глас с приятен италиански акцент:

— Домът на семейство Малдини.

— Бих искал да разговарям с мадам Елионор, ако е възможно.

Сега ще ми каже, че в къщата няма никаква мадам и всичко ще приключи.

— Госпожата излезе на разходка.

— Коя госпожа? Елионор ли?

— Нали казахте, че търсите мадам Малдини…

Не съм казал такова нещо, сладурче. Станала е някаква грешка.

Просто съвпадение на имената или нещо такова. Ще се извиня и ще затворя. Мадам Малдини изобщо не ме интересува.

— Благодаря, дочуване.

— Да предам ли нещо на госпожата? Тя и господин Малдини ще се върнат след час.

— В болницата ли са?

Жената се разсмя.

— Каква работа имат двама влюбени в болницата? Излязоха да се разходят. Мосю е така щастлив, че са заедно след пътуването на мадам до Венеция…

Странно, и мадам Малдини е отскочила тия дни до Венеция. И това ако не е случайност!

— Господинът добре ли е?

Чудех се докога ли ще продължи този идиотски разговор.

— Кой господин имате предвид? Стария или младия?

— Съпругът на госпожата. Нали страда от сърце?

— Кой, господин Рудолфо ли? Та той има сърце на млад бик. Тича всеки ден, играе тенис и е най-добрият ездач в околността. Но май много се разприказвах, а вие дори не се представихте. Работя отскоро в имението и като нищо ще ме изхвърлят, ако разберат, че съм разговаряла с непознати. Ако искате, ще предам на мадам, че сте я търсили. Ако не, трябва да затварям.

— Почакайте!

Толкова много неща можеше да ми каже това гълъбче, ако пожелае!

— Всъщност, ще позвъня по-късно, благодаря.

Натиснах жълтия бутон и на екрана светна надпис:

Край на разговора.

Така! Значи съм имал честта да се запозная не с вдовицата мисис Резловска, а с щастливо омъжената за корсиканския лъв Рудолфо мадам Малдини. Колко ли е богат? Много, в това не бива да се съмнявам. Бижутата, които се опитваше да ми пробута, дали бяха на корсиканеца или действително принадлежаха на покойния Робърт Бъртън? Може би никога нямаше да узная…

Не разбрах как се озовах в ресторанта за бързо хранене. Хладилникът вкъщи е празен, така че не е лошо да хапна преди началото на нощния маратон с бирите. Наредил съм бутилките в две редици. Стоят и ме чакат.

В заведението е пусто. В ъгъла съзирам Били.

— Защо си така оклюмал? — пита той, огризвайки позагоряло пилешко бутче.

— Просто ми писна.

— Защо, бе, приятел? С мацето нищо ли не стана?

— С кое маце?

Били се привежда напред.

— За Амели говоря… Мъжът й не надуши нищо, надявам се…

— Какво да надуши?

— Онова в каютата…

— Съвсем си се побъркал, мой човек! Не се чуваш какви ги дрънкаш.

— Толкова години обикалям света, приятелю! Знам какво се случва, когато се заключат в една каюта двама летовници. Няма ли да хапнеш нещо?

Чудех се дали да му доверя, че от този разговор ми призлява. Но наистина ми беше дошло до гуша. Гледах тъпо как Били огризва мършавия пилешки бут, когато телефонът в джоба ми иззвъня.

Кой ли се е сетил за мен? Номерът не ми говори нищо. Може би е грешка. Съмненията ми се разсейват, когато чувам непознат глас да изрича името ми:

— Господин Графски? Обаждам се от името на мадам Елионор. Казвам се Кенет О’Нийл и съм неин личен секретар. Госпожата ме помоли да ви предам да не звъните в дома й. Тя сама ще ви потърси, когато настъпи моментът…

Били престана да мляска и ме зяпна с отворена уста. Надуши, че става нещо необичайно.

— Мадам Елионор ме помоли да ви предупредя, че всеки опит да установите връзка с нея ще има неприятни последици. За вас.

Говореше като ревнив съпруг, който поставя ултиматум. Може би трябваше да го светна, че последиците за мен при всички случаи ще са неприятни.

От надписа върху екрана разбрах, че разговорът е приключил. Вездесъщият Кенет О’Нийл нямаше да си губи времето с типове като мене, това беше повече от ясно.

Какво излиза? Че Елионор се е прибрала от разходката. Прислугата я е уведомила за позвъняването ми. Госпожата се е осведомила от електронната памет на апарата кой е имал дързостта да й досажда и ето, изпраща строгия чичо Кен да ми скръцне със зъби.

Добре, нека спи спокойно! Няма повече да я търся. Никой обаче не може да ми попречи да се поровя и да разбера що за птица е корсиканският лъв Рудолфо Малдини.

— Кофти новини, а?

Били беше зарязал остатъците от пилето и ме дебнеше като ястреб.

— Напротив, приятелю! Много добри новини. Баба Елионор вече е вкъщи…