Силвия Кристъл
Довереникът (7)

7

В осем без петнадесет телефонът започна да звъни на пожар. Бях буден, но чаках този разтърсващ звън. От половин час се носеше от съседните стаи. Този вече беше само за мен. На седмото издрънчаване грабнах слушалката. Недоспал глас ми съобщи, че закуската е сервирана. Дръпнах завесата, за да огледам небето. На юг времето е непостоянно като женски каприз. Искаше ми се поройният дъжд или знойният пек да не ме сварят съвсем неподготвен.

В осем вече си сипвах лимонов чай с мед и оглеждах топлите бухти със сирене. Старците бяха нападнали каната с млякото. Ник имаше проблем с бутона на машината за сокове. Костюмиран тип от персонала с усмивка на наемен убиец му обясни, че още не са заредили пиенето.

Какво се мотаете, бе хора? Идваме ви на крака. Пълним ви гушите. А вие се ослушвате за едно питие! Странно, но от снощи изпитвах необясним прилив на симпатия към Ник. Знаех, че чувствата ни не са взаимни. Но това не ме притесняваше. Само аз можех да разбера какво му е на душата. Някакъв нагъл тип да напира да му отмъкне жената! И то под носа, както твърдеше осведомителна агенция „Резловска“.

Погледнато реално, Ник трябваше да ми съчувства, защото неговата благоверна в момента си мажеше филия със сладко от ягоди, облизваше сладострастно нежните си пръсти и въпреки офертата на плажния сваляч, все още живееше под един покрив с мъжа си.

Докато моята Киара сама изтича в дома на кварталния Дои Жуан. Не ми се вярва онзи чак толкова да е напирал да я приюти под крилото си. Въпреки че…, знае ли човек? Всякакви типове се разхождат по тая земя.

Уилям Дювал тази сутрин беше озарен от свежата идея да натовари пенсионерите на вапорето, вместо да ги води под строй по мрачните каменни лабиринти. Така щяхме да напълним джоба на някой хитрец, който навремето предвидливо си бе купил лодка. Сега тези моторници се бяха превърнали в кокошки, които снасят златни яйца.

Ако замисълът на водача се осъществи, вместо за някакви си петнайсет минути, ще стигнем до „Сан Марко“ за час. Но точно днес не бързам. Много скоро ще се изправя очи в очи с предизвикателството, което човърка душата ми и не ми дава миг покой. Затова, колкото по-късно, толкова по-добре!

На площада пред базиликата започна да ръми. Опашката пред входа беше внушителна. Можеше да впечатли дори човек, расъл в социалистическа действителност. Господин Дювал не беше склонен да прескочи с лека ръка тази точка от програмата. Самата мисъл да отмине „Сан Марко“ изглеждаше скандална. Реши да ни каже на открито пет приказки за евангелиста, чиито мощи били пренесени тук от Египетска Александрия преди цели дванадесет века.

Уилям Дювал протегна мощната си длан към готическите кули и тъкмо се канеше да започне разказа, когато зад гърба му изникна дребен очилат тип с пъпчиво лице, който размаха ламинирана карта. Двамата с водача се спречкаха на звучен италиански. За подобни случаи този език няма равен на себе си.

Групата ни следеше със затаен дъх двубоя. Някои от бабите вече се готвеха да размахат бастуни, за да прогонят нахалника.

С всяка измината секунда ситуацията ставаше все по-напрегната. Онзи се репчеше като млад петел, готов да оскубе перушината на тартора. Нямах представа за какво са се хванали за гушите тия двамата, но скоро на всички стана ясно, че битката е изгубена. Дребосъкът си тръгна, като наместваше нервно очилата върху кривия си нос. Мистър Дювал оправи яката на сакото си, приглади назад буйния си перчем и обясни с доста нецензурни изрази, като жестикулираше и фъфлеше от ярост, че чуждите екскурзоводи били лишени от правото да възхваляват величието на венецианската цивилизация. За тази цел си имало подбрани хора като този налитащ на бой лилипут. Само в тяхната компетентност било да налеят малко култура в главите на туристите.

За първи път изпитах съчувствие към горкия Уилям Дювал. В края на краищата, беше засегната професионалната му чест. Прииска ми се да го утеша. Да му кажа: Не се ядосвай, мой човек! Като се приберем в хотела, ще ни разкажеш всичко, което си чел по книгите! Там никой не може да ни хване за какво си говорим. Но водачът хукна напред. Къде да тичам да го гоня? Пък и имаше вид на човек, врял и кипял в светските неволи.

Най-доброто, което сър Уилям можеше да направи в момента, беше да разпусне парада. Да свие знамената, да даде една последна команда: „Разпръсни се!“ и всеки сам да се погрижи за духовното си израстване. Така и така нямаше да можем да свършим работата, както я бяхме замислили. Около нас гъмжеше от оторизирани навлеци, които държаха под око всяка новопристигаща група. И само чакаха водачът да си отвори устата, за да го стиснат за гушата.

Уилям Дювал се оказа умен човек. Точно пред Моста на въздишките спря и впери поглед в плесенясалите зидове на затвора. Изглеждаше погълнат от мисълта за следващия си ход. Дори лъхащата от канала миризма не беше в състояние да обърка стройния ход на мислите му.

Той изпъчи гърди и въздъхна тежко, като генерал, които е принуден да обяви капитулация. Но го направи с достойнство. Не ръкомахаше, защото щеше да привлече вниманието на врага. Даваше само леки, едва забележими напътствия с глава.

Обясни, че зад гърба ни се намира Дворецът на Дожите. На площада пред базиликата стърчи кулата с часовника. Там още от петнадесети век се е ширнала Старата Прокуратура. Столетие по-късно цъфнала и Новата. После килна глава наляво и цялата компания впери поглед в кокетното бароково мостче.

Наблюдавах изумено как тези хора, които откровено недочуваха и си помагаха със слухови апарати, за да превъзмогнат този недъг, не изпитваха никакви затруднения със знаковата система на Уилям Дювал. Запитах се дали пък не са посещавали курсове по знакова ориентация в „Броснън и Сие“. В агенцията със сигурност знаеха, че на мястото, където ни изпращат, единствено по този начин можем да научим туй-онуй за прелестите на „съпругата на морето“, както романтично наричаха Венеция. Имаше и друг вариант, разбира се. Да броим някоя стотачка на онзи дребен пъпчив червей. Но това никой уважаващ себе си турист не би си го и помислил.

Съзнателно избягвах да се взирам в малкото закрито мостче, свързващо Двореца с Новите затвори. Толкова мъка бе наслоена там, не исках да трупам и своята. Явно на Антоан Контен, който бе сътворил безспорния архитектурен шедьовър, му бе хрумнало да превърне това зловещо място в приветлива гледка, за да не навява на поколенията потискащи мисли. Номерът минаваше пред по-невежите туристи, които не се ровеха в справочниците и не си правеха труда да слушат бръщолевенията на някой уличен чичероне. Малко по-любознателните обаче знаеха, че по тези няколко метра камък са влачили уморените си крака осъдените, които са отправяли последен взор към морето, слънцето и своя град. От гърдите им са се изтръгвали стонове, а погледът е търсел жадно през оскъдните процепи по стените неясен образ, който да отнесат със себе си в отвъдното. Най-често това е била самотна лодка или трепкащите очертания на катедралата „Сан Джорджо“.

Хвърлих бърз поглед към Моста на въздишките. Колко много страдание, изложено на показ! И колко съчувствие, докарвано от всички краища на света!

След пет минути всички бяхме наясно с обстановката. Бабите хукнаха като отвързани към бижутерските магазини и работилниците за муранско стъкло. В следващия час щяха да профукат повече пари за стъклени дрънкулки, чаши и вази, отколкото беше заплатата ми за месец.

Дъждът се усилваше, но въпреки това не бързах. След няколко минути щях да съм на сухо.

Подадох измачкана банкнота на гишето. Прекрачих прочутата Порта дела Карта и се озовах в леговището на Дожите. Бях в клопката, която си бях заложил сам…

По света съществуват безброй места, където хората на властта и парите са сътворили единицата мярка за разкош. Направили са го, разбира се, благодарение на хората с талантите. Във всички времена и епохи връзката между талантите и поклонниците е била по-силна от кръвната. Тези, които са възхвалявали властта, са били равни на тези, които са я упражнявали.

Бях се зарекъл да не обикалям залите. След мрачните мисли около Моста на въздишките не бих могъл да надникна дори в Залата на Бусола. Не ми се искаше да гледам четирите стени, между които обвинените в престъпления срещу републиката са чакали със свито сърце гласа на Темида. Нямаше да подам глава нито в Пинакотеката, нито в Сала дел Коледжо, нито дори в Сала дел Сенато. Тинторето, Тициан и Белини все някога щяха да ми го простят.

Когато застанах пред Залата на Великия съвет, почувствах, че коленете ми треперят. Спрях за миг в очертанията на вратата, събрах цялото мъжество, което притежавах и нахлух в сараите на истината.

Първото нещо, което достигна до съзнанието ми, беше неприятният факт, че няма да съм сам. Бяха ме изпреварили. Амели бе наклонила назад красивата си глава и съзерцаваше тавана. Беше застанала точно на мястото, където смятах да прекарам следобеда. Над нея като златист ореол се извисяваше овалният медальон с Триумфа на Венеция. Тези непредвидени обстоятелства промениха в известна степен безупречно изградения ми план.

Чудех се дали да изчакам хубавицата да излезе от унеса си и да се отмести от мястото, което, неизвестно защо, смятах за своя запазена територия или да се лепна до нея и да не й разреша да гъкне. Защото мисията бе само моя. Не исках друг да ми отваря очите. Още повече, ако този друг е чаровно създание като Амели…

Едва сега забелязах на няколко крачки от входа дребната фигура на Елионор. Присъствието й в този съдбовен за мен миг ми се стори недопустимо. Дали е била тук, когато пристигнах или се е мъкнала по петите ми?

Елионор бе облегнала мършавото си тяло върху лъскавата дървена трибуна и съзерцаваше с усмивка „Раят“. Може би търсеше своето място там. Или си даваше сметка, че никога няма да попадне сред избраниците.

За миг се изкуших да приближа и да разгледам отблизо огромната картина, която покриваше цялата стена. Но не затова бях дошъл. Беше рано да мисля дали някога ще се озова сред героите на Тинторето. И с какво мога да спечеля място в отбора на праведниците.

Хвърлих неспокоен поглед през рамо. Амели беше изчезнала. Сигурно бе отишла да търси мъжа си. Бях убеден, че в този миг Ник оглеждаше с настървение лъскавите копия в оръжейната зала. И си представяше как забива едно такова смъртоносно нещо в гърба на онзи нахалник Уилям някой си, дето напира да отмъкне жена му.

Ако знам, че няма да ме изхвърлят като мръсно улично псе, ще се просна на пода, ще кръстосам ръце под главата и ще лежа с часове, вперил поглед в героите на тавана. Но не ми се иска да рискувам. Изминах толкова път. Пък и немалко пари броих. Не мога да си разреша да се проваля по такъв галфонски начин.

Пристъпих плахо и застанах смирено под овалния медальон. Изкривих глава в неудобна извивка и в същия миг като че ли ме осени прозрение.

Сцената на тавана не беше просто художествен образ на величието на Венеция, достигнала върха на славата, благодарение на независимия дух, предприемаческия талант и търговския си нюх. Картината олицетворяваше Жената, окичена с короната на предизвестения триумф. Седи величествено на трона сред боговете, а в краката й са и патрициите, и плебеите, и воините, и търговците, и кюретата. Над главата й кръжат ангели, а тя гледа невъзмутимо на световния хаос. Силата й е скрепена с всички атрибути на абсолютната власт — короната, лавровите венци, копията и фанфарите, известяващи победата й. Това е тя, жената, с която спим, ядем, правим любов, споделяме и най-съкровените си мисли и в един миг, без да разберем, се превръщаме в заложници на волята й.

Някой славолюбив дук бе поръчал на художника да възхвали величието на града. Но като че ли други, по-земни мисли са кръжали в главата на твореца, докато е размахвал четката…

Вперих поглед в лицето на тавана. Нямаше никакво съмнение. Това беше тя. Моята любима Киара, която само преди година стоеше на същото това място и съзерцаваше безмълвно акта на коронясването. Може би още тогава е осъзнала, че притежава силата на победителка. Онази, която налага волята си във всяка голяма житейска битка. Която печели всяка дребна делнична схватка.

В този миг видях как всичките ми коварни помисли се топят. Пукат се като сапунени мехури. Отлитат като купчина сухи листа, подгонени от безпощадния есенен вятър. Бях съкрушен, но вече знаех, че е безсмислено да водя война, която предварително е спечелена от друг.