Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Силвия Кристъл

Заглавие: Довереникът

Преводач: Лоренцо Флорели

Издател: Монт

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2162


Първа част

1

Часовникът на кулата „Сен Клу“ удари два, когато завих по тясната уличка край университета и паркирах застаряващото си беемве само на крачка от очукания крив знак „Спирането забранено“. Автобусът тръгваше след час, така че разполагах с достатъчно време да изпуша една цигара и да потърся горещо кафе. Затруднение ми създаваше единствено зеленикавият кожен куфар на колелца, който издърпах с досада от багажника, чудейки се дали изобщо да мъкна толкова ненужни вещи със себе си.

Нищо не ми пречеше, разбира се, да захвърля куфара в някой ъгъл на агенцията или да помоля шофьора да го метне в багажника. Но и двата варианта изискваха усилие, каквото не бях в състояние да направя след такава кошмарна нощ.

От близкия павилион купих кутия цигари, солети с чесън и диетична тонизираща напитка. Облегнах гръб върху зида и отпих жадно от ледения „Уест Пауър“.

Скоро около мен щеше да се натрупа тълпа от капризни старчета с треперещи ръце, отслабнал слух и замъглено зрение. Това ще е компанията ми през следващите дни. Знаех колко досадни са хората на осемдесет. Но дори старческите приумици изглеждаха примамлива перспектива пред излежаването вкъщи на спуснати завеси сред купища празни бутилки бира.

Нещата май нямаше да са толкова мрачни, колкото ги бях предвидил, защото ненадейно до мен изникна симпатична двойка и по всичко личеше, че хората са се приготвили да пътуват със същия автобус и в същата посока, накъдето съм се запътил и аз. Мисълта, че няма да съм единственият под осемдесет в групата, ме изпълни със странно задоволство. Вече не се чувствах толкова уморен. Дори бях готов да побъбря с новодошлите.

Жената изглеждаше на не повече от тридесет и криеше очите си зад тъмни очила. Погледът й блуждаеше, а извивката на красивите й устни издаваше колко отегчена се чувства от мълчанието на мъжа до себе си.

Спътникът й тропна мускулестото си тяло върху каменните стъпала на агенцията и заби поглед във вестник, който измъкна от джоба на пътната чанта. Тъкмо се готвех да попитам загадъчното създание дали има намерение да пътува, с любимия си, естествено, до приказната Венеция, когато незнайно откъде пред мен изскочи напориста бабка, която първо стовари куфара си върху нищо неподозиращите пръсти на краката ми, а след това изгуби равновесие и се хвърли в обятията ми. Ако не бях опрял гръб в стената, двамата щяхме да представляваме любопитна гледка, проснати като опитни жаби върху мраморните плочи на „Броснън и Сие“.

Старицата се вкопчи в ръката ми и ме дари с ослепителна усмивка, разкривайки ред брилянтни зъби. Малките й светли очи ме огледаха от глава до пети и след като се увери, че съм благонадежден, стисна още по-здраво дланта ми.

— Сам ли ще откриваш чудесата на Белла Италия, момко? — попита тя, отправяйки ми възторжен поглед, с какъвто не са ме дарявали сигурно от детските ми години. Майка ми разказва, че тогава всички дами по улицата се прехласвали по русите ми къдрици, дългите мигли и пухкавите бузи. Но успехите ми сред жените като че ли свършваха още в онази крехка възраст.

Старицата ме наблюдаваше настойчиво, стискайки упорито треперещата ми от безсъние десница. Чудех се дали първо да я помоля да отмести куфара си от премазаните пръсти на краката ми, но си дадох сметка, че от мен се очаква нещо по-мъжествено. Въпреки тежестта, която караше дишането ми да спира, осъзнавах деликатността на признанието, че ще пътувам сам. Затова се заоглеждах безпомощно с надеждата да зърна някой самотен заблуден турист и да обявя без капчица колебание, че съм с него.

Отчаянието явно се бе изписало върху недоспалата ми физиономия, защото жената попита с нотка на майчинска загриженост:

— Добре ли си, момчето ми?

Кимнах с изкривена гримаса, която трябваше да наподобява усмивка. Изкуших се да заявя, че преди тя да се появи се чувствах още по-добре, но реших да не изпадам в опасни откровения.

— Избра ли вече място в автобуса? — поинтересува се женицата. Дори изтерзаният ми вид не беше в състояние да я откаже от намерението да се движим двамката сред прелестите на Ботуша.

Отговорих с неопределен жест, размахвайки безпомощно свободната си ръка.

— Ела! — повлече ме след себе си непознатата. Краката ми изведнъж олекнаха и веднага разбрах, че съм се освободил от тежестта на куфара й.

— Сядам напред, за да следя пътя, да чета табелите и да чувам напътствията на екскурзовода — обясни вещо тя, докато ме теглеше към автобуса, все едно бях малоумен роднина, поверен на нежните й грижи.

Може би трябваше да й напомня, че не е много разумно да оставяме багажа безпризорен, но с облекчение установих, че около кожения ми куфар се е скупчила групичка безгрижни пенсионери, които бъбреха неуморно, възбудени от идеята да щурмуват Апенините.

— До прозореца ли искаш да седнеш или откъм пътеката? — попита новата ми познайница и докато се бавех с отговора, тя ме успокои, че и двете места си имат предимства. Сега беше моментът да й напомня за куфарите.

— Онзи, светлокафявият е моят — размаха мършавия си показалец бабката, сякаш можех да забравя как изглежда товарът, който премаза стъпалата ми. След като недвусмислено ми намекна, че очаква да се погрижа за багажа й, старицата се отпусна на мястото до прозореца и потупа енергично седалката до себе си.

В погледа й проблесна радостната възбуда на дете, на което са обещали пътуване до страната на чудесата.

Докато се измъквах от автобуса, успях да поогледам останалите членове на групата. Правех го с користната цел да открия някое самотно старче, което да настаня на свободното място до жената с кафявия куфар. Усилията ми се оказаха доста безплодни, тъй като всяка баба вървеше в комплект с прегърбен от тежестта на годините старец. Вероятно съпруг, брат или някогашен любовник.

Набутах двата куфара в багажника, като за миг през главата ми мина безумната мисъл да не ги оставям прилепени един до друг. В края на краищата, с госпожата не ни свързват никакви отношения. Познавахме се от някакви си десет минути и исках по всякакъв начин да обнародвам този факт.

Докато обмислях ситуацията, напорист дребосък ме избута безцеремонно и метна пътната си чанта точно там, където бях намислил да оставя собствения си куфар. Така багажът ми остана неприлично притиснат до този на бабата.

Не бързах да се настаня в мекото кресло откъм пътеката. Тайничко се надявах местата в автобуса да свършат. Тогава с благороден жест щях да отстъпя своя удобен стол на някой старец с паркинсон. Самият аз щях да издърпам подвижна сгъваема табуретка и да пътувам кротко свит, без да преча на никого и без никой да ми досажда.

Шофьорът огледа гумите и даде акъл на неориентиран младок как да пререди чантите в багажника. Ако не бях виждал момчето по коридорите на „Броснън и Сие“, надеждата за малко свежа кръв в компанията щеше да разцъфне отново. Но младежът хвърли последен поглед към наредените като аптекарски шишета куфари, сакове и пътни чанти и потъна във входа на агенцията.

С тревога установих, че съм единственият, който още се мотае по тротоара. През затъмнените стъкла на луксозния мерцедес ме наблюдаваха две редици любопитни старчески очи. Мразех да се превръщам в обект на внимание, затова захвърлих фаса и стъпих неуверено върху покритата със зелен мокет пътека. Заоглеждах се за свободно кресло, където да отпусна изтерзаното си тяло. Със задоволство забелязах няколко незаети места в задната част на автобуса.

Съвсем скоро щях да доверя на моята бабка, че съм труп и се нуждая спешно от порция здрав сън. Нямаше да се отърва лесно, но се надявах все пак старицата да прояви съчувствие.

Настаних се до инцидентната си спътница, успокоен от плана за измъкване, който бях скроил. Женицата ми се усмихна подкупващо. Отвърнах на любезността й с изкривена гримаса и забих поглед в седалката отпред. В следващия миг открих нещо, което ме накара да зърна лъч светлина в мъгливата перспектива за вълнуваща круазиера в компанията на палава столетница.

Точно пред мен се беше настанила красавицата с тъмните очила. Навъсеният й придружител й бе обърнал гръб и зяпаше нехайно през стъклото.

— Женен ли си, синко? — попита изневиделица жената до мен. Примигах неразбиращо, повдигайки рамене. В последно време искрено се затруднявах да отговоря еднозначно на този въпрос. Откакто бабата стовари куфара си върху краката ми, не бях обелил нито дума. Жената със сигурност вече ме смяташе за слабоумен. И вероятно щеше да се грижи още по-всеотдайно за мен. Точно това не исках да се случи, затова предвидливо отблъснах удара:

— Като че ли пропуснахме да се запознаем — изрекох почти дружелюбно и протегнах треперещата си от безсъние десница. Този жест така очарова спътницата ми, че тя изрече едно възторжено „Ах!“, сякаш току-що й бях направил примамливо предложение за женитба.

— Елионор Резловска — обяви с достойнство жената до мен, стискайки ръката ми в кокалестата си длан. — Можеш да ме наричаш просто Елионор…

Бях трогнат от подобно благоволение.

Сега аз бях на ход. Чудех се дали да не й пробутам някое шантаво име, така че да не се стряскам, когато ме вика. Нещо от рода на Билбо, Бени или Бъки. Но имаше вероятност водачът да изчете списъка и тогава щях да се окажа в много неловка ситуация.

— Максимилиан Графски — изрекох смирено.

— Графски? Да не би в жилите ти да тече синя кръв, момчето ми? — попита заинтригувано мисис Елионор.

— Би могло да се каже… — отвърнах неопределено.

Въпросът за аристократичния произход на рода ми беше разнищван в продължение на ред поколения, всяко от които се опитваше да се изкара с кръв, по-синя от тази на предците.

— Я виж ти, я виж ти! — заклати бялата си глава жената, сякаш сама не можеше да повярва, че е лапнала такъв голям залък. — Родителите ти имат ли замък или… нещо подобно? — полюбопитства тя с интерес на селска мома, по която се е заплеснал местният благородник.

Трябваше да я разочаровам. Баща ми почина с пенсия на беден гимназиален учител. А майка ми едва свързва двата края и брои дните до мига, в който заплатата се изсипва в сметката ми. Тогава й изпращам няколко мизерни банкноти, с които да плати тока и да си купи нещо за ядене.

Няма как. Налагаше се да сваля мисис Елионор на земята.

— Родителите ми са обикновени хора и живеят скромно, мадам. Всъщност, баща ми почина миналата година от инфаркт.

Тази вест така разстрои женицата, че просто съжалих, задето се увлякох в толкова лични подробности.

След миг уредбата изпука и двадесетина глухи старчета наостриха уши. В края на пътеката се изпъчи костюмиран тип, който явно се готвеше да ни съобщи нещо важно. Микрофонът в ръката му беше изключен, но бях достатъчно близо, за да разбера, че този наперен франт, който на тридесет и шест градуса се беше издокарал с бяла копринена риза, разтърсваща червена вратовръзка и тесни лачени обувки, всъщност е нашият екскурзовод.

Изведнъж уредбата гръмна, но никой, освен мен, не подскочи. Повечето от приятелчетата наоколо бяха със слухови апарати.

Сега вече на всички стана ясно, че мистър Уилям Дювал е човекът, който ще се грижи за нашите нужди. Ще откликва на нашите радости и тревоги. Няма да допуска волности. И ще прави всичко, което е по силите му, за да сме добре нахранени, подходящо облечени и подобаващо отпочинали. С две думи — доволни от живота.

— Няма ли веднъж да тръгнем нанякъде, без до нас да се лепне някой самовлюбен нахалник? — изръмжа навъсено мъжът пред мен. Истината е, че все още хранех слаба надежда симпатягите отпред да се окажат брат и сестра. Но някакво коварно чувство ми подсказваше, че съвсем скоро тези мои въжделения ще бъдат безмилостно попарени.

— Престани, Ник! — смъмри го тихичко спътницата му, без да обръща красивата си глава. Скритият й зад тъмните стъкла поглед остана да се рее навън.

Човекът с лачените обувки ни пожела приятно пътуване, изпълнено с чудни изненади, радостни преживявания и незабравими трепети. Редеше думите, все едно четеше Коледна картичка с благопожелания.

Речта му предизвика невероятно оживление в редиците на третата възраст. Дядовците размениха одобрителни погледи. Няколко баби дори изръкопляскаха. Водачът се почувства поласкан. Старците вече го обожаваха. Може би аз и мъжът пред мен бяхме единствените, които не споделяхме всеобщото въодушевление.

Моторът изрева и компанията с възторг установи, че колелата на автобуса вече се търкалят по равния път към пристанището. Точно в този миг се случи нещо, което накара сърцето ми да трепне. Да запърха като пеперуда, на която са затворили балконската врата и не може да излети навън.

Красавицата отпред извърна поглед и ме дари с ослепителна усмивка. В миг помислих, че имам халюцинации от системното недоспиване. Че нервите ми са изопнати до скъсване. Че фантазията ми се вихри в непозволена посока. Че сигурно полудявам след всичко, което се струпа напоследък върху главата ми. И за да се отдам напълно на лудостта, и аз се усмихнах на прелестното създание. Непознатата се обърна напред, но усмивката остана да грее върху устните й.

Наистина, съдбата ми подхвърли самодоволен дебелак за екскурзовод, вместо нежно създание с къса пола и загорели бедра. Но ми изпрати фея, която имаше до себе си навъсен годеник или съпруг и копнееше за капчица внимание. Вече имахме нашата малка тайна. Тя щеше да вълнува въображението ми по време на убийствено скучните разговори с мисис Резловска.

От месеци не бях поглеждал жена, затънал до гуша в собствените си грижи. А сега бях готов да сторя на друг това, което причиниха на мен самия. Но какво да се прави? Такъв е животът. На почетната стълбичка се качват единствено победителите. А до този миг, за съжаление, самият аз не бях в отбора на печелившите.

Автобусът летеше по равния път край стройни редици овощни дръвчета. Някъде отзад долиташе вълшебна музика и по всичко личеше, че мисис Елионор ще ме остави да поспя.

Ако можеше да знае само колко съм й благодарен!