Силвия Кристъл
Довереникът (12)

12

Настаняването на кораба мина като по сценарий. Никакви грешки, неуредици или недоразумения. Стисках бордната карта и получих без разправии полагащата ми се единична каюта с прозорче, което гледа към морето. Този път се справих сам, без помощта на добряка Били.

В автобуса не успях да се класирам за мястото до Елионор. На него се беше настанила Амели. Ник се беше уредил в компанията на Инес Родригес. Онази, която едва не се задави, когато слушаше неприличните фамилни истории на веселяка Били. Огледах се за онзи ръб от ресторанта, дето снощи се правеше на много страшен. Не го забелязах. Няма начин обаче, в следващите три дни да не се сблъскам с него на кораба.

 

 

Нямах търпение да остана насаме с Елионор. От години не съм изпитвал подобна възбуда преди срещата с жена. Можех да попитам на рецепцията в коя каюта е отседнала моята вярна спътница. Но реших, че съм в състояние да се справя и сам. Обиколих стълбищата, магазините, заведенията. Надникнах в казиното. От бабата нямаше и следа.

Не ми се вярваше да започне да играе на криеница с мен. Освен ако не ме е употребила за някоя не особено възвишена кауза и сега се готви да ме изрита на боклука. Дори да е така, ми дължеше, ако не извинение, то поне обяснение.

В сладкарницата зърнах Амели да ближе сладолед на клечка. Тропнах се на масата й. Дори не попитах дали й е приятно да гледа измъчената ми физиономия.

— Виждали ли сте госпожа Резловска? — попитах тихо и се озърнах плахо.

— Каза, че ще си почива в каютата. Преди малко почуках, но не се обади.

Ами ако бабата се е издънила и вече са й щракнали белезниците? Не е изключено да са изровили някоя крадена огърлица в куфара й. Като нищо е помъкнала шепа камъни в дисагите. Милата Елионор изпитваше върховно удоволствие да се прави на недосегаема.

Може би в момента имаше спешна нужда от адвокат. Не беше лекомислена, но обичаше да си играе с огъня. А и много старци страдат от онзи неудържим напън. Да се разприказват. Ама, че глупост! Цял живот си си стискал езика зад зъбите и точно на финала да се раздрънкаш!

Не ми остава друго, освен да чакам. Да броя минутите, да се взирам в стотици непознати лица, да обикалям коридорите, да надавам ухо зад вратите. Имах един резервен вариант. Да бия тревога. Да вдигна две хиляди души на крак. Но не бях убеден, че ако е жива и още е на свобода, Елионор ще оцени усилията ми.

Дали пък не нахраниха рибите с нея? Вярно, трябваше им жива, за да им посочи скривалището. Но ако на синчетата на онзи Бъртън им е писнало да насъскват псетата по петите на една изпечена крадла? И са си дали сметка, че така или иначе бабата ще отнесе със себе си тайната в гроба. Наистина, гонитбата на изчезналото съкровище беше въпрос на чест. Младите Бъртън трябваше да защитят достойнството на фамилията от посегателствата на дребни вредители от рода на мисис Резловска. Но сигурно им е дошло до гуша. И са решили, че е време да си разчистят сметките. По най-лесния начин. Без скандали в пресата, съдебни битки и удари под кръста. Само с едно хвърляне зад борда. Останалото бе работа на акулите.

Може би са преценили, че аз съм по-лесната мишена. Вярно, залогът е прекалено голям. Човек не се отказва с лека ръка от един милион лири. Но ако ме попритиснат. Ако ми извият ръцете. Току-виж съм изпял всичко. Вече са убедени, че знам. Снощи, докато се правех на мъж пред онзи братовчед на Флинстоун, се държах като инатлив тъпанар, който няма лесно да изпусне кокала.

Истината е, че онзи ме предизвика. Нарече ме малоумник. После започна да ми смята шансовете. Накрая изтърси и оная глупост, че съм се оплел като пиле в калчище. Не можех да стоя със скръстени ръце и да слушам заканите му.

 

 

Наближаваше четири. От Елионор ни вест, ни кост. А и Амели се бе навряла в миша дупка. Били цакаше карти с група татуирани типове край басейна. Ще чакам до шест. После ще му доверя, че имаме проблем…

Два пъти вече питах Леополдин Дюпон дали не е мяркала някъде вярната ми партньорка от бриджа. И двата пъти женицата поклати глава. Ходих при Инес Родригес. И тя вдига рамене. Тропах упорито по вратата на каюта 212, където сутринта хората от персонала бяха настанили в цветущо състояние на духа милата ми бабка. Отвътре обаче ни вопъл, ни стон.

В шест без петнадесет у мен се загнезди увереността, че нещо се е случило. Точно тогава се сблъсках в коридора с Амели. Почти я натиснах в ъгъла.

— Видяхте ли я?

— Кого?

— Елионор.

— Ннне…

Ето от това се страхувах. Стисках Амели за раменете и не се сещах да я пусна.

Виж какво, скъпа, много си красива, пък и сега си ми паднала в ръчичките. Но точно в този миг имам неотложна работа. Ще ти се порадвам някой друг път.

Правех отново същата грешка. На човек птиченцето веднъж му каца на рамото. На мен обаче ми кацна в неподходящ момент. Каква ирония! Да тичам да гоня баба Елионор, когато държа в ръцете си прелестно създание като Амели! Но се налага да действам. Преди да е станало късно…

Хукнах към басейна. Нечистоплътен тип с мазна пиратска кърпа бе сменил Били в карето. Потърсих водача в каютата. Обиколих трите ресторанта. Надзърнах в магазините. Какво, по дяволите, става? Да не сме попаднали в Бермудски триъгълник?

Мадлин Хупър, немощна женица от групата, която пътуваше с брат си, ме спря точно пред входа на казиното. Изглеждаше разтревожена. Не можела да открие Джордж. Джордж явно беше братът. Бил със слабо сърце и три пъти на ден гълтал хапове. Бабката стискаше половин дузина жълти таблетки в шепата си. Пратих я да чака във фоайето. Обещах лично да се погрижа за Джордж. Така и така търсех още две изгубени овци…

В казиното се бе стекъл народ като за световно. Надеждата да открия Били в това меле угасна напълно. За сметка на това зърнах Джордж. Пиеше мартини и залагаше на червено. От мен се искаше да се добера до него, да го хвана за ухото и да го завлека при сестра му. Да си глътне хаповете, пък после, ако иска да играе и на руска рулетка. Никой нищо нямаше да му каже.

Джордж се оказа инатливо магаре. Изгубих цели петнадесет минути с него. Прати ме по дяволите, още щом чу защо съм дошъл. Беше далече, иначе щеше да види на кого си позволява да държи такъв език.

Истината е, че ако му бях фраснал един, веднага щяха да ме приберат. А в момента болезнено се нуждаех от свободата си.

Хукнах обратно към фоайето. Грабнах жълтите хапове от шепата на Мадлин и отново потънах в тарапаната. Добрах се е последни усилия до тъпанаря Джордж и напъхах насила спасителния лек в устата му. Изпи го с мартинито. Отдъхнах си. Мисията изглеждаше невъзможна, но беше изпълнена с успех.

А сега накъде? Да търсиш Били тук, беше все едно да ровиш за игла в купа сено. Реших да надникна в залата за билярд. И там навалицата си я биваше. Но поне осветлението беше по-приглушено. Имаше шанс да остана незабелязан.

Не ми се искаше да се сблъсквам с горилите. Цял ден се промъквах между капките. Щеше да е страшно нелепо да им налетя точно сега.

Поръчах двойно уиски. Щях да го изпия на крак и да продължа да издирвам водача е нови сили. Никога не съм си представял, че този човек ще ми липсва така болезнено.

От лявата ми страна русоляв здравеняк с новички джинси и спортно сако забавляваше на звучен италиански къдрокосо създание, което бълваше облаци цигарен дим в лицето му. Питах се, дали човечецът ще доживее до сутринта, ако продължава да гълта така безразсъдно пушека, който излизаше от устата на онзи змей.

Точно в този миг се случи нещо, което накара кръвта в жилите ми да замръзне. В очертанията на вратата подаде едрата си глава Неандерталеца. Приведох се над чашата и забих поглед в порцелановия пепелник пред мен. Не смеех да дишам. След няколко секунди, които ми се сториха цяла вечност, извърнах бавно глава. Преследвачът беше изчезнал. Трябваше да разбера дали още дебне Елионор или случаят е вече в архивите.

Отдясно изрисувана дебелана бе подпряла внушителното си туловище върху превития ми гръб. Не нарочно. По неволя. Бяхме се посгъстили, за да има място за всички. Отляво рамото ми опираше в широкия гръб на италианеца. Тъкмо реших да се изнасям, когато усетих върху себе си настойчивия поглед на събеседницата му.

Тия свалячки от баровете ги оправям много бързо. Казвам им, че са крокодили, те ми отвръщат, че съм кретен и приключваме. После се чудя защо обиждам така горките животни.

Тази беше нагла. Допреди малко се превиваше от смях с шегичките на италианеца, сега надничаше през рамото му и ме зяпаше предизвикателно.

Бръкнах в джоба на ризата и извадих оттам смачкана банкнота. Плъзнах я към момчето на бара.

— Макс!

Напоследък, като чуех това име, подскачах като ужилен. Оставете ме, бе хора! Чака ме тежка нощ. Ще слизам в трюма да търся бабата.

Чернокосата спътница на италианеца ми правеше странни знаци. Тази пък откъде ми знае името? Да не са ме обявили за издирване? Като нищо вече са разлепили из кораба от ония листовки със стряскащия надпис „Търси се“. Като те изтипосат и на снимка, за всички става ясно, че тоя, дето си плаща уискито, е същият, когото търсят под дърво и камък.

Реших да не разговарям с непознати, преди да съм наясно аз ли гоня ония с четвъртитите физиономии или те са по петите ми.

— Макс!

Ако скоча рязко, дебеланата до мен ще се сгромоляса с гръм и трясък на пода. Един дребен инцидент ще привлече тълпа от зяпачи. А в момента най-съкровеното ми желание е да се движа инкогнито.

Чернокосата беше упорита. Явно напираше да грабне наградата, която даваха за главата ми.

— До кога ще се правиш на глух, Макс?

Можех да си правя оглушки, докогато си искам. В момента бях обладан от непреодолимото желание да съм и невидим. Но това по-трудно щеше да се уреди.

Вече и италианецът беше вперил в мен мътния си поглед. Оставете ме, бе, хора! Не сте ли виждали човечец в беда? Да не забравяме все пак, че съм невинен до доказване на противното. Въпреки че гласа на противното всеки може да го купи. Всичко на този свят е за продан. И най-вече голата истина.

— Макс, налага се да поговорим!

Сигурно ще предложи сделка. Може би се вълнува дали съм готов да броя повече, отколкото дават ченгетата. От мен няма да видиш нито цент, скъпа. Но още е рано да й го съобщя. Нека се надява до последно!

Исках да съм сигурен, че в мига, в който скоча и хукна навън, някой дебелак няма да запречи изхода. Изчаках две двойки да се изнижат. Когато се убедих, че наоколо е чисто, се свлякох бавно от въртящия се стол. Не чух трясък, нито писък. Значи, лоената топка се е подпряла на нечие друго рамо. Има такива хора, дето вечно ги мъкнеш на гърба си.

Не беше лесно да се правя на самонадеян играч на билярд. Опитвах се да не пристъпвам като беглец. Още две крачки и съм навън.

Светлината в коридора ме заслепи. Тишината проясни мислите ми. В този миг нечия здрава ръка ме дръпна в тъмното. След секунда се озовах обратно сред облаците цигарен дим, от които току-що се бях измъкнал.

Озърнах се и видях къдравото създание, което допреди минута се веселеше в компанията на италианеца. Дали е от лошите? Или иска да припечели някой долар, като хладнокръвно ме предаде?

Не можех да определя възрастта й. Бе навлякла черно поло, което прикриваше набръчканата й шия. Бе скрила лицето си зад огромни тъмни очила. Сигурно на светло никой нормален под шейсетте нямаше да й обърне внимание. Затова непознатата действаше под прикритието на матовите лампи и облаците дим.

— Изчакай да кажа довиждане на Джулиано!

Ето каква била работата! Жената беше от онези, които се предлагат срещу няколко долара на вечер. Не знаех, че ги има и по корабите.

На тази щях да й платя двойно само да ме остави на мира. Странно, откъде е научила името ми? Може би не е лошо да я попитам, преди да си уредим сметките.

Джулиано се опъваше. Не беше склонен да я пусне. Но жената бързаше. С нея щяхме да си изясним отношенията на някое тихо и безлюдно място.

— Не можем да отидем в моята каюта. Нито да се заключим в твоята — тръсна глава тя, избутвайки ме навън.

Чудесно! Тогава ще си поговорим на палубата. Опипах джоба на сакото. Ако предложа прилична сума, щях се отърва лесно.

Непознатата забърза напред. Едва успявах да я следвам. Изкуших се да кривна по някой от страничните коридори, но беше хубаво да разбера какво иска. Ако е това, което си мисля, ще я разочаровам, но пък ще я възнаградя в брой. Ще настоявам само да ми каже как случаен пътник е в състояние да научи името ми. Ако изобщо е случаен, а не нарочен пасажер, натоварен с мисия.

Вятърът ме блъсна в лицето. В морето е така. Всяка нощ настъпва кратка зима.

Жената облегна дребното си тяло си върху перилата. Захапа цигара между тънките си устни. След Джулиано аз бях следващата жертва на пагубната й страст към тютюна.

— Как узнахте името ми?

Не се обърна. Не отговори. Добре, значи ще имаме тайни един от друг.

— Знаете ли, бих се радвал да споделя компанията ви, но се налага да свърша една много важна работа. Затова съм готов да ви обезщетя за неудобството да останете сама.

Бях наясно, че с тези същества човек не разговаря по този начин. Но малко изисканост никога не вреди. Бях сигурен, че жената пред мен ще го оцени.

— Колко?

Тази не си поплюва. Схвана веднага същността на въпроса.

— Не бих искал да ви обидя с някоя… неприемлива сума.

Говорех като баровец, който ще подписва чек за милиони. Налагаше се незабавно да разсея това впечатление.

— Искам да ви уверя, че не разполагам с много налични средства.

Чувствах се така, сякаш току-що бях признал нещо непристойно. Но сега не е време да се червя, задето нямам прилични доходи. Трябваше да помисля за това, когато си търсех работа.

Вятърът блъсна гърдите ми. Морето изрева, а онази се бе надвесила над водата и се любуваше на гледката. Личеше, че животът й тече сред вълните.

Ако ми се закълне, че не е от отбора на Неандерталеца, и с топ не може да ме върже да стоя на тази буря. Но дори да беше най-обикновена уличница, пак трябваше да съм нащрек. Някои от тези същества стават много чувствителни, когато ги пратиш по дяволите. Не исках истерии. Надявах се да го уредим мирно и тихо.

— Колко имаш в себе си?

Не ги бях броил.

— Ще ви ги дам всичките.

— Задръж ги. Може да ти потрябват.

Не очаквах подобно благоволение. Но жената беше права. Имаше толкова наивници с тлъсти сметки, защо да посяга на крехките ми спестявания.

— Искам в замяна дребна услуга…

Кимнах неуверено. Само да не ме кара да пренасям наркотици. Или да гърмя по сводника.

— Ще прибереш в куфара три диамантени огърлици, две рубинени гривни и чифт смарагдови обици.

В този миг разбрах какво изпитва човек, когато го покоси инфаркт. Странно усещане. Уж си жив, а всъщност си при мъртвите. Дали първият, когото ще срещна горе, е баща ми? Цяла година не сме разговаряли.

Не по наша вина, разбира се.

 

 

Кръвта бавно се оттегляше от главата ми. Може би след малко ще съм в състояние и да разсъждавам. Но първо трябва да се огледам. Ако наоколо зърна ревящо море и черна вещица, значи са ме пуснали отново на земята. Ако съм над облаците и около мен кръжат ангели, значи вече съм в небитието. Съвсем не бях сигурен къде точно предпочитам да се намирам в този миг.

Отпуснах се върху мократа пейка и стиснах глава между треперещите си длани. Бях загазил яко. След като го осъзнавах така ясно, значи бях долу. Горе хората нямат проблеми. Никой не ги преследва и не им подхвърля скъпоценности за милиони. Неандерталеца, чернокосата, шефът на Скотланд Ярд, а и фамилията Бъртън вече знаят, че знам. Няма смисъл да отричам. Нали само като чух онези страшни думи, едва се задържах на краката си.

Ами ако… Ако онова рунтаво създание не е от лошите? Ако има да ми съобщи нещо важно от Елионор? Добре си свърши работата! Можеше вече да съм в царството на сенките.

— Стегни се, Макс! Чака ни работа.

Вдигнах глава и в този миг почувствах силата на втория удар.

— Елионор?!!!

Стихийна вълна ме блъсна в гърдите. Не можех да дишам. Сега ще се събудя в тясното легло със схванат врат и изтръпнали пръсти на краката и ще осъзная, че кошмарът е свършил. Ще разтъркам очи и ще видя слънцето. Събуди се, Макс!

— Размърдай се, Макс! Какво искаш? Да ни спипат ли?

Кошмарът продължаваше. Вратът ми наистина беше схванат, леденият вятър брулеше лицето ми, в гърлото ми беше заседнала буца. Казано накратко, не бях добре.

Рунтавото създание, което пушеше като комин и се представяше за Елионор, прехвърли ръката ми през рамото си и ме повлече нанякъде. Беше ми все едно накъде…