Силвия Кристъл
Довереникът (17)

17

Нещо не е наред. От час съм буден, а още никой не е задумкал по вратата. Отвън нито се карат, нито се бият. Колкото и да надавам ухо, не долавям никакъв звук. Дали това тревожно спокойствие не е обичайното затишие пред буря?

Довечера съм вкъщи. Посрещам тази мисъл със смесени чувства. От една страна, няма да се налага да кроя с Елионор грозни планове в тъмното. От друга, в празното жилище отново ще стана жертва на мъчителните съмнения и свирепите настроения. Ще подскачам при всеки звън на телефона. Ще се спотайвам зад вратата и ще надничам страхливо през шпионката, за да се уверя, че не са ме погнали онези момчета, които не си поплюват, когато си вършат работата. На какви пачи яйца ме натресе, скъпа Елионор?

Всичко това ще се случи утре, вдругиден, след седмица или две. Не си правя илюзии, че ще ми се размине. Но защо поне веднъж не погледна света през розовите очила? Странно, как ли се чувства човек, когато не мисли нито за това, което е било вчера, нито за онова, което го очаква утре?

Минаваше десет. Не можех да преценя дали е рано или късно. За някои неща може би е твърде рано. За други — безнадеждно късно. Но като помисли човек, десет часа не е чак толкова лошо време. Вярно, изпуснал си изгрева, но можеш да се любуваш на щедрото обедно слънце. А после да проследиш стремглавото му гмуркане зад онази трептяща линия на хоризонта, която не знаеш дали наистина съществува или е плод на въображението ти. Толкова вълнуващи неща може да свърши човек в десет часа сутринта!

Навлякох тениска с крещящ надпис: „Стой далече!“. Обух бермуди и нахлузих сандалите на бос крак. Нахлупих шапката почти до носа и не посегнах към черните очила. Днес ще гледам света право в очите.

Коридорът беше безлюден. Вървях между редици залостени врати, зад които не долиташе смях, не се вихреха кавги, не се чуваха дори приглушени любовни стенания. Народът беше навън. Там, където кипи животът. Накъдето съм се запътил и аз.

Бутнах люлеещата се врата и слънцето ме удари в лицето. Вдигнах ръка да се предпазя. Не очаквах боксов удар още на прага. Ако животът е решил да ме изхвърли зад борда, може да го направи по всяко време. Не е задължително да ме нокаутира още в първата минута.

Глъчката ме погълна. Тълпата ме понесе напред и ме захвърли до бара, където разголени момичета пиеха „Маргарита“, а загорели като туземци момчета ги зяпаха в захлас.

Поръчах бира и се огледах. Вече ме следяха. Мазен гологлав тип с увиснало шкембе се беше отпуснал върху изкривен пластмасов стол и ме наблюдаваше през процепите на мътните си очи.

Нито искам да знам кой е, нито за какво му плащат. Намерих място на малка пейка край басейна. Стиснах постоплената си бира и зареях поглед над заспалата повърхност на морето. Единственото ми желание в този миг е да не цъфне отнякъде Елионор. Или добрата Мадлин Хупър. Не ми се иска да срещам дори Амели. Фантастична жена е, но в момента не ми е до нея. Сега имам нужда единствено от собствената си смирена, унесена в безделие персона.

Не е лесно да си насаме със себе си, когато наоколо се спъват, блъскат, залитат и падат, плискат, пръскат и ругаят десетки хора, отдадени на необузданата треска за летни емоции. Но пък усещането е невероятно, ако успееш да съзерцаваш целия този кипеж като на кино. Без да участваш в масовите сцени.

Всичко наоколо изглежда нереално. Голите тела на момичетата, които не представляват съблазън за мен. Мускулестите ръце на момчетата, които обират погледите на кибиците. Купищата сладоледи, коктейли и разхладителни напитки, които се разнасят като на парад в едната и после обратно в другата посока. Старците с бастуни и слухови апарати, успели да хванат последния влак преди онова далечно пътуване към отвъдното. Немирните хлапета, които щъкат нагоре-надолу като извънземни човечета. Поизстисканите от центрофугата на живота работещи момичета и момчета, вдигнали ръце от собствените си деца, от собствените си терзания, от собствените си амбиции.

Кой държи кормилото? Кой направлява целия този добре организиран хаос? Къде е тайната, разбулването на мистерията, отговорът на загадката? Във всеки от нас поотделно или във всички нас, взети заедно? Събрани по някаква нелепа случайност, представляваме безобидна пародия на общество. Без общи ценности, без интереси, пътуваме нанякъде, лашкани като несретници върху вълните на живота. Кой раздава ролите? И защо точно когато сме така уморени, ни избутват напред да рецитираме с патос чужди реплики? А когато кипим от желания, ни набутват в ложите и не ни разрешават да гъкнем?

Знам какво ще ми каже Елионор. Че всеки сам избира представлението. Датата и часа, които го устройват. Как се радвам само, че тази стара интригантка още не се е мернала пред погледа ми!

Ето я! Обръща бавно красивата си глава и оглежда света през тъмните очила, осеяни с шарки на дива пантера. Не мога да се въздържа и й махам. Забелязва ме и тръгва с походка на газела сред сборището от потни тела. Спира пред мен и ме кара да затая дъх. Не се сещам дори да скоча и да й предложа мястото си.

Амели се усмихва. Приятно й е, че я наблюдавам в тих захлас, който ме превръща от съблазнител в съзерцател. Убеден съм, че е свикнала мъжете да я оглеждат като рядка стока, която не могат да си позволят. Дава си сметка, че не я зяпам похотливо, затова продължава да се усмихва. Дори протяга ръка.

— Как сте? — пита приглушено тя.

— Прекрасно.

Този път като че ли съм искрен.

— Добре ли спахте?

— Превъзходно.

Отдавна не съм се изразявал така възторжено за собственото си душевно състояние.

— Искате ли да донеса нещо за пиене? — питам неуверено.

Амели се замисля, след това отвръща безгрижно:

— Мартини. Ще седим върху дъските, ще пием мартини и ще се любуваме на тихата дрямка на морето.

Как хубаво звучи! Скачам и се отправям към опашката, която се вие като лениво влечуго край бара. За мястото ми веднага се спречкват две лели, отдавна преминали онази красива възраст, когато жената все още представлява обект на желания. Не виждам как приключва двубоят, защото ме чака нелеко изпитание.

Да поръчаш питие в тази блъсканица, е все едно да спечелиш от лотарията, без да си купил билет. Амели крачи смирено след мен. Не съм наясно само, ако ни зърне отнякъде мъжът й, дали ще прояви разбиране. Но това си е негов проблем. Моят е да поръчам пиенето. И да го платя, разбира се.

Амели самоотвержено си пробива път. Усмихвам й се глуповато. Тя отвръща на нескопосания ми опит за флирт с пленителна усмивка.

 

 

Вече двайсет минути вися на опашката и търпеливо чакам барманът да излее в две чаши с отпечатъци от мазни пръсти няколко спасителни глътки алкохол. Накрая търпението ми е възнаградено. Стискам здраво чашите и не отделям поглед от поклащащата се в тях течност.

Амели присяда върху самия под. Настанявам се до нея. Подавам чашата на прелестната си спътница. Красавицата я поема с изблик на приглушен смях. Никой не пие. Гледаме морето и се чудим как да подхванем някакъв що-годе смислен разговор.

Решавам да се пробвам пръв.

— Къде е Ник?

Не само аз съм потресен от това начало, но и Амели ме стрелва с поглед през тъмните стъкла на очилата си и се чуди как не е забелязала досега, че съм малко странен. Тръсва глава и се прави, че ме има за нормален. Отпива глътка мартини и шепне задъхано:

— Гледа мач в залата за билярд.

— С какво друго си запълва времето?

Продължавам серията тъпи. Понеже Амели мълчи, й задавам някои подсещащи въпроси:

— Имам предвид… какво работи. Любопитен съм да узная, разбира се, как оползотворява и свободното си време…

Красавицата отново извръща глава. Този път се опитва да разбере дали съм от тихите луди. Или от онези, които като ударят две глътки, започват да буйстват.

Аз, от своя страна си давам сметка, че разговорът не тече според очакванията ми. Но от години не съм разговарял със случайно изпречили се на пътя ми красавици.

Вместо да ме прати по дяволите, Амели отпива нова глътка, оправя кокетно немирна къдрица, с която си играе вятърът и изрича подкупващо:

— Ник е добър съпруг…

Разбира се. От най-добрите. Но не чак толкова добър, че да се откаже от мизерната си порция дребно мъжко удоволствие в полза на скучаещата си съпруга. Клатя глава и се усмихвам горчиво. Сигурно и Киара говори за мен със същото вяло безразличие.

— Знаете ли, Макс, мисля, че и вие бихте били прекрасен съпруг…

Я виж ти! Прелестната ми спътница топва краче да види как е в дълбоките тихи води. Засега решавам да не я плаша.

— Като че ли сте единствената, която храни подобно незаслужено доверие към мен…

Усмихва се загадъчно. Доволна е, че ме накара да си кажа болката. Аз също изгарям от нетърпение да узная как стиска юздите на един добър съпруг, държи на рафта един напорист ухажор и забърсва в мелето по някой случаен наивник.

— Имате ли деца? — пита невинно тя.

Присвивам очи и отвръщам елегантно на удара.

— А вие?

— Не… Но май е време да помисля по въпроса.

Може би се налага да й обясня, че тези неща с мислене не стават.

— Ник е оставил избора изцяло в моите ръце. Не мога да му го простя. Мразя да взимам решения.

— Аз пък мразя да ми налагат чужди…

Амели долавя злъч в думите ми. Не искам да я оставям с погрешни впечатления.

— Решимостта не е най-безспорното ми качество — признавам смирено.

— Защо не се опитате да направлявате нещата, Макс? — Гледа ме невинно. Знае, че притежава власт, която кара мъжете да се хвърлят в краката й.

— Защо и вие не направите своя избор, Амели? Защо не престанете да ръсите надежди пред всеки срещнат? Не е ли по-достойно да сте откровена с Ник, с онзи янки, дори с мен?

Истината е, че красавицата успя да ме ядоса. Толкова е съвършена, че може да моделира всеки от нас. Да дава форма на мислите и желанията ни. Да ни кара да я обожаваме и в следващия миг да я презираме заради властта, която притежава. Да ни приласкава и да ни отблъсква. Някой трябва да я спре. Нея и всички като нея. Като онова чудовище Елионор. Като моята мила Киара.

Убеден съм, че няма да плисне мартинито в лицето ми. За жени от класата на Амели съществуват по-изискани начини за отмъщение.

Не ме пита какво ми влиза в работата играта й с мъжете. Разбира, че съм от жертвите. С мен трябва да пипа с ръкавици.

— Злобата е лош съветник, Макс!

— Омръзна ми да се правя на великодушен.

— Тогава не се правете, а просто бъдете такъв!

— Какъв? Слаб, без воля, нерешителен, изпълнен с колебания?

— Не! Готов да прости и да продължи напред, без да наднича през рамо дали го преследва онова, което е оставил зад гърба си. Прекалено много се озъртате, Макс. Животът лети с бясна скорост. По-смелите се качват и скачат в движение…

— Не съм самоубиец.

— Точно такъв сте. Няма по-тъжен край от този, към който вървите. Бирите и спуснатите завеси са визитката на губещите. Победителят излиза на светло и посреща удара прав.

— Много романи четете, Амели. Я се огледайте! Къде са победителите, за които говорите? Джакпотът грабват хитреците, мошениците, онези с дебелите кожи и здравите нокти и зъби.

— Тяхната победа е пирова, Макс! Не разбирате ли?

— Не, Амели, не разбирам. Не бях направил нищо, за да ме напусне жена ми…

— Понякога да не правиш нищо не е достатъчно, за да задържиш една жена до себе си… — Ръката, която държеше чашата, трепереше. Беше разярена. На мен, на онзи прекрасен съпруг, който гледа мач в залата за билярд, на цялата армия от добри момчета, които не искат много от живота. Стига да имат до себе си предана съпруга, покрив над главата и работа, с която да си плащат наема. Безсмислено е да й разказвам моята история. Амели би се влюбила в красавеца Франк, без изобщо да го е зърнала.

Изправи се и приглади с длан тясната рокля.

— Благодаря за питието.

Видях я да потъва в тълпата от разголени тела. Исках и аз да й благодаря за нещо, но не се сещах за какво.