Силвия Кристъл
Довереникът (10)

10

Първото нещо, което си пожелах, когато отворих очи, беше да е умряла. Да е издъхнала кротко в съня си. Или да е станала жертва на хотелски обир. Какво? Толкова хора загиват при инциденти, нападения и грабежи. Елнонор с какво е по-различна от останалите?

Телефонът се скъсваше да звъни, минаваше девет, скоро и Уилям Дювал щеше да задумка по вратата, за да провери дали съм жив.

На рецепцията мустакат дългуч с черна мазна коса и къдри, които се виеха над челото, ме уведоми любезно, че мога да закуся със следващата група. Разполагах с четвърт час да залъжа глада. Моите хора бяха отпрашили нанякъде, защото във фоайето щъкаха само симпатични дребни същества, които се усмихваха дружелюбно и говореха неразбрано.

Исках да попитам мустакатия дали случайно през изминалата нощ няма нещастни случаи в хотела. Облегнах се небрежно върху излъскания плот, сниших глава на педя от ухото му и подхвърлих небрежно:

— В хотела… всичко наред ли е?

Онзи ме изгледа под вежди.

— Така ми се струва.

Администраторът хвърли бърз поглед наоколо, преди да се направи отново на погълнат от лавината от цифри. По всичко личеше, че няма търпение да ме разкара. Сигурно и той си има кирливи ризи. Но ги крие грижливо под избелелия костюм.

Тъкмо се канех да го освободя от присъствието си, когато погледът ми падна върху бял плик, на който старателно беше изписано моето име. Ако бях видял да разстрелват пред очите ми мустакатия тип с мазната коса, нямаше да се изненадам толкова. Явно някой наоколо държеше да ми съобщи нещо. Имаше само един начин да разбера кой е и какво иска.

Протегнах ръка и измъкнах плика под носа на италианеца.

— Това е за мен — изръмжах и го изгледах смразяващо.

— Извинете, забравих да ви го предам.

Изобщо не личеше да му пука, че е забравил.

Скрих се в най-тъмния ъгъл на фоайето и разкъсах нервно плика. Измъкнах бял лист, върху който се мъдреха няколко думи, изписани с неравен почерк:

„Ще те чакам в три при «Касиано».“

Съществуваше само един човек на този свят, който би искал да се срещне с мен в съмнително заведение. Значи, все пак беше жива. Не съм злодей, но не можех да потисна разочарованието си. От друга страна, никой не знае какви изненади крои съдбата…

С тази утешителна мисъл напуснах хотела. Бях потушил глада, слънцето правеше възхитителен опит да надникне зад облаците, разполагах с пет часа свобода, какво повече може да иска човек от живота!

Изминах пеша разстоянието до сенчестото площадче пред „Сан Роко“. Беше сравнително рано и тълпите от нашественици още не бяха щурмували това божествено място. Седнах на малка дървена пейка срещу входа на храма. Напипах мобифона в джоба на якето. Набрах бързо единайсетте цифри и се стреснах при първия звън. Усетих, че ръката ми трепери. След третото позвъняване чух глас. Франк. Не бях разговарял с него, но съм сигурен, че е той.

— Макс се обажда.

Е, и? Хубаво се обажда, но какво иска?

— Как е Киара?

— Постъпи тази нощ в болницата с много силни болки. Лекарите твърдят, че всичко е наред.

Гледай го този нещастник! Киара се мъчи да докара нов човек на света, а той се излежава вкъщи и ми разправя, че всичко било наред!

Онзи усети, че думите му увиснаха в празното и побърза да замаже неприятното впечатление:

— Дойдох да взема някои вещи. Връщам се веднага при нея.

Само да има късмет да ме лъже!

— Кога ще се роди детето?

Ужасно тъп въпрос! Онзи да не е врачка, че да знае. Искаше ми се да намекна да не бързат толкова. След три дни се връщам. Ако има начин, да изчакат.

— Надявам се още днес. На моменти болките са нетърпими…

Така значи! Още днес! Явно физкултурникът държи да изпусна мероприятието.

— В града ли си? — Гласът му долетя като от отвъдното.

— Обаждам се от Венеция.

— Значи, не можеш да дойдеш…

Чудех се дали злорадства или съжалява, че някой друг няма да свърши черната работа вместо него. Защото едно е да се правиш на велик любовник, а съвсем друго е да вадиш бебета на бял свят.

— Прибирам се след три дни.

С други думи, ако успееш да задържиш нещата, във вторник съм на линия.

— Добре, трябва да тръгвам, че Киара ме чака. Ще й кажа, че си се обаждал.

Затвори. С това момченце имаме един мъжки разговор, който отлагаме вече пети месец. Но ножът е опрял до кокала, няма накъде повече да мърда.

„Виж какво, приятел, трябва да ме светнеш по един много важен въпрос!“ Нещо такова бях замислил като начало на срещата ни.

Понякога се чудя дали сладурът Франки знае истината. Или и той като мен обикаля къщата нощем, налива се с бира и си блъска главата с гатанки. Питам се, дали ако не беше избягала, милата Киара щеше да ме дари с неговото дете или сега има намерение да му натресе моето. И защо, след като е очаквала наследник, е решила да скрие от мен тази радостна вест?

Съществуваше една много нелепа вероятност, самата Киара да е в неведение относно произхода на отрочето. Но почти бях изключил тази възможност. Единствено Франки можеше да хвърли светлина в тунела, доверявайки ми кога точно е набутал съпругата ми в леглото си.

Всъщност, не горях от желание да науча истината. Не е толкова важно кой е бащата. Бащинството е въпрос на избор. Не можеш да станеш родител по принуда. По-важното е, че Киара послуша повика на дивия инстинкт, а не гласа на разума. Франк спечели първата червена точка в мига, в който подкрепи решението й. За мен остана единствено ролята на аутсайдера.