Силвия Кристъл
Довереникът (18)

18

— Как я караш, приятелю? Стигнахме до финалната права, а? Довечера ще си спим при жените.

Били тропна стоте си кила върху дъските и те изпукаха.

— Как върви флиртът с корабната красавица? — Екскурзоводът се огледа и ми смигна съучастнически.

— Я не се занасяй! На кого му е до свалки в тая жега?

Уилям Дювал ме сръга в ребрата.

— Няма защо да отричаш. Видях как си гукате…

— Истината е, че дамата си тръгна сърдита.

— И това не е малко, приятел. Щом прави фасони, значи те е взела на фокус.

Били не е наясно с някои основни житейски постановки. Амели ми обърна красивия си гръб, както го направи и Киара. Безчувствено и хладнокръвно. Жените явно не са лъжица за моята уста. И за да не прекарам остатъка от живота си в самота, вероятно ще се наложи да си взема куче. Разправят, че поне тия зверове били верни до гроб.

Сър Уилям се размърда.

— И аз не съм капо от пътуването — ухили се той. — Виждаш ли онова маце там?

Не успях да различа коя точно сочи с дебелия си показалец събеседникът ми. Пък и честно казано, не ме интересуваше.

— Оная, бе, с жълтата рокля и шарената панделка на главата.

— Коя, онази с бебето ли?

Не съзирах друга с жълта рокля и шарена панделка, освен една кокалеста кобила, попреминала четиридесетте, с видимо повяхнала кожа и дълга пепелява коса, увита с избелял шал, който неизвестно защо Били наричаше панделка.

— Същата…

— Бебето… на кого е?

— Нейно си е… Има още три…

— Къде, тук ли?

— Ъ-хъ. Води ги всичките.

— Къде е тръгнала с цялата тая челяд?

— Не е тръгнала, а се връща. Илинка е полякиня, но от години живее във Франция. Ходила е за седмица в Милано на гости на кръстницата на мъжа си.

— И мъж ли има?

— А кой мислиш ги е правил всичките тия сополанковци?

Откъдето и да го погледне човек, Били си беше оригинал. Без поправките на доброто възпитание. Без корекциите на средата, в която се движеше. Уникален, непоправим, непоносим.

— Виждаш ли го онзи с увисналия корем и косматия гръб? Това е мъжът й…

В този миг ми стана ясно защо полякинята си има вземане-даване с моя човек. В сравнение със съпруга й Били беше истински манекен.

— Мъжът й не надуши ли нещо?

— Нищо.

— Ти къде я издебна?

— В каютата.

— В твоята ли?

Разпитвах като госпожа Клод, махленската клюкарка.

— В моята, къде другаде.

— И какво? Всичко мина мирно и тихо. И вълкът сит, и агнето цяло…

— Илинка само се прави на агънце. Нямаш представа каква е тигрица…

Трудно ми беше да си представя тази изтощена от грижи около децата жена като ненаситна тигрица. Но щом на Били му харесва да я вижда в тази светлина, нямам нищо против. В крайна сметка, замазва собствените си очи, не моите.

— На твое място не бих отписал с лека ръка Амели. Ако си малко по-настойчив, може и да те огрее…

Били съвсем се е побъркал! Амели да не е полякинята, дето с едно смигване я вкарваш в леглото! Пък и честно казано, нямам никакво желание да съблазнявам Амели. Може би наистина трябва да се консултирам с психотерапевт относно липсата ми на сексуални желания. Безразличието ми към нежния пол започва да ме плаши.

— Всяка жена е лесна, когато й напипаш слабото място.

Били говореше като главен експерт по тънката част.

— А знаеш ли кое е слабото място на Амели, приятелю?

Не знаех. Можех да се обзаложа, че и той не е наясно.

— Амели е сама, братко. Толкова сама, че ти иде да му извиеш врата на онова момченце, което кисне с часове пред телевизора. Но точно тук е твоят шанс. Няма по-благодатна почва за завоевания от изоставената територия. Забий своето знаме сред тази плачеща за ласки земя! Покажи на всички, че ти си й господар!

Били си играеше с метафорите като със зърната на броеница.

— Амели е занемарена градина, приятелю. Иска да разцъфти, но й липсва слънце, не й достига въздух, а няма и кой да я прекопае…

Този човек е трябвало да драска оди, вместо да кръстосва пътищата в компанията на капризни старци.

— Виж какво, не ме мисли! — подхвърлих небрежно, защото страшно ми се искаше да престанем да обсъждаме Амели.

— Не мога, приятелю. Свикнал съм да се грижа за околните. Какво да се прави? Професионална деформация.

Били огледа похотливо мършаво девойче с плосък бюст и хлътнал корем. След това размаха потната си длан по посока на Илинка. Полякинята размърда устни в опит за усмивка. С този жест вероятно отвърна на поздрава му.

— Това момиче няма грешка. Ако ми се отдаде случай, ще отскоча до Монпелие да я видя отново.

Уилям Дювал беше поредното живо доказателство, че любовта е сляпа.

Погледът на Били улови в движение разголена блондинка, която се устреми към една от масите край бара. Там я чакаше загорял здравеняк, който веднага опипа покрития с тропически загар гръб на красавицата.

— По такава празноглава кукла никога не бих се заплеснал — излъга Уили. Неговата работа беше като тази на лисицата с гроздето. Като не може да го стигне, вика, че й е кисело.

Изведнъж събеседникът ми смени рязко темата. Толкова рязко, че едва не се задавих с мартинито.

— Как мина раздялата с мисис Резловска?

Въпросът ме свари неподготвен. Мълчах и се правех, че зяпам кривокрака дебелана с тлъстини по корема.

— Не разбирам за какво говориш.

— Много добре разбираш. На твое място не бих изпуснал такава възможност. Просто не оставяй птиченцето да отлети!

Елионор беше всичко друго, само не и невинно пиленце, кацнало на крехкото ми рамо. Откъде му хрумна тая небивалица? И изобщо, къде си пъха носа, където не му е работата!

— Какво ти обеща бабата?

Били говореше тихо и чоплеше с клечка чернилката под ноктите си.

— Нищо, което да заслужава да го обсъждаме. На теб?

Събеседникът ми изви устни в ехидна усмивка.

— Щом не искаш да си кажеш, няма да те насилвам.

За малко да му благодаря. Ама, че досадник!

— Не те видях да размахваш кърпичка за сбогом…

Тоя да не е пиян? Пристигаме след цели шест часа.

За какви прощални сцени бълнува?

— Всъщност, каква работа има бабата при пиратите? Да не е закопала някое съкровище на острова?

При тези думи сърцето ми подскочи и застана в гърлото. Били продължаваше да човърка мръсотията под ноктите си и да плюе по изпъстрената с кални стъпки платформа на палубата. Дали знае нещо тая хитра лисица или само стреля на посоки?

— Не е лошо да ме светнеш какви острови, пирати и съкровища ти се въртят в главата. Да не си чел снощи „Граф Монте Кристо“? Или може би съм пропуснал важни събития, докато съм спал кротко в каютата?

Водачът вдигна глава и ме стрелна с острия си поглед.

— Защо не я изпрати? Бях останал с впечатлението, че сте доста близки…

— Кого да изпратя, бе, човек?

Почти крещях, но наистина не разбирах.

— Бабата, кого!

— Къде да я изпратя?

Единственото ми желание беше да я пратя по дяволите.

— Не знаеше ли, че слиза?

— От кораба ли?

— Така му викат на това парче желязо, върху което се лашкаме вече трети ден.

— Не се прави на интересен! Как така слезе от кораба?

— Ето така. Взе си куфарчето и се спусна по оная стълбичка там.

— Къде точно слезе?

— Точно в Корсика.

— Искаш да кажеш, че сме спирали на острова?

— Висяхме близо час на пристанището.

Били закова зоркия си поглед в лицето ми. А Елионор за пореден път ми скри шайбата. Мечтаех си да не я срещам през този ден на кратко лятно безгрижие, но сега се чувствах изигран. Тъкмо се готвех да отворя уста, когато сър Уилям отбеляза злорадо:

— Не е оставяла писмо за теб…

Разбира се! А и какво ли можеше да ми каже? Всичко го бяхме дъвкали до втръсване.

— Имаш ли нейни координати? — полюбопитства водачът.

— Защо, да не си й хвърлил око? Трябва да те разочаровам. Не разполагам с нищо, което да те отведе при бабата.

Уилям Дювал едва ли подозира колко съм искрен. Никакви координати. Нито адрес, нито телефон. Нито дори пощенски бокс. Дори не знам дали това е истинското й име. Елионор се появи от нищото. Една беззащитна старица, която търси разбиране. Изигра блестящо ролята на фатална жена и напусна кораба като фантом. Вече се питах дали действително е толкова коварна, колкото се опитваше да изглежда.

— Имате ли уговорка?

Били разпитваше като тъпо ченге, което се надява да измъкне истината без бой. Поклатих глава. Никакви уговорки! Просто бях сключил неизгодна сделка. Бях продал душата си на дявола. Единственото, което можех да направя, беше да моля да ми я върне.

— Защо се лепна за теб? Мислех, че редите нещо двамата…

— Просто изпихме повече водка заедно, отколкото беше необходимо…

— На пияна глава се казват много истини…

— По-скоро се бръщолевят какви ли не безсмислици…

Хвърлях с шепи прах в очите на водача, но Били се беше снишил и ме дебнеше като котарак, който всеки миг ще скочи и ще ме стисне за гърлото.

— Госпожата има ли семейство?

— Вдовица е.

— Защо и мен не ме хване някоя вдовичка, да си бъбрим насаме по цели нощи? Ако пък и мъжът й е оставил нещо, преди да гушне китката, тогава разговорите ни биха били още по-задушевни.

Били хвърля стръв, но аз не кълва. Не обелвам и дума за финансовото състояние на новата ми познайница. Това му се струва съмнително. Трябва да дам на тоя любопитко лесносмилаема храна за размисъл, за да ме остави на мира. Защо не му разкажа за добрата мисис Хупър, която има ужасен проблем?

— В интерес на истината, получих много примамливо предложение…

Били наостри уши. Месестите му бузи се издуха.

— Знаех си — изсумтя той и отново плю встрани.

— Имах строго конфиденциален разговор с мисис Хупър.

Не очакваше ударът да дойде от Мадлин. Беше убеден, че Елионор е кокошката, която снася златните яйца.

— Коя Хупър? Оная, дето непрекъснато преследва изкуфелия си брат? Та тия откачалки имат ли изобщо покрив над главата?

— Имат и искат да ми го дарят.

— Срещу какво?

— Срещу смяна на керемидите.

— Сигурно е някоя съборетина. Ще хвърлиш луди пари, а после няма да намериш на кого да я шитнеш.

— Може и да си прав…

— Какво ще правиш?

— Още не съм дал окончателен отговор.

— Имам познат, който върти фирма за недвижими имоти.

Били бръкна в джоба на пропитата от миризлива пот риза и измъкна измачкана визитка. Подаде ми я като адвокат, от чиито услуги много скоро ще имам нужда.

— Виж ти, виж ти! Аз пък си мислех, че онази шушумига стиска торбата с подаръците…

Шушумигата явно беше Елионор. А Били се вайкаше като дете, на което са пропуснали да дадат играчка в суматохата.

— Някой чакаше ли я в Корсика? — попитах небрежно.

— Бабата ли? Посрещна я спретнат тип. Около шейсетте. Натовари я на джипа и отпрашиха нанякъде. Когато го видя, бабето се хвърли на врата му. Не ми се вярва да й е син.

Били имаше око на ястреб. На кого ли е увиснала на шията милата Елионор? Оноре, Нат или някой действащ пират, който ще изсипе в краката й нова купчина крадени скъпоценности. Още едно несметно богатство, което Елионор ще натресе на главата на някой нищо неподозиращ човечец. Просто защото е закъсал. Каква ли история ще скалъпи този път? И дали някой ще играе по свирката й? Или ще съм единственият в списъка с даренията…

Задавах си куп реторични въпроси, когато съзрях в другия край на палубата Амели. Говореше разпалено с някого, когото не успявах да зърна, защото тълпата настъпваше безпощадно и окупираше всеки милиметър жизнено пространство.

Надигнах се и мернах Ник. Амели се сопна и му обърна гръб. Ник я догони, хвана я за лакътя и я дръпна рязко към себе си. Почувствах как кръвта нахлу в главата ми. Били също следеше сцената със затаен дъх.

— Казах ти, че в тази къща гори пожар — отбеляза вещо той.

— Ще отида да видя какво става.

Търсех начин да се отърва от компанията му. Но сър Уилям ме хвана за ръкава и ме дръпна към дъските.

— Налягай си парцалите, момче! Да не отнесеш някой тупаник! Изчакай да видиш как ще се развият събитията, пък тогава скачай и се прави на мъж! Съвсем скоро гълъбицата ще има нужда от рамо, на което да поплаче. Остави я сама да литне към теб. Просто бъди наблизо!

Били продължаваше да ме държи за ръкава, като че ли се страхуваше да не се отскубна и да оплескам работата.

Семейната кавга достигна кулминацията си, когато Амели се освободи от ръката на Ник и хукна към леещата се врата. Бях неудържим в желанието си да я последвам.