Силвия Кристъл
Довереникът (16)

16

Рязко почукване по вратата ме изтръгна от приятния унес, на който се отдава човек, когато всичко около него е така объркано, че съвсем му отпуска края. В такава ситуация нищоправенето е единствената спасителна мярка. По-добър вариант от утехата на пиянството. По-безопасен от отприщването на слабата воля и ранения дух.

Някой упорито се опитваше да досажда. Какво всички налитат на мен като лешояди на мърша! Използват, че съм смачкан и искат да ме довършат. Няма да се успокоят, докато не ме видят проснат в калта, оплют и бездиханен.

— Отвори, Макс!

Цял живот изпълнявам чужди заповеди. Подчинявам се безропотно, козирувам, завъртам се на пети и се спускам през глава да удовлетворя нечия користна воля. За тази моя отзивчивост досега не съм получил дори едно потупване по рамото.

— Макс, знам, че си вътре.

Дали не е време да започна да се съпротивлявам? Какво ще спечеля ли? В най-лошия случай малко уважение.

— Искам да остана сам.

Чувствах, че нямам сили да дотътря уморените си крака до вратата, да завъртя дръжката и да се изправя срещу бедствието, наречено Елионор.

— От утре постоянно ще си сам, момчето ми. Ще имаш достатъчно време да се отдаваш на пагубните си мисли…

Дали го беше замислила да прозвучи като утеха или си беше чиста проба предупреждение?

Отпуснах бавно десния си крак на пода. Подметката на маратонката остави грозен отпечатък върху измачкания чаршаф. Изправих се с усилие и протегнах ръка. Завъртях металната топка и вратата зейна. Обърнах гръб на неканената гостенка, преди още да съм й видял очите. Държах да е наясно, че в момента изобщо не ми е до нея.

Изтегнах се отново сред неразборията в леглото. Елионор потърси място, където да стовари старите си кокали. Като видя, че няма да си мръдна пръста, за да й освободя стол, премести захвърлените върху съседното легло дрехи, настани се в ъгъла и опря гръб в стената. Мълчеше. Чудеше се откъде да ме подхване.

— Коя е малката Франсис?

А, не! Днес изгубих достатъчно време и похабих немалко нерви, за да установя самоличността на тази особа. Нямам намерение да се захващам отново с тази изтощителна тема.

— Доброто възпитание изисква да не слухтиш зад чужди врати.

— Исках да съм сигурна, че ще те открия, след като приключиш с този любопитен разговор.

На бабата й било любопитно! Защо иначе ще подпира цял час вратата отвън!

— Доста неща си премълчал пред мен, момчето ми…

Елионор заби поглед в безкрайната синева, която се простираше от другата страна на стъклото. В думите й нямаше укор. Само горчивина, която беше готова да преглътне. Като помисли човек, самата тя не страдаше от липса на разтърсваща тръпка в живота. Защо тогава завижда на вълнуващите обрати в моя?

— Не си спомням да съм те наемал за изповедник…

— Разбра ли най-после коя е малката Франсис?

Отвърна на удара с удар. Отблъсна със светкавична бързина дребнавата ми свадливост. Инцидентната ми гостенка беше наясно, че само така човек оцелява в свят, в който всеки дебне да забие нож в гърба на другия.

— Защо напираш да узнаеш нещо, което не те засяга?

— Всичко, свързано с теб, касае и мен. Освен това, двамата с теб нямаме тайни един от друг.

Знам го този плосък женски номер. Да те впрегнат в хомота на споделената взаимност. После теглиш, докато си жив.

— Не бих искал да те обиждам, но смятам да запазя някои малки тайни само за себе си.

— Не ставай глупав, Макс! Утре се махаме от тук. Няма да ме видиш повече…

Как ми се иска да й вярвам! Мисълта, че няма да ми се налага да се свирам по съмнителни кафенета, трюмове и каюти с тази добра жена, се разля като приятен гъдел из тялото ми.

— Няма защо да си стискаш душата като стар скъперник. На тази земя сме за кратко. Не се ли замисляш колко малко шансове имаме да бъдем откровени? Да разтворим пред някого сърцето си, без да се страхуваме, че ще злоупотреби с доверието ни.

Бабата не беше вчерашна. Знаеше, че благата дума железни врати отваря. Амбицията на Елионор беше далеч по-скромна. Искаше просто да ме накара да си отворя устата.

— Не се дръж като инатливо магаре, Макс! Пред мен всичко можеш да кажеш. Какво става? Къде е бебето?

Не е изпуснала нито дума.

— При майка си, къде очакваш да бъде!

— То… какво общо има с теб?

Мразех да ми прави блицанкети. Особено, когато не знаех отговорите.

— Слушай добре, Макс! Един хубав ден ще се събудиш с богатство, което повечето хора на тази земя не могат да натрупат, дори да блъскат дял живот от сутрин до мрак. На теб ще ти се наложи само да протегнеш ръка, за да влезеш в клуба на милионерите.

Виж какво, Елионор. Не си толкова наивна да вярваш, че ще е така лесно.

Изведнъж ми хрумна спасителна мисъл. Да й предложа сделка.

— Знаеш ли, има начин да научиш онова, което, неизвестно защо, толкова те вълнува…

Бабата се размърда. Придърпа възглавницата и намести отгоре старите си кокали. Две румени петна избиха по мършавите й бузи.

— Ако любопитството дълбае душата ти, ще ти помогна да го задоволиш. Ще се наложи обаче да ми се отплатиш с дребен жест в замяна.

— Винаги се отплащам на приятелите. Не оставам длъжна на никого…

Може би искаше да ми каже, че не оставя неразчистени сметки зад гърба си. Сигурен съм, че вече е теглила чертата и е пресметнала какво печели от играта с мен. Поне е спокойна, че не губи нищо.

Изглеждаше доволна, че макар и за кратко условията ще диктувам аз. Предстоеше й нещо позабравено, може би дори непознато. Да се прави на смирена. На отстъпчива и великодушна. Предизвикателството й хареса.

Готвех се да разменя кон за кокошка. Да поднеса на тепсия цялата мътилка около мен, която от ден на ден все повече се сгъстява, пръска и ме цапа. В замяна исках да науча кога ме е взела на мушката.

Знаех как е заложила капана на Робърт Бъртън. Бях наясно как е затегнала примката около врата на Оноре. Време беше да разбера как съм попаднал в полезрението й. Можех да се обзаложа, че решението да ми натресе бижутата не е било спонтанен изблик на добра воля. Замисляла го е. Дебнела ме е, както звярът се спотайва и причаква нищо неподозиращата жертва.

— Готова ли си да чуеш условията?

— Днес съм в прекрасно настроение, Макс. Сигурно си разбрал каква беда сполетя горкия Дики Търнър. Докато детективът е под ключ, с теб можем да си бъбрим за всички прекрасни неща на тази земя.

Елионор изхлузи маратонките, вдигна крака на леглото и подпря лакти върху коленете си. Преливаше от възторг заради шумния успех на поредната си пакост.

— Ако онова момче няма пари, жена ти какво прави при него? — попита изневиделица тя.

Вече няколко месеца си блъскам главата над този въпрос. Събуждам се сутрин с тази мисъл и призори заспивам с нея. Досега не съм намерил нито един задоволителен отговор.

— Кога те напусна жена ти?

— Преди пет месеца.

— Пет месеца?! Ти какво прави през цялото това време?

Всяка вечер си купувах бира и се наливах до козирката. Пропилявах по девет часа на денонощие в службата. Но нямах друг избор. Трябваше да си плащам сметките. Спретнах лют скандал на дебелия Кюнсглер, задето си лъска обувките на стълбището и цялата кооперация вони на вакса. Посъветвах го да върши тая миризлива работа на балкона си. Какво друго? А, да! Дебнех със свито сърце обратите в интимния живот на Франклин Онест. Защото там много активно се намеси жена ми. И още нещо! Записах се на круазиера до Венеция. Сигурно ще съжалявам, докато съм жив, че се качих на проклетия кораб.

— Макс!

— Защо крещиш? Не съм глух.

— Стегни се, момчето ми! Това са цели пет месеца! Колкото и да затягам колана, работата е ясна. Ще се прибирам вечер сам в задушния апартамент, ще слушам граченето на папагала Гюнтер отляво и телевизора на стария Кюнстлер отдясно, ще пия бира и очите ми ще се наливат с кръв всеки път, когато мерна по стълбите лъснатите ботуши на съседа.

— Защо си тръгна жена ти?

— Само тя може да ти изброи причините.

— Ти не намери ли за необходимо да ги изясниш?

— Не ставай смешна! Да я гоня и да я разпитвам с какво кварталният сваляч ме води в класацията!

— Не си ли любопитен?

Знаех, че и да получа отговор, ще е лишен от здрав смисъл. Нямаше защо да затъвам в абсурди.

— Имаш ли представа на кого е бебето?

— Никаква.

— Твоите шансове какви са?

— Мизерни.

— Кога разбра, че жена ти е бременна?

— Когато забелязах, че коремът й се движи по тротоара един метър пред нея.

— Не сте ли разговаряли по въпроса?

— Не е ставало дума.

— Онзи Франк ли е бащата?

Това ще го разбера, когато спипам даскала в тъмното.

— Ще се бориш ли за детето в съда? Все пак, ти си законният родител.

— Много филми гледаш, Елионор! Сюжетът е отчайващо банален. Онази уличница, майката, хвърля бомбата, а бащата се изправя неподготвен пред неприятния факт, че и друг е помагал в работите на семейството. Драмата е пълна, защото измаменият обича детето и за нищо на света не иска да се откаже от него.

— Виждам, че сценарият ти допада. Имаш ли добър адвокат? Битките за родителски права са от най-ожесточените. Готов ли си да пролееш малко кръв, за да получиш шанса да станеш родител?

Бях по-зле от онези по филмите. Нямах дори детето до себе си, за да се боря за обичта му.

— Ако детето е на Франк, не разбирам защо трябва да го лишавам от грижите на баща му?

— Не говори глупости, Макс! Важното е кой сменя пелените и приготвя шишетата с млякото. Или… чакай! Май самият ти си убеден, че онова даскалче ще е по-всеотдаен родител от теб. Не си мръдна пръста, за да накараш Киара да преосмисли решението си. Сега правиш същата грешка и с бебето.

Елионор се приведе напред.

— Няма значение кой е бил с майката в леглото. Баща се става след това. Когато онова досадно малко същество не те оставя да мигнеш по цели нощи и боледува точно когато нямаш право да отсъстваш от работа. А когато порасне, заявява без капчица свян, че животът си е негов и ще го живее, както намери за добре. Сърцето ти се къса, но продължаваш да го обичаш, защото си платил твърде висока цена.

— Затова ли нямаш деца, Елионор? Защото се изплаши от грозната неблагодарност, която избуява след време?

— Бях убедена, че е по-здравословно да си лягам рано. А и мисълта, че един ден ще ме обвиняват за всичко, което съм направила или не съм сметнала за необходимо да свърша, не ме въодушевяваше. Не прави същата грешка, Макс! Когато я осъзнаеш, ще е късно да я поправиш.

Я виж ти! Желязната лейди имала и моменти на слабост! И май се разкайваше за нещо пропуснато. Изплъзнало се между пръстите й. Не по невнимание, а поради липса на желание да го притежава. Какво излиза? Че тази дръзка жена, чиято ръка не трепва, когато бърка в чужди сейфове, която отмъква женени мъже, без да й мигне окото, същата тази Елионор, която преминава през живота като терминатор, е правила и грешки. Непоправими при това.

— Налага се да поговориш с Киара, преди нещата да са се изплъзнали от контрол! Най-добре е да свършиш тази работа още утре.

Не разбирам защо държи да ходя с разбит нос. Защото точно това ще ми се случи, когато звънна на вратата на физкултурника и си поискам жената обратно.

А В комплект с бебето, разбира се. Но Елионор е права. Време е да сложим край на тази безумна история.

— В онази злополучна нощ, когато жена ти си събра багажа, ти с какво й вдигна кръвното?

Убеден съм, че Елионор ще ме преследва с този въпрос, докато е жива.

— Мрази да заспивам пред телевизора.

— Ти защо го правиш?

— Защото съм изморен след девет часа висене в службата.

— Това ли е всичко, Макс?

Разбира се, че не е всичко. Ако ми подаде една бира от хладилника, може да научи и повече.

Елионор усети, че преглъщам на сухо.

— Искаш ли една бира?

Ето затова цял живот мъжете пълзят в краката й! Защото предусеща желанията им. И ги задоволява на секундата.

Елионор измъкна от хладилника кутия леден „Амстел“. Предложих й чаша, но тя отказа.

Отпих бавно от пенливата течност. Не изгарях от нетърпение да я затрупам с подробностите. Елионор също не бързаше. Знаеше, че рано или късно ще чуе онова, за което беше дошла.

— Милата ми съпруга се развилия, защото забравих да се явя на среща по повод някаква тъпа годишнина от деня на запознанството ни. Мразя тези чествания!

И без това празнувам куп рождени и имени дни и още толкова годишнини от сватбата.

Никога не си бях представял, че ще се наложи да разказвам пред непознати тези унизително банални подробности.

— Киара чакала около час, после решила да го отпразнува сама. С бутилка шампанско и скъп хайвер. Когато се прибра, всички в кооперацията помислихме, че ни е връхлетяло природно бедствие. На сутринта благоверната ми осъмна няколко преки по-надолу, в дома на даскала.

— Тъжно, Макс!

Досега не смеех да разкажа на никого при какви обстоятелства се разпадна бракът ми, защото бях убеден, че който чуе историйката, ще ме разсипе от подигравки. Елионор обаче взе, че се разстрои.

— Какво стана след това?

След това нещата поеха бавния, неравен ритъм на неосъзнатата промяна. Всяка сутрин се събуждах с тъмни сенки под очите и с лъжливата увереност, че съвсем скоро на Киара ще й омръзне тази глупава игра.

Вярвам, че Киара си събра парцалите, за да ми натрие носа. Да ми покаже, че й е писнало да подрежда разхвърлените дрехи, да мие калните стъпки по пода и да прекарва часове над печката. Добре, писнало и е, но можехме да го обсъдим. Все щяхме да измислим нещо. Е, нямаше да е така вълнуващо като авантюрата с кварталния мачо, но поне щяхме да си спестим славата на най-обсъжданата двойка в района на централния градски парк. А и нямаше да сме всеки ден начело на махленската жълта хроника.

— Виж какво, Макс. На всяка съпруга й идва до гуша от ролята на слугиня, която търпеливо и безропотно изпълнява на сцената на семейния театър…

Бях сигурен, че Елионор не говори от собствен опит. Не можех да си я представя да търка пода, препасала престилка с весели шарки. Или да бърка яйца в тигана, а пушекът да замъглява грижливо поддържаното й лице. Призванието на тази жена беше в отдаването на дивите инстинкти. В преследването на труднодостижимите цели. Елионор беше класически екшън герой. Със същия успех би обрала овациите и като царица на задкулисните интриги.

Киара също избра нова роля. И колкото и да е скандално превъплъщението й, успя да накара света да заговори за нея. Излезе от сянката на тихия домашен уют, където никой не я забелязваше. Сега хората извръщат глава след доскоро невзрачната ми съпруга и я оглеждат с интерес. После шушукат. Жените тайно й завиждат. Самата тя се чувства като звезда от сапунен сериал, който вече пети месец се върти по улиците на квартала. Дори аз съм се заплеснал по него.

По всичко личи, че макар и дебютантка, жена ми умее да държи публиката в напрежение. Първо, зарязва мъжа си. След това се хвърля на врата на един непознат. Не някой стар ерген или отдаден на мъка вдовец, а пращящ от здраве и сила атлет, по когото въздишат и ученички, и щастливо омъжени домакини, и бабите дори. След това героинята ражда дете. Сега всички се питаме кой е бащата. И следим със затаен дъх развръзката.

Елионор явно се опитва да ми каже точно това. Че Киара е имала нужда от чуждо внимание. Че моето не и е било достатъчно.

— Не трябва да я обвиняваш, Макс. Всяка на нейно място би си плюла на петите, когато усети, че й пробутват все едни и същи незначителни роли. На готвачката, перачката, чистачката. В тях няма тръпка. Няма красиви копнежи и възвишени стремежи. Така се ражда натрапчивото желание за бягство. Всяка жена мечтае поне веднъж в живота си да бъде Ана Каренина или Ема Бовари.

Ето това никога няма да го разбера. Както не съм проумявал и вятърничавия акъл на споменатите от Елионор героини. Чакай! Едната се хвърли под влака, другата нагълта отровата. Затова ли Елионор ме натиска да действам, докато не е станало късно?

Огледах трескаво помещението. Още цяло денонощие ще се лашкам с вързани ръце на този кораб. Дали пък да не звънна на Франк и да го помоля да прибере кухненските ножове и шишенцата с успокоителни?

— Онзи е съзерцавал жена ти, все едно е неземно създание. Повтарял й е, че е шеметно красива. Че за него е единствена в света. Ти колко пъти си го правил, Макс?

Аз не съм лицемер! Но Елионор е права. Като нищо й е завъртял главата с такива идиотски приказки. Навирила е нос и си е въобразила, че това, с което й мъти мозъка онзи нагъл тип, е самата истина. На жените им трябват няколко сладникави подмятания и са готови. Сами се навират в устата на вълка.

Глупостта на Киара не ме изненадва. По-скоро ме хвърля в недоумение желанието на онзи красавец да прибере в къщата си четиридесетгодишна омъжена жена, която не блести нито с интелект, нито с духовитост, нито дори със зашеметяващи форми. На всичкото отгоре има и опърничав характер.

— Трябва да направиш нещо неочаквано, Макс! Нещо, с което да изненадаш не само околните, но и себе си.

Изобщо не ме бива в тия импровизации. Пък и какво необичайно можех да измисля? Някое неуспешно салтомортале? Не съм от веселите самоубийци. Нито от търсачите на силни усещания. Какво друго? Да измъкна пищака и да го насоча към слепоочието си. Правили са го и преди мен. Виж, можех да отмъкна бебето. Не от градинката, а с решение на съда. Така определено щях да грабна вниманието. Да изненадам не само Киара, но и себе си. Нали това иска Елионор? Да съм непредсказуем. Вече няма да съм само зрител. Ще се появя в главната роля. Ще бръчкам сърдито вежди и ще тропам с юмрук по масата. Просто така, за авторитет. Да видим тогава какво ще направи добрият татко Франк!

— С Киара имахте ли проблеми от… интимен характер?

Освен разправиите за захвърлени дрехи, мръсни обувки и неизмити чинии, с други проблеми не сме се сблъсквали. Нямам представа дали за Елионор точно тези пререкания имат интимен характер. Но не смятам и да ги обсъждам. Повече няма да й разреша да изкопчи и думичка от мен. Не за друго, но вече й казах достатъчно. Сега е време неканената ми гостенка да изпълни своя дял от уговорката.

— Елионор, не ти ли дойде до гуша от тази блудкава история? Нямаш ли желание да поговорим за нещо по-вълнуващо? Искам да разбера способна ли си на малко откровеност.

— Нямам тайни от теб, момчето ми.

На колко ли наивници е пробутвала тази вълшебна фраза? Вдигала е бавно спокойния си поглед, поклащала е малката си глава и е изричала с подкупваща трогателност магическите думи. Всички са й вярвали. После, разбира се, са се разкайвали. Ако изобщо им е оставяла време да осъзнаят заблудата.

— Кога реши да ме забъркаш в пъкления си план?

Въпросът ми не й допадна.

— Съжалявам, че виждаш нещата по този начин…

— Има само един начин, по който човек гледа на престъплението. С погнуса. Освен ако не е извратен. И не се опиянява от мисълта да си омаже ръцете с нещо мръсно.

— Няма нищо мръсно в купчина скъпоценности. Те са олицетворение на съвършената чистота.

— Отвратителен е начинът, по който си се домогнала до тях.

— Всеки иска да се докосне до чистотата. Освен това, целта оправдава средствата.

— Каква е целта, Елионор?

— Да покажеш на разглезените от живота, че всяко нещо има две страни. И всеки с малко повече ум, дързост и ловкост може да купи и продаде една и съща стока на различна цена…

Щяха да са ми необходими месеци, за да проникна в дълбокия смисъл на това прозрение.

Може би нещата са съвсем прости. Вероятно Елионор се опитва да ми каже, че е време да поговорим за парите, които ще получим от бижутата. Но преди това трябва да ми довери защо си е наумила, че аз съм човекът, които й е необходим.

— Как узна, че съществувам?

— Вдигнах очи и те съзрях.

— Какво съзря?

— Един много объркан мъж.

Сигурно съм се спънал в изскочила плочка на тротоара и Елионор веднага е надушила миризмата на пресни сълзи и капеща кръв. Жените са елементарни в заключенията. И винаги правят от мухата слон.

— Кое ми беше обърканото?

— Всичко, Макс. Погледът, походката, жестовете…

Опитва се да ми внуши, че съм се държал като невменяем.

— Къде стана тази съдбовна среща?

— В приемната на „Броснън и Сие“.

Затова, значи, онези типове зарибяват наивниците с възбуждащо ниски цени! Защото в цената е включена и изненада. Неприятна при това.

— Там… нямаше ли и други объркани типове?

— Имаше, но не толкова, че да се набиват на очи…

— Защо издирваш личности с проблемно поведение?

— За да направя живота им по-лесен.

Вярно, че преди да я срещна, в картинката на ежедневието ми се наслояваха все тъмни краски. Но след благотворителните напъни на госпожата чернилката се изля с кофи върху пейзажа.

— Какво, според теб, прави живота на човек по-лесен?

Познавах школата на Елионор. Затова предвкусвах горчивата прагматичност на отговора.

— Парите, Макс. Какво друго е в състояние да ти дари усещането за абсолютна свобода?

Удивявах се колко подреден е светът й. И колко стройно е светоусещането й. Без хамлетовски въпроси. Без фаустовски лутания. Когато целта е ясна, всички пътища водят към нея.

— Защо реши, че точно на мен трябва да дадеш едно рамо в живота?

— Защото всичко в теб крещеше: Помощ! Потъвам!

Тук вече попрекали с драматизма. Още малко и ще изкара, че съм я молил на колене да ми пробута онези крадени вещи.

— Истината е, че не знаех на кой вятър да се оставя да ме отвее. Мразя ситуациите на избор, когато обстоятелствата те притискат да направиш някоя грешна стъпка. Затова реших да затворя очи и да забия пръст върху картата на света. В този миг те съзрях. Чух, че имаш желание да плаваш до Венеция и си казах: Съдбата ми изпраща знак.

Бабата се размърда. Чакай, скъпа! Имаме още една сметка за уреждане.

— Виж какво, Елионор. Прекарахме много пиянски часове заедно. Надявам се твоята памет да е по-свежа от моята. Имаш ли спомен да си навирала под носа ми лист хартия със смирената молба да декларирам, че ще съм покорен слуга на твоята капризна воля?

Елионор се замисли. Между извитите й вежди се образува бръчка.

Така се надявах да разсее съмненията ми с изблик на безгрижен смях. Но тя мълчеше. Чувах равномерното й дишане. Ако не си отвори устата, ще скоча и ще я стисна за гърлото. Семейство Бъртън може и да ме възнаградят, ако ги отърва от тая напаст.

— Не можеш да се откажеш, Макс. Направиш ли го, ще се разкайваш жестоко. Пък и бижутата са вече на една ръка разстояние от дома ти…

Щях да падна от леглото.

— Каква работа имаш в дома ми? — Бях бесен, фъфлех и ръкомахах безпомощно.

— Погрижила съм се всичко да е изключително лесно за теб…

Говореше като милосърдна сестра от ония заведения, в които ти помагат да се разделиш с живота по най-приятния начин.

— Как разбра къде живея? Да не си използвала услугите на Дики Търнър?

Тази жена би се съюзила и с дявола, за да постигне своето.

— Дики не би пипал така чисто.

— Следила си ме!

— Взех такси и казах на шофьора да не изпуска от поглед синьото беемве.

Казала на шофьора да ме вземе на мушката!

— И какво? Цъфна в жилището ми…

— Поогледах тук-там…

— Надявам се, че не си скрила онези неща в апартамента ми?

Каква работа ми се отваря само! Трябва да претърся цялата къща. Да преровя гардеробите, скрина, кухненските шкафове. Да надничам по тенджери, фритюрници и вази. Да опипам матраците. Налагаше се да открия безценните играчки на Елионор, преди да са ги изровили ченгетата.

— Няма защо да се безпокоиш, момчето ми. Толкова хора ги търсят от години…

Иска да ми каже да не си правя труда. Колкото и да надничам тук и там, няма шанс да зърна ония блещукащи изкушения.

— Къде са, Елионор? — От гърлото ми се изтръгна стон на безнадеждност.

— Имай търпение, синко! Ще научиш къде си почиват онези уморени красавици. Всичките ще са твои. Ще ти дарят мигове на върховно удоволствие…

Не искам повече удоволствия. Имам нужда единствено от малко спокойствие.

— Нямаш представа как ще те обожава жена ти, когато ги сложиш в краката й! — Елионор се усмихна замечтано. В този миг фантазията й летеше в непозволена посока. Жаждата за вихрени страсти рисуваше в съзнанието й зашеметяващи еротични сцени. Аз, нейният щастлив избраник, дарявам върховна наслада на съпругата си, полагайки огромни като кубчета лед диаманти върху нажеженото от страст тяло на Киара.

Бива си я тая жена! Дори моето въображение започна да препуска към огромното легло в спалнята. Навсякъде горят свещи, а отраженията на палавите им пламъчета се гонят върху тъмните завеси, непропускащи нито лъч от светлината на отминаващия ден.

В стаята е горещо. Киара е отпуснала знойното си тяло върху хладния сатенен чаршаф. По раменете й блестят капчици пот. Тя гали сладострастно гладкия си корем. Точно там ще извърша акта на свещенодействие. Жертвоприношението в чест на моята богиня. Ще положа най-красивата диамантена огърлица върху потръпващата от възбуда плът на любимата си.

Погледът на Киара прелива от обожание, защото аз съм нейният герой. Няма да бързам да я затрупвам с бисери и елмази. Ще вадя чудодейните камъчета едно по едно. Като фокусник, чиято единствена награда са онези искрящи от възхита личица, които само гадаят, но никога няма да узнаят как точно става номерът. Тази тайна ще ми осигури много такива нощи.

— Искам добре да запомниш едно нещо, Макс. Всеки опит да върнеш богатството на онези нещастници, ще ти струва скъпо. Няма да ти разреша да ме изиграеш!

Това беше може би едно от малкото неща на този свят, за които не хранех илюзии. Знаех, че Елионор е царица на мръсните номера.

— Бижутата ще са само твои…

Уж няма склероза, а непрекъснато забравя, че онези дрънкулчици от десетилетия принадлежат на клана Бъртън. Все някога ще се върнат там, откъдето ги е отмъкнала.

Не трябваше да си го помислям. Елионор ме изгледа свирепо. Имах чувството, че предателските мисли са се изписали върху челото ми.

— Дадеш ли и едно камъче на онези подли, безскрупулни същества, ще се разкайваш, докато си жив!

За днес май стига със заплахите! И без това напоследък много ми се насъбра. Нервната ми система е пред срив. Интересно, къде ли ще избие цялото това напрежение, което от месеци се трупа и не ми дава покой.

Елионор смъкна мършавите си крака на пода. Май се готвеше да си върви. Уж нямаме тайни един от друг, а какво излиза? Бабата си събира парцалите и изобщо не я е грижа, че ме оставя в небрано лозе. Нито знам къде е напъхала онези опасни нещица, нито имам идея какво да правя с тях, когато ми прехвърли топката.

— Радвам се, че си поговорихме, момчето ми.

За съжаление, не можех да се похваля със същото!

Елионор застана на прага и извърна глава. За първи път, откакто тази жена нахлу най-безцеремонно в живота ми, изпитах смътна тъга от раздялата с нея. В един безумен миг дори ми се прииска да я помоля да остане. Ако не беше тя с проклетите си бижута, сигурно щях да се побъркам. Мисълта ми щеше да скърца и да върти на бавни обороти едни и същи убийствени сцени. Киара с корема в леглото с физкултурника. Физкултурникът с бебето. Бебето само. Реве и никой не дава пет пари за него. Защото Киара, освободила се от бремето на корема си, отново е в леглото с физкултурника.

Напрежението си казваше думата. Изведнъж я почувствах близка. Елионор със сигурност не беше единственият човек, забелязал, че съм объркан. Но само тя се осмели да бръкне с пръст в раната, така че да ме заболи. Да ме накара да се мятам, да крещя, да вия, но да знам, че съм жив. Нещо те тормози, момчето ми. Не ти дава миг покой. Слушай, знам прекрасен лек за твоята болест! Приготвила съм ти куп неприятности. Когато те погнат ченгетата, няма дори да се сещаш, че жена ти ти е била шута.

Да, Елионор. Не знам дали някога ще успея дати се отблагодаря. С всички тия главоболия, които ми докара, все по-малко мисля за Франк. За това как ще смачкам наперената му физиономия. През последните дни все по-рядко се питам и на кого е детето. Този въпрос съвсем избледня в съзнанието ми. Измести го много по-тревожното съмнение да не си скрила диамантите в корема на шарана, който от седмици кисне във фризера. Вместо да мисля какво да кажа в своя защита, когато ме изправят пред съда с коварното намерение да сложат край на брака ми, сега се притеснявам да не се задавя с някой тюркоаз, когато си изпека рибата на скара.

Славно си изкарахме с теб, Елионор! И вчера, и днес. Вече те познавам, стара моя приятелко. Със сигурност си подготвила нещо и за утре. Няма да питам какво. Знам колко обичаш изненадите. Затова, нека развалям удоволствието от сюрприза!

Елионор протегна ръка. Не се отдръпнах, но и не отговорих на порива й за нежност. За тая работа си имаше Нат.

Усмихна се странно. По лицето й пробяга обещание: Ще видиш каква фиеста те чака, момчето ми!

Затворих вратата зад гърба й. Седнах на леглото, забих лакти и стиснах глава между дланите си.

Напрежението си казваше думата. Вместо да съм щастлив, че натрапницата най-после се разкара, се почувствах самотен. С въпросите без отговор, с повтаряните до полуда, но така й непроведени разговори с Киара, със старите съмнения и новите прозрения. И със страха, че съвсем скоро крадените бижута ще бъдат мои.

Отворих още една бира. Можех да повторя поръчката, да се опитам да се обадя на Киара или да изтичам в каютатана Елионор и да я помоля да остана при нея. Като дете, което се бои от тъмното. Избрах бирата, защото изискваше най-малко усилия.

 

 

Преброих четири празни кутии, които се въргаляха на пода. Тези захвърлени тенекии създаваха странно усещане за уют. Надникнах зад пердето. Морето се къпеше в мрак. Дълбок и непрогледен. В такива случаи е прието да се казва, че природата е в пълна хармония с душевното състояние на героя.

Героят трябва да подаде глава навън. Да се огледа, да се ослуша и ако не чуе свирката на приближаващ влак, да пресече линията. Онази, която отделя мрака от светлината.

В ресторанта за бързо хранене по традиция съм единственият гладен в десет вечерта. Този път не крещят по уредбата да побързам, съобщават ми го лично.

Нямам нищо против да се махна от миризмата на лоясали мръвки и вкиснат зеленчук. За миг се поколебах дали да не бутна тежката люлееща се врата, която води към палубата. Леденият вятър ще обрули лицето ми и ще ми помогне да заспя. Но се сетих, че по това време навън се подвизават къдрави коварни същества, които имат неприятния навик да ме влачат в пералното. А там вече дебне охраната. Затова завих кротко към рецепцията и отпраших с несигурна стъпка по коридора.

Нямаше я Елионор да ме мъкне на гръб. Напрежението си казваше думата. Тази жена започваше да ми липсва…

 

 

В каютата беше задушно. Пуснах климатика и почувствах, че не е по силите ми да се боря повече с дрямката. Присъни ми се чуден сън. Заедно с Киара и бебето тичаме по безкрайна зелена морава. Вятърът си играе с къдриците на Киара. Телата ни се докосват. От гърдите на любимата ми изригва весел смях. Бебето размахва ръчички и сияе с беззъбата си усмивка. Франк и Ричи ритат футбол край редицата брястове на брега на реката. А добрият стар Клифърд чете университетските си записки на пейка, сгушена в сянката на чуден олеандров храст. От време на време вдига глава и се усмихва доволно. Всички сме едно голямо, задружно семейство. Градината на олеандрите е нашият оазис.

 

 

Корабът се люлееше равномерно и ме връщаше назад към Киара, бебето, сина й, настоящия й любим, към моята тясна мрачна квартира, към старите терзания и новата неизвестност. И колкото да е странно се чувствах щастлив. Защото това е моят свят. Не мога да избягам от него.